Спомени, майсторски разказани от Енчо Господинов, един от знаковите български

Спомени, майсторски разказани от Енчо Господинов, един от знаковите български публицисти, бил е и филантропичен посланик, за сътрудника му, различен емблематичен български публицист - Иван Гарелов, който умря през вчерашния ден след боледуване. Енчо Господинов е работил дълги години в тогавашния в. ”Поглед ” - от кореспондент, сътрудник и началник на Международния отдел до зам.-главен редактор. В началото на 90-те години минава на работа в Международния Червен кръст, работи и пътува по доста горещи точки на света. От 1999 година е два мандата  посланик на организацията в Организация на обединените нации, след това зам.-генерален секретар  на Международния Червен кръст. Завършва кариерата си като специфичен консултант на Кристалина Георгиева Кристалина Иванова Георгиева е родена на 13 август 1953 година в София. Средното си обучение, когато тя беше еврокомисар. Неговата книга " Сянката на петнистия кон " провокира огромен читателски интерес.

Сн. персонален списък, Енчо Господинов

„ В младите си години, когато доста момчета възмъжаваха, и той носеше барета. Сигнал, че има идея. Беше минал през в. ”Народна юноша ” и Българска телеграфна агенция. И последователно превземаше Националната телевизия от вътрешната страна. Понякога се луташе в търсене на себе си, само че не задълго. Такъв го помня.

После се срещахме по прахоляците и кръстопътищата на историята:

аз репортерствах за “ПОГЛЕД ”, Иван - за малкия екран. Виетнам и Кампучия през 1979; неведнъж в Ливан и Сирия през 1980-1983; в Алжир, когато ООП и Парламентът на палестинците в заточение решаваше по кое време да разгласи независимостта на страната си; след това по други ветровити места, а понякога и в “Панорамното ” му студио на “Сан Стефано ”, откъдето Иван се опитваше да дава допустимо най-панорамната картина на България и на света. В множеството случаи това му се удаваше. Освен идея,

Иван обичаше специалността си, беше надарен и имаше мъжко сърце.

Сн. персонален списък, Иван Гарелов

Каузата му беше Палестина и палестинците, еманацията й - осиновяването на Ахмед и с помощта на Иван превръщането му в доктор. Често го виждах в кабинета на доктор Кирил Игнатов, тогава началник на Българския Червен кръст, където

Иван пледираше за повече филантропична помощ

за палестинците или ходатайстваше за българско поданство за осиновения си Ахмед…

Заедно с Васко Василев, именитият сътрудник на Българска телеграфна агенция в Бейрут в тези години, те в действителност съумяха да покажат драмата на един народ, наказан от световни и районни сили да остане без своя страна - а за доста палестинци и без вяра. Без контактите, въздействието и логистичната поддръжка тогава на Васко в Бейрут, задачите на още десетина обикалящи из региона като хрътки български кореспонденти биха били скромни и повърхностни разходки… Коста Иванов и починалият към този момент Иво Гарвалов бяха също част от тази мощна тройка на журналистическата ни взаимност в тези времена в Бейрут. Градът, по чиито улици можехме да срещнем и Ориана Фалачи, и Том Фридман от “Ню Йорк Таймс ” и Дейвид Игнейшъс от “Уошингтън поуст ” или Робърт Фиск от лондонския “Таймс ”.

И Иван можехме да срещнем по “Хамра стрийт ”, или в офиса на Махмуд Лабади, Прес-секретаря на ООП, или в бежанските лагери Сабра и Шатила, дружно с правилните му оператори Данчо Йорданов или Иво Нешев.

Талантът му го дърпаше на всички места,

където Иван можеше да предложи на феновете си своите сканиращи “пейзажа ” социално-рентгенови очи.

Така Иван съумя да покаже и кампучийската кървава баня през 1979, когато Виетнам изрита от Пном Пен “червените кхмери ” на сатрапите Пол Пот и Йенг Сари. Тогава Иван направи фамозния си документален филм “Къде сте, лекар Терпи ” и обра всички вероятни награди за публицист на годината, а два американски университета закупиха кино лентата, с цел да учат студентите им телевизионна драматургия…

В тези времена на недоузрелия социализъм,

както се майтапеше Веселин Йософов, самичък огромен обожател на Гарелов, Иван някак си успяваше да каже повече неща от екрана, в сравнение с постната традиция и процедура на епохата нормално предлагаха. Това се удаваше и на още няколко негови сътрудници, всички знаем кои бяха те. И по този начин, както Тома Томов направи далечна Америка по-разбираема за нас тогава, по този начин Иван съумя да направи същото с сякаш близката географски до нас Гърция. Иван докара в домовете ни Мелина Меркури и Микис Теодоракис, духа на Зорба, характера на гърците и тяхната политическа просвета. Заедно с починалия Вечеслав Тунев, сътрудник на Българска телеграфна агенция в Атина, те ни запознаваха с вълшебните поети Одисеас Елитис и Рита Буми-Папа. Те построиха великански мост сред нас и гърците, епохи наред преди този момент разграничени от съмнение и подозрения… Мостове, каквито през днешния ден нямаме с Белград, Скопие и даже с Букурещ…

По този мост по-късно хиляди позамогнали се българи “окупираха ” с любовта си Халкидики и озвучиха с гърмежи и фойерверки нашето ЕС-комшийство.

Доведе Иван и персоналната драма на Голямата Ориана Фалачи, чиято Голяма Любов на живота Алекос (Александрос) Панагулис беше взел дъха и сърцето й. За Панагулис Ориана написа “Un Uomo ” и взе влиятелната италианска литературна премия “Виареджо ”.

Панагулис беше самоуверен мъж, стихотворец, публицист и бунтовник против гръцката хунта, която не му елементарни и му прати един тежък камион да го прегази на самотно шосе. Мисля, че беше на 1 май 1976.

Ориана Фалачи, която тогава живееше с Алекос, съумя да натовари на един аероплан архива му и избяга чак в Ню Йорк. Разказвам този епизод, тъй като Иван Гарелов го описа на нас, шепа младоци, в салона на Съюз на българските журналисти една мартенска заран на 1977. Току-що се беше върнал от Гърция.

Иван носеше славата си с достолепие и невзискателност.

Понасяше безмълвно рецензиите за някои епизоди от живота си…

Малко ангели имаше тогава по върховете.

Но той има куража да се извини на българските турци за наивно-пропагандните си репортажи от южната ни граница по време на “Възродителния развой ”, когато хиляди нещастни хорица напускаха България с денкове и остарели куфари на “Ладите ” и каручките си. Тъжна ария пееха колелетата на тези каручки.

А в най-мътните години на Прехода след 1989 неговата “Панорама ” беше постоянно вентилът,

който изпускаше пАрата от изтощената и изхабена партокация и новите небрежно скалъпени партийни “брички ”. Иван я водеше вещо, умерено, очите му вдъхваха почит и доверие както измежду гостите в студиото, по този начин и измежду множеството фенове. Останалото споделяха мустаците му!

Бонвиван с изтънчен гастрономически жанр ; отворен за всички, с изострен като скалпел език, когато се налагаше; той ще липсва доста на нашата политическа и журналистическа софра.

На моменти Иван изглеждаше като българския Уолтър Кронкайт. Успокояващ лутащата се нация и безпътната ни страна. Отиде си по-рано, в сравнение с трябваше. Журналистиката, а и освен тя, осиротя.

Роден през 1943 в Царство България Иван се пресели днес/б.р. вчера/ в Небесното Царство.