Изкуството да не бързаш по време на празници
Сподели
В свят, в който всичко се случва на бързи обороти — новините, известията, отговорите, упованията — самото разбиране за „ постепенно време “ звучи съвсем нереално. Ала точно в бавността, в паузата сред дилемите, в тишината сред два диалога, постоянно се крие това, от което най-вече имаме потребност.
Бързането като табиет
Ние се научихме да бързаме. Дори когато не се постанова. Проверяваме пощата в придвижване, преглеждаме обществените мрежи сред две глътки кафе, мислим за на следващия ден, до момента в който живеем през днешния ден. И в случай че инцидентно останем без проект или посока за няколко часа, се чувстваме… отговорни. Като че ли сме изгубили време.
Но може би времето не се губи, когато не вършим нищо. Може би тогава го възвръщаме.
Да се спреш – не с цел да изостанеш, а с цел да чуеш себе си
Забавянето не е отвод от придвижване. То е осъзнато движение. Това е изкуството да не преминаваш денем си като през тунел, а да се вгледаш в светлината по стените. Да чуеш какво желае тялото ти. Да позволиш на мозъка си да се рее, без да го насочваш. Да погледнеш на открито без цел, просто тъй като дървото пред прозореца е красиво тъкмо в този момент.
Ползите от „ нищоправенето “
Парадоксално или не, когато си позволим отмора от продуктивността, ставаме по-свързани със себе си и с другите. Кратките мигове на бездействие не са загуба на успеваемост, а зареждане на вътрешната ни батерия. Те ни учат на нещо доста значимо: че цената на живота не се мери единствено в достижения, а и в прекарвания.
Да седиш с чаша чай и просто да гледаш по какъв начин минава облак. Да полегнеш следобяд без виновност. Да си кажеш: „ Днес не би трябвало нищо. “ Това не е уязвимост. Това е мощ — тиха, дълбока и рядка.
Ритъмът, който си заслужаваме
Не всеки ден може да е муден. Но може да избираме моменти, в които да го забавим. Да си върнем правото на тишина. Да се върнем към естествения си темп — този, който не ни изцежда, а ни подхранва.
И тогава, даже в един елементарен почивен ден, можем да усетим нещо съвсем забравено — покой, който не идва от свършеното, а от наличието. Точно тук. Точно в този момент.
Нека си позволим от време на време просто да бъдем. В това „ нищо “ постоянно се крие всичко.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
В свят, в който всичко се случва на бързи обороти — новините, известията, отговорите, упованията — самото разбиране за „ постепенно време “ звучи съвсем нереално. Ала точно в бавността, в паузата сред дилемите, в тишината сред два диалога, постоянно се крие това, от което най-вече имаме потребност.
Бързането като табиет
Ние се научихме да бързаме. Дори когато не се постанова. Проверяваме пощата в придвижване, преглеждаме обществените мрежи сред две глътки кафе, мислим за на следващия ден, до момента в който живеем през днешния ден. И в случай че инцидентно останем без проект или посока за няколко часа, се чувстваме… отговорни. Като че ли сме изгубили време.
Но може би времето не се губи, когато не вършим нищо. Може би тогава го възвръщаме.
Да се спреш – не с цел да изостанеш, а с цел да чуеш себе си
Забавянето не е отвод от придвижване. То е осъзнато движение. Това е изкуството да не преминаваш денем си като през тунел, а да се вгледаш в светлината по стените. Да чуеш какво желае тялото ти. Да позволиш на мозъка си да се рее, без да го насочваш. Да погледнеш на открито без цел, просто тъй като дървото пред прозореца е красиво тъкмо в този момент.
Ползите от „ нищоправенето “
Парадоксално или не, когато си позволим отмора от продуктивността, ставаме по-свързани със себе си и с другите. Кратките мигове на бездействие не са загуба на успеваемост, а зареждане на вътрешната ни батерия. Те ни учат на нещо доста значимо: че цената на живота не се мери единствено в достижения, а и в прекарвания.
Да седиш с чаша чай и просто да гледаш по какъв начин минава облак. Да полегнеш следобяд без виновност. Да си кажеш: „ Днес не би трябвало нищо. “ Това не е уязвимост. Това е мощ — тиха, дълбока и рядка.
Ритъмът, който си заслужаваме
Не всеки ден може да е муден. Но може да избираме моменти, в които да го забавим. Да си върнем правото на тишина. Да се върнем към естествения си темп — този, който не ни изцежда, а ни подхранва.
И тогава, даже в един елементарен почивен ден, можем да усетим нещо съвсем забравено — покой, който не идва от свършеното, а от наличието. Точно тук. Точно в този момент.
Нека си позволим от време на време просто да бъдем. В това „ нищо “ постоянно се крие всичко.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ