Спомняте ли си онези моменти, в които ни водеха на

Спомняте ли си тези моменти, в които ни водеха на групички за обзор в зъболекарските кабинети? Това несъмнено бяха едни от най-ужасяващите мигове в нашия другояче нехаен детски живот. Налагаше ни се да изтърпим цялата плеада за Чук и Пук, за това какъв брой е нездравословно да се ядат бонбони и какъв брой са потребни млякото и зеленчуците… След това идваше и най-страшното – една неприятна леличка вадеше едни още по-лоши принадлежности и ужасът започваше…

Чичо лекар

 Тези чичковци бяха по-опасни и от Торбалан, Баба Яга и Кумчо Вълчо взети дружно. Те бяха в положение да ни „ излекуват ” на мига, щом мама изречеше думите: „ Няма ужасно, моето момче! Сега чичо лекар ще извади една игла и единствено леко ще те боцне… не се притеснявай, няма да боли. ” Убедени сме, че тъкмо в тези сюблимни моменти са се родили и най-големите гении в българското кино, които и с най-ужасната гнойна ангина могат да изиграят най-здравия и бодър човек на света.

 Ваксини на децата се поставяха в класните стаи. Идваха сестрите с поднос спринцовки, памук и шешенце алкохол. Ние навивахме ръкавите на престилката и се нареждахме в редичка пред черната дъска да си чакаме реда, като на заколение. Нямаше ги майките ни да ни успокоят, а ние не биваше да плачем. Помня, по какъв начин Минка се начишка от смут и я изпратиха да си смени облеклата.

Родителските срещи

 Едва ли имаше някой от нас, който да не потръпва от смут при споменаването на тези две думички (мен и до през днешния ден ме побиват тръпки). Родителските срещи бяха регулярни „ привиквания “ на родителите от класния началник, на които се обсъждаха активността на ученика в учебно заведение, неговите оценки (прочитаха ги пред всички), държание, присъединяване в дейностите на класа, събиране на пари за всякакви начинания и впрочем. Най-често те се организираха в петък, след последният час (което беше доста подло, отчитайки това, че постоянно ни проваляха съботата и неделята). Най-неприятните обаче бяха изключителните, изключително в случай че мотив за това беше някой „ преслушал “. Родителските срещи бяха съпровождани от следните естествени детски прояви:

- демонстрация на заплеснатост във връзка с подобен факт;
- необясними разболявания на огромна част от класа;
-опити за подслушвания на вратата по време на провеждането и трептене у дома – на мира

 Да се скрие родителска среща не беше невероятно, само че беше доста мъчно. А пък и резултатът бе негативен – по-късно мама и баща се срещаха особено с класния, и в случай че е имало късмет той да е пропуснал нещо, то… За родителската среща трябваше да информираш, само че учителите не се доверяваха единствено на това – множеството известяваха родителите персонално или посредством различен родител. Някои от нас избираха метода „ през днешния ден ми е доста зле “, само че за жалост това рядко минаваше. Ако имаш защо да ти се карат, ще ти се карат! За разлика от по-късни времена родителите (родителя) не можеха да не вървят на срещата. За това трябваше да има в действителност някаква оправдателна причина и да изпратят някой родственик или прочут да ги замести. Ние, естествено, предпочитахме заместниците. Баба ми ме е спасявала най-малко 10 пъти. Да живеят бабите-спасителки!

Следобедното спане и кварцовите лампи в детската градина

 Това несъмнено е едно от най-големите недоразумения в нашето детство. Кой за Бога кипящ от сила и сили хлапак ще легне да спи на драго сърце в разгара на деня? И незабавно се сещаме за паметната имитация от „ С деца на море ” – „ Имам да дремя още 10 минути и пристигам. ” Дааа, никак, но никак не обичахме да си губим времето с толкоз безсмислени неща като следобедната сънливост. Нея са я измислили възрастните, тъй като са ни завиждали, че не могат към този момент да си играят като нас.

 За кварцовите лампи, скоито ни облъчваха ни беше обяснено, че това е нещо като изкуствено слънце, с цел да си набираме витамин D през зимата. Против рахит. Беше ни забавно, а и всички искахме да носим такива очила. Понякога очилата не доближиха и част от децата трябваше да стоим със затворени очи. Всички искахме да се паднем да сме с очила. Бяха цветни.

 Та, сигурно има още много неприятни мемоари от нашето детство, само че тези сякаш бяха някак общи. Иначе ние още настръхваме от миризмата на канела… и мисълта за мляко с ориз!

Инфо: www.socbg.com