Според писателя от началото на XIX в. У. П. Хендрик

Според писателя от началото на XIX в. У. П. Хендрик крушата „ Ансаулт “ е плод „ от най-високо качество “. Ще би трябвало да повярваме на думите му, тъй като се счита, че крушата е изчезнала малко след публикуването на тези думи.

Тя е един от многото плодове, зеленчуци и меса, които в никакъв случай няма да можем да вкусим. Някои изчезват поради нас, други – поради други фактори; в този момент ще проследим тъкмо какво се случва със всяка една от тях в нашия лист.

За разлика от другите в този лист, крушата Ансо се появява относително скоро. Отгледана за първи път в Анже, Франция, през 1863 година, тя е ценена високо поради вкусното си месо. В книгата „ Крушите на Ню Йорк “ от 1917 година Хендрик написа: „ месото е удивително и се разказва с думата „ маслено “, много по-добрo от всяка друга круша. Богатият сладостен усет и отчетливият, само че внимателен парфюм способстват за най-високото качество на плодa “.

Нередовната годишна продукция на фиданките и развиването на комерсиалното земеделие, уви, способстват за изгубването на крушата. Отглеждането ѝ в огромни овощни градини е непрактично, а фермерите не са имали интерес да губят време в развъждането на темпераментни сортове, когато имат разполагаем други, по-стабилни и предвидими сортове круши. Така разсадниците стопират да я отглеждат и тя изчезва при започване на 20 век.

Хората се хранят със странстващи гълъби в продължение на епохи. Тези птици даже са толкоз значим източник на храна за народа на сенеките, че те ги назовават ях’гоуа или „ огромен самун “. За страдание обаче северноамериканската птица е прекомерно вкусна…

Ловът и изсичането на горите понижава броя им от 3 милиарда при започване на XIX в. до единствено 1 (не 1 милиард – единствено 1 гълъб) към началото на XX. Този гълъб, гледан в плен и наименуван Марта в чест на първата първа дама на Америка тогава, умира в зоологическата градина в Синсинати, Охайо, през 1914 година

Този наедрял рогат добитък („ малко под слона по размери “, съгласно Юлий Цезар) е питомен преди 10 000 години, при започване на земеделската ни активност. След като е ударен от заболявания и губи огромна част от земите, които населява, типът понижава, до момента в който последният тур не умира в полска гора през XVII век.

В момента се вършат старания типът да се възобнови посредством тактически генетични операции – или най-малко да се сътвори ново животно, което да се приближава до него. Твърди се, че месото на крава, сходна на туровете, отгледана в актуалната ера, е доста сочно и нежно.

Древните гърци и римляни са имали доста приложения за тази билка с усет на праз. Стръковете ѝ са били варени и употребявани като зарзават, а сокът ѝ е бил изсушаван и настъргван върху разнообразни ястия като фалшификация. Имала е и лечебни приложения и се е употребила като ефикасна форма на противозачатъчно, а семената ѝ във формата на сърце може би са повода през днешния ден да я свързваме с любовта. Силфийят пораства единствено на една линия земя с размери 50 на 200 километра в Либия и не може да се отглежда. Плиний Стари написа, че през живота му е намерено единствено едно растение силфиум, което е харизано на римския император Нерон някъде сред 54 и 68 година от н.е.

Холандски моряци посещават островната верига Мавриций за първи път през 1598 година и по-малко от два века по-късно локалният тип додо на архипелага изчезва. Моряците са разчитали на птиците за издръжка по време на дългите морски пътувания, само че това не е главната причина за изгубването им; местообитанието ѝ и въвеждането на инвазивни типове като плъхове и свине в последна сметка я унищожават. Въпреки че хората са яли месото на додо, това е било по-скоро за оцеляване, в сравнение с поради усета. Последният човек, забелязал птицата, британски моряк на име Бенджамин Хари, назовава месото „ доста твърдо “. Холандската дума за додо е walghvodel, което се превежда като „ отвратителна птица “.

През 1741 година немският естествоизпитател Георг Вилхелм Стелер разпознава морската Стелеровата морска крава към Командорските острови в Берингово море. Достигайки дължина до 10 метра, тя е доста по-голяма от живите през днешния ден морски крави. Освен това е била много вкусна. Соленото месо е сравнявано с говежди суджук, а мазнината очевидно е имала усет на бадемово масло. Според сведенията моряците са пиели втечнената ѝ лой напряко от чаши. Тези животни са били източник на кожа и масло за лампи, както и на месо – и по този начин за жал са изтребени до 1768 година, по-малко от 30 години след откриването им.

Месото от мамут е било значим съставен елемент от храната на най-ранните ни предшественици. И те са изяли толкоз доста от тях, че ловът може да е съдействал за изгубването им към 2000 година прочие н. е. (въпреки че изменението на климата евентуално е било по-голям фактор). Въпреки че са изчезнали преди хиляди години, няколко модерни учени и откриватели настояват, че са опитвали месо от мамут: защото екземпляри постоянно се намират идеално непокътнати в студената Арктика, те механически биха могли да бъдат размразени и употребявани. За страдание това не ни дава доста информация какъв е бил усетът им приживе, тъй като месото, което е било замразено за толкоз дълго време, се трансформира в гнилостна слуз, когато се размрази. Добър вкус на учените.

Томас Джеферсън отглежда ябълки от сорта талиаферо в Монтичело. В писмо до внучката си от 1814 година той споделя, че от тези дребни плодове се получава „ несъмнено най-хубавият сайдер, който в миналото сме опитвали, и който наподобява повече на вино от всеки различен алкохол, само че не е вино “. Макар да се счита, че ябълката е била изгубена дружно с истинската овощна градина на имението, някои градинари към момента се надяват тя да пораства някъде – само че при съществуването на малко писмени описания на плода, евентуално няма да можем да я идентифицираме, даже и да я намерим.

Съвременните хора убиват гагарките най-вече поради пуха им, което води до изгубването на типа в средата на XIX в., само че преди този момент те са били ловувани и за вечеря. Вкаменелости сочат, че неандерталците са приготвяли нелетящите птици на огньове още преди 100 000 години. Народът беотук от сегашен Нюфаундленд, Канада, пък е употребявал яйцата им за подготвяне на пудинг.

Преди американският бизон да бъде съвсем изтребен през XIX в., Bison antiquus, или античният бизон, е липсващ преди 10 000 години. Открити са кости, които демонстрират следи от кръвопролитие благодарение на принадлежности, което навежда на мисълта, че индианците са разчитали на него за храна, както са го правили и със актуалните му предшественици.

Старокорнуолският карфиол не е бил прочут с усета си, само че е имал едно преимущество пред другите сортове. Зеленчукът е бил резистентен на разрушителен растителен вирус, наименуван пръстеновидни петна. През 40-те години на ХХ век европейските производители стартират да го заменят с френски вид, който устоя по-дълго време откакто се набере, и до 50-те години на ХХ век той към този момент е липсващ.