Патриархът не беше част от ежедневието ни, но от дистанция изпълняваше своята задача
Сподели
Текстът на режисьора Стоян Радев е в „ Портал Култура “. Заглавието е на ДЕБАТИ.
В централните новинарски излъчвания беше обявено, че по отношение на кончината на Негово Светейшество българския патриарх Неофит и в отговор на молбата от Светия синод държавното управление в оставка афишира два дни на народен печал. Каза се „ България се прости със своя нравствен татко “…
Няма по какъв начин да не признаем, че отдаването на такава респект е изцяло в реда на нещата, само че тъкмо заради реда на нещата наподобява някак необичайно. Странно е, доколкото като че ли не дава отговор на действителните настройки, които дефинират дневния ни ред, и не подхожда на нещата, които фактически ни вълнуват.
Дневният ни ред и нещата, които фактически ни вълнуват, са надалеч от добротата, благостта и смирението, посочени като най-отличителните черти на „ духовния ни татко “. Ако приемем, че той в действителност е подобен, то дните на печал би трябвало да са дни на смирение, тъй като сме загърбили бащиния образец.
Но белким е допустимо образецът да бъде следван в светския живот? Не са ли добротата, благостта и смирението само осъществими в изолирана среда, в режим на аскетично усамотение и прецизно контролирани ритуални срещи, в които се оправят послания, отвън неизбежния злободневен подтекст?
В началото на „ Братя Карамазови “ Фьодор се подиграва на монасите в манастира, че са намерили елементарен метод да бъдат праведни, като са се скрили от същинските житейски компликации и тествания. Старецът Зосима изслушва търпеливо упреците. Той знае, че техният пошъл цинизъм е ненапълно оневинен. После деликатно се обръща към буйстващия гостенин и го поучава основно себе си да не лъже, тъй като който лъже себе си неизбежно стига до скотство и засегнатост. А след кулминационната точка на абсурда изпраща своя послушник Альоша на открито, оттатък манастирските стени, където няма покой, а пристрастеностите беснеят – там от него и за него ще има смисъл. Защото смисълът е в дейната обич.
Ако смисълът е в дейната обич, не са ли годни забележките към Православната черква, че нейната позиция е прекомерно пасивна във връзка с публичните спорове? Ако някой е споменаван като „ нашия нравствен татко “, не би ли следвало да е проявявал авторитетна интензивност в разрешаването на всеки въпрос. Изкушените от тематиката включват в диалога други религиозни водачи, чийто статут е определящ и открива въздействието на Църквата като централно за подредбата на живота даже и в модерната му видимо десакрализирана форма. Пита се за какво у нас не е по този начин и щом не е – каква изобщо е ролята на нашето духовенство.
Настоящият миг още веднъж предизвика разсъжденията, само че не е подобаващ за разправии.
Бихме предложили единствено една помирителна теза. Да, патриархът не беше част от всекидневието ни, само че точно от отдалеченост той изпълняваше своята задача. В всекидневието си ние сме свободни, а не наставлявани да избираме добротата, благостта и смирението, тъй като единствено свободният избор е значителен. И в случай че сме избрали друго, то имаме мотив да се опомним в дните на народен печал, когато още веднъж с отсъствието си бащата участва. В траурната тишина за момент се досещаме, че скотството и обидата в живота на човек идват тогава, когато е излъгал себе си кое в действителност е значимо. Тишината ни открива значимото.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Текстът на режисьора Стоян Радев е в „ Портал Култура “. Заглавието е на ДЕБАТИ.
В централните новинарски излъчвания беше обявено, че по отношение на кончината на Негово Светейшество българския патриарх Неофит и в отговор на молбата от Светия синод държавното управление в оставка афишира два дни на народен печал. Каза се „ България се прости със своя нравствен татко “…
Няма по какъв начин да не признаем, че отдаването на такава респект е изцяло в реда на нещата, само че тъкмо заради реда на нещата наподобява някак необичайно. Странно е, доколкото като че ли не дава отговор на действителните настройки, които дефинират дневния ни ред, и не подхожда на нещата, които фактически ни вълнуват.
Дневният ни ред и нещата, които фактически ни вълнуват, са надалеч от добротата, благостта и смирението, посочени като най-отличителните черти на „ духовния ни татко “. Ако приемем, че той в действителност е подобен, то дните на печал би трябвало да са дни на смирение, тъй като сме загърбили бащиния образец.
Но белким е допустимо образецът да бъде следван в светския живот? Не са ли добротата, благостта и смирението само осъществими в изолирана среда, в режим на аскетично усамотение и прецизно контролирани ритуални срещи, в които се оправят послания, отвън неизбежния злободневен подтекст?
В началото на „ Братя Карамазови “ Фьодор се подиграва на монасите в манастира, че са намерили елементарен метод да бъдат праведни, като са се скрили от същинските житейски компликации и тествания. Старецът Зосима изслушва търпеливо упреците. Той знае, че техният пошъл цинизъм е ненапълно оневинен. После деликатно се обръща към буйстващия гостенин и го поучава основно себе си да не лъже, тъй като който лъже себе си неизбежно стига до скотство и засегнатост. А след кулминационната точка на абсурда изпраща своя послушник Альоша на открито, оттатък манастирските стени, където няма покой, а пристрастеностите беснеят – там от него и за него ще има смисъл. Защото смисълът е в дейната обич.
Ако смисълът е в дейната обич, не са ли годни забележките към Православната черква, че нейната позиция е прекомерно пасивна във връзка с публичните спорове? Ако някой е споменаван като „ нашия нравствен татко “, не би ли следвало да е проявявал авторитетна интензивност в разрешаването на всеки въпрос. Изкушените от тематиката включват в диалога други религиозни водачи, чийто статут е определящ и открива въздействието на Църквата като централно за подредбата на живота даже и в модерната му видимо десакрализирана форма. Пита се за какво у нас не е по този начин и щом не е – каква изобщо е ролята на нашето духовенство.
Настоящият миг още веднъж предизвика разсъжденията, само че не е подобаващ за разправии.
Бихме предложили единствено една помирителна теза. Да, патриархът не беше част от всекидневието ни, само че точно от отдалеченост той изпълняваше своята задача. В всекидневието си ние сме свободни, а не наставлявани да избираме добротата, благостта и смирението, тъй като единствено свободният избор е значителен. И в случай че сме избрали друго, то имаме мотив да се опомним в дните на народен печал, когато още веднъж с отсъствието си бащата участва. В траурната тишина за момент се досещаме, че скотството и обидата в живота на човек идват тогава, когато е излъгал себе си кое в действителност е значимо. Тишината ни открива значимото.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ