Как да се защитите, когато ви забавят заплатата
Справедливото заплащане е един от главните правила на актуалното трудово законодателство. Една от основните е наредбата в Кодекса на труда, която подсигурява изплащането на най-малко 60 % от трудовото заплащане, само че не по-малко от минималната работна заплата за страната.
Дали тази законова гаранция играе значима роля в предотвратяването на употребата на служащите и обезпечаването на минимално ниво на приход за тях, дава отговор доктор Тодор Капитанов, специалист по трудово право.
Преди всичко следва да уточним, че в такива обстановки разликата до цялостния размер на трудовото заплащане продължава да се дължи от работодателя и следва да се изплати в допълнение, дружно с рента. Това съставлява тласък за работодателите да изплащат възнагражденията в точния момент и в цялостния им размер, като се предотвратява възможното закъснение или неплащане на трудовите заплати.
Следва да се означи, че даже и най-малкото закъснение на трудовото заплащане – било то заплата, награда, бонуси, командировъчни или други парични средства, свързани с осъществения от служащия труд, се смята за бавене и предстои на условие. Това е от значително значение за отбраната на трудовите права и предотвратяването на възможни злоупотреби от страна на работодателите.
istock
Ако забавената сума не бъде изплатена непринудено и работодателят е забавил най-малко една месечна заплата, служителят има право да приключи трудовото си правно отношение без предупреждение. За задачата, служащият би трябвало да уведоми работодателя със заявление за преустановяване на трудовото си правно отношение. То се смята за прекъснато от момента, в който работодателят получи заявката, без да е належащо неговото единодушие. Това дава на служащите нужната законова отбрана при положение на забавено заплащане, като им обезпечава опцията да подхващат дейности за отбрана на своите права.
Прекратяването на трудовото правно отношение в такива случаи е извънредно средство, което служащите и чиновниците могат да употребяват, в случай че не съумеят да реализират рационално и навреме решение с работодателя си. Въпреки това, то е от значително значение за отбраната на техните права и запазването на достойните условия на труд.
Според законодателството, служащите имат право да подадат искова молба против работодателя им в районния съд по седалището на работодателя или по мястото, където извършват трудовата си активност. Този принцип обезпечава улеснение за служащите, като им дава опция да избират мястото за предявяване на исковете си.
Срокът за подаване на искова молба е до 3 години, считано от датата, на която е трябвало да бъде изплатено съответното трудово заплащане. При превишаване на този период, служащите и чиновниците губят правото си да предявят искове против работодателите си. Този интервал дава задоволително време за служащите да се съветват с юристи и да приготвят нужната документи за исковете си.
След сполучливо привършване на правосъдното произвеждане, съдът нормално осъжда работодателя да изплати дължимите суми на служащия или служителя. При такова развиване на правосъдния спор, разноските по делото нормално се поемат от работодателя. Това съставлява спомагателна гаранция за служащите, че правата им ще бъдат спазвани и че няма да понесат финансови загуби вследствие на правосъдните процедури.
Като цяло служащите и чиновниците разполагат със законова отбрана при положение на забавено заплащане и имат право да прекратят трудовото си правно отношение без предупреждение. Този законов инструмент е значимо средство за обезпечаване на правдивост и отбрана на служащите от възможни недобросъвестни практики на работодателите.
Такова право дава опция на служащите да подхващат дейности, когато техните права са нарушени, като подсигурява, че те ще бъдат предпазени при положение на закъснение на заплатите или други нарушавания от страна на работодателя. Това е от изключително значение за поддържането на баланс в трудовите връзки и за предотвратяването на злоупотреби, като в същото време се обезпечава вярното практикуване на работническите права. Дали обаче всичко това е заслужено към работещите, остава отворен въпрос.
Справка:
Чл. 245 от Кодекса на труда
Дали тази законова гаранция играе значима роля в предотвратяването на употребата на служащите и обезпечаването на минимално ниво на приход за тях, дава отговор доктор Тодор Капитанов, специалист по трудово право.
Преди всичко следва да уточним, че в такива обстановки разликата до цялостния размер на трудовото заплащане продължава да се дължи от работодателя и следва да се изплати в допълнение, дружно с рента. Това съставлява тласък за работодателите да изплащат възнагражденията в точния момент и в цялостния им размер, като се предотвратява възможното закъснение или неплащане на трудовите заплати.
Следва да се означи, че даже и най-малкото закъснение на трудовото заплащане – било то заплата, награда, бонуси, командировъчни или други парични средства, свързани с осъществения от служащия труд, се смята за бавене и предстои на условие. Това е от значително значение за отбраната на трудовите права и предотвратяването на възможни злоупотреби от страна на работодателите.
istock Ако забавената сума не бъде изплатена непринудено и работодателят е забавил най-малко една месечна заплата, служителят има право да приключи трудовото си правно отношение без предупреждение. За задачата, служащият би трябвало да уведоми работодателя със заявление за преустановяване на трудовото си правно отношение. То се смята за прекъснато от момента, в който работодателят получи заявката, без да е належащо неговото единодушие. Това дава на служащите нужната законова отбрана при положение на забавено заплащане, като им обезпечава опцията да подхващат дейности за отбрана на своите права.
Прекратяването на трудовото правно отношение в такива случаи е извънредно средство, което служащите и чиновниците могат да употребяват, в случай че не съумеят да реализират рационално и навреме решение с работодателя си. Въпреки това, то е от значително значение за отбраната на техните права и запазването на достойните условия на труд.
Според законодателството, служащите имат право да подадат искова молба против работодателя им в районния съд по седалището на работодателя или по мястото, където извършват трудовата си активност. Този принцип обезпечава улеснение за служащите, като им дава опция да избират мястото за предявяване на исковете си.
Срокът за подаване на искова молба е до 3 години, считано от датата, на която е трябвало да бъде изплатено съответното трудово заплащане. При превишаване на този период, служащите и чиновниците губят правото си да предявят искове против работодателите си. Този интервал дава задоволително време за служащите да се съветват с юристи и да приготвят нужната документи за исковете си.
След сполучливо привършване на правосъдното произвеждане, съдът нормално осъжда работодателя да изплати дължимите суми на служащия или служителя. При такова развиване на правосъдния спор, разноските по делото нормално се поемат от работодателя. Това съставлява спомагателна гаранция за служащите, че правата им ще бъдат спазвани и че няма да понесат финансови загуби вследствие на правосъдните процедури.
Като цяло служащите и чиновниците разполагат със законова отбрана при положение на забавено заплащане и имат право да прекратят трудовото си правно отношение без предупреждение. Този законов инструмент е значимо средство за обезпечаване на правдивост и отбрана на служащите от възможни недобросъвестни практики на работодателите.
Такова право дава опция на служащите да подхващат дейности, когато техните права са нарушени, като подсигурява, че те ще бъдат предпазени при положение на закъснение на заплатите или други нарушавания от страна на работодателя. Това е от изключително значение за поддържането на баланс в трудовите връзки и за предотвратяването на злоупотреби, като в същото време се обезпечава вярното практикуване на работническите права. Дали обаче всичко това е заслужено към работещите, остава отворен въпрос.
Справка:
Чл. 245 от Кодекса на труда
Източник: pariteni.bg
КОМЕНТАРИ