Отрязаната ръка на окупатора
Сподели
Текстът е оповестен в. Проф. дфн Калин Янакиев е учител във Философския факултет на СУ „ Св. Климент Охридски ”, член на Международното общество за проучвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.).
В първия ден от демонтирането на ПСА или „ МОЧА “, както уместно го назова младото потомство, мой колега-марксист („ достоверен “, не диаматчик – да не си помислите) написа, че не било вярно един „ знак “ да бъде „ подложен на критика с чук в ръка “. Бих му споделил, че надълбоко бърка, тъй като в тази ситуация не става дума за „ рецензия “, а точно за разрушение – най-накрая – на въпросния „ знак “ (и по софтуерни аргументи не с чук, а с флекс). За разрушение, споделям, тъй като един знак може да има толкоз действително и интензивно, отровно съществуване, колкото нямат редица други изцяло материални обекти. И че това е по този начин, видяхме на часа след началото на „ специфичната реставрационна интервенция “, както иронично назова монтажа Явор Божанков.
Истерията, в която безусловно изпаднаха старите комунисти, новите фашизоидни русофили-путинисти и цялата им останала компания, недвусмислено ни сподели какъв брой тежко наличие – дублирам доста по-тежко от редица други чисто материални обекти може да има един „ знак “ – какво той е представлявал в действителния живот на живеещите с него и към него. Защото, да – необикновен екстаз (у едни) и необикновен бяс (у други) отключи като начало и на първо място отсичането и спускането на земята на стърчащата от десетилетия над София ръка на руския „ солдат “ с шпагина. И това, ще кажа, изобщо не бе инцидентно. Защото този автомат, извисяващ се в самия център на столицата ни, преобладаващ над нея, господстващ над целокупното столично (а значи, алегорично – българско) пространство, споделяше ясно и милитарно: тук, в тази страна, доминира Съветският съюз (респ. Русия) – тази територия в основата си е и си остава от 1944 година насетне руско завладяване, руска република, без значение че чисто официално не съумя да стане такава през 1963 година Всичко, което живее и се движи в нея – служащият, мъжът, дамата и децата на тази страна – всичко се намира под властта (и милостта) на размахания съветски автомат, най-накрая конфигурирал се в тази „ балканска провинция “, изплъзваща се на северната империя десетилетия наред след края на ХІХ в. и ето в този момент триумфално (под безпрекословния шпагин) и вечно (в излетия в бронз жест) скупчена под властта му.
Да, точно тази концепция е била въплътена от основателите на сталинския монумент и тя безусловно крещеше себе си от началото на 50-те години на ХХ в., като трябваше да си безусловно кьорав, с цел да не я виждаш. Тя, по замисъла си се натрапваше, тя, дублирам, съвсем „ изстрелваше “ себе си от ръката с шпагина и да – виждаха я всички: и тези, които тя трябваше за „ веки веков “ да съкруши и тези, които трябваше да окрили – които без този автомат разбираха го, в никакъв случай, в никакъв случай нямаше да станат това, което станаха, които без него от дълго време щяха да са изчезнали от тази територия.
Разбира се, преди три десетилетия въпросната „ концепция “, въплътена от паметника, претърпя провал, изпари се, само че наличието на този последния – с неговия жест, с вдигнатата въоръжена ръка – остана като нещо сходно на религиозно обетование, на „ стена на рева “ (и на апокалиптичната надежда) за победените в Студената война. И в същото време – като травматичен, постоянно депресиращ стигмат за живелите и претърпелите я.
Но ето за какво точно отсичането и „ детронирането “ на ръката с шпагина се трансформира в същинска пространствена гражданска война освен за София, само че и за цяла България. Страната ни бе символически освободена (с три десетилетия закъснение) от искрено унижаващия я жест на тази чужеродна въоръжена ръка, престана да се намира покорена, привела глава в лицето и на мъжете и на дамите, и на децата си под завоевателския.
„ Най-после! “, „ Доживяхме! “ – слушам да се поздравяват хората от седмица насам, колкото пъти ми се случи да мина около демонтиращия се монумент. И в същото време – всички комунистически и русофилски групи у нас претърпяха същинска апокалиптична злополука, преставайки да виждат тази съхраняваща и оттатък края му техния „ руски “ свят шмайзероносна десница. Край! И едните и другите се откриха „ под ново небе и на нова земя “ и това неотрицаемо възприятие озонирало страната ни за едни и дефинитивно лишило я за други, ясно сподели каква невероятна мощ и значение имат „ знаците “, по какъв начин действително се трансформира живота от наличието или отсъствието им. Колко значимо е за едни тези „ знаци “ да участват и да съхраняват техния лелеян, апокалиптично чакан да „ възкръсне “ руско-съветски свят, а за други най-накрая да ги няма и да им разреши да заживеят в суверенна, недоминирана от московския боец страна.
Но заради всичко това необикновено ме развеселява катастрофичната нервност на „ шпагино-поклонниците “. Те, същите, които посрещнаха тогава пълчищата на тази азиатска, тамерлановска „ алена войска “, която с изключение на всичко друго „ освобождаваше “ народите от религията – този „ опиат на народите “, през днешния ден в лицето да вземем за пример на клетата Велислава Дърева – съпоставят смъкването на отрязаната ръка с автомата със сваляния от Голгота Кръст. Да, за миналите три десетилетия те с възторг „ взеха на въоръжение “ (както обичат да се изразяват) „ православието “ което „ изконно “ ни свързвало с съветските „ братя “. Ръката с шмайзера като голготски кръст! Умопомрачително!
По-нататък: незабавно след рухването на ръката, забележете – те дотам „ одушевиха “ бронзовите си идоли, че „ ничтоже сумняшеся “ започнаха да ни заплашват с постоянно проклинание, в случай че си позволим, смъквайки ги от пиедестала им, „ да разделим детенцето от майката “ – бронзовото, споделям, „ детенце “ от бронзовата „ майка “, скупчени под шпагина. Драга Велиславо, дано ти доверя, че прислужниците на ревнуваната от теб „ руска войска “ в България в тези години напълно действително разделяха действителни дечица от действителните им майки и татковци. Така да вземем за пример разделиха личната ми майка (в самото начало на 1945 година ненавършила още 12 години) от татко ѝ, моя дядо, който разстреляха. По същия метод разделиха – отново 12-годишния татко на брачната половинка ми от неговия татко, разстрелян и заровен в общ гроб някъде в покрайнините на Ловеч. За това по кое време ще се покаеш?
Още по-нататък: от дълго време (и благополучно) залезлият „ национален “ стихотворец Недялко Йорданов най-неочаквано се „ въодушеви “ и в стихче, написано „ на коляно “, в лирично стенание оплака – в действителност като жив – детронирания шпагиноносец от паметника, наричайки го „ горкото войниче “. На него пък ще напомня, че въпросното „ войниче “ и окупиралите страната ни негови скито-сарматски събратя в тези дни изнасилиха десетки или даже стотици български дами, като по-късно отидоха в Германия, сторвайки същото на съвсем един милион германки. Тоест вършиха същото, което техните потомци, наред с другото, правят в Украйна.
Загрижени за „ паметта ни “ трети тип оплаквачи (по-перфидни), като не застанаха напряко в отбрана на „ красноармееца “, ни проглушиха ушите с „ аргумента “, че той – какъвто и да е бил – въпреки всичко е „ част от нашата история “ и по тази причина би трябвало да го оставим на мястото му. Ами тогава, уважаеми, да върнем на софийския бул. „ Евлоги и Хр. Георгиеви “ името Адолф Хитлер, което той е носил няколко години преди 1944 година или пък Йосиф Сталин, както се е наричал бул. „ Витоша “ до 1961 година Нали и двамата също са били „ част от нашата история “. А за какво пък да не издигнем и монумент на Сюлейман Великолепни – несъмнено и дори по-важна „ част от нашата история “?
Накрая по отношение на цялата тази нервност ще кажа – да се отстрани паметника на руската войска от центъра на София (и България) не значи да се оправдава фашизмът, както след Мария Захарова крещят през днешния ден бесепарите и Костя-Копейкиновците. Защото това, че е воювала с фашизма, който е несъмнено зло, не прави армията на Сталин – войска на положителното. Не всяко анти-зло с това самото е нещо „ положително “. То може да е (и в тази ситуация е) просто друго зло. А особено във връзка с България е злото, поробило я за съвсем половин век. Да пазим монумент на поробителя си обаче е неуместно. Премахвайки го от центъра на страната си ние – ще кажа най-после и на моя сътрудник „ достоверен “ болшевик – не го подлагаме на критика „ с чук в ръка “ (както не бивало да се критикува) – ние отстраняваме позора си да прекосяваме ден след ден около един въплътен в метал нагло-откровен жест, който десетилетия наред безусловно крещеше в очите ни: вашият живот тук, на тази територия, е под властта и милостта на съветския шпагин. И който жест утешаваше с пределна (апокалиптична) разтуха всички тези, които въпросният шпагин правеше това което – дублирам – в никакъв случай не биха били без него. Истерията им след неговото рухване го демонстрира недвусмислено.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Текстът е оповестен в. Проф. дфн Калин Янакиев е учител във Философския факултет на СУ „ Св. Климент Охридски ”, член на Международното общество за проучвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.).
В първия ден от демонтирането на ПСА или „ МОЧА “, както уместно го назова младото потомство, мой колега-марксист („ достоверен “, не диаматчик – да не си помислите) написа, че не било вярно един „ знак “ да бъде „ подложен на критика с чук в ръка “. Бих му споделил, че надълбоко бърка, тъй като в тази ситуация не става дума за „ рецензия “, а точно за разрушение – най-накрая – на въпросния „ знак “ (и по софтуерни аргументи не с чук, а с флекс). За разрушение, споделям, тъй като един знак може да има толкоз действително и интензивно, отровно съществуване, колкото нямат редица други изцяло материални обекти. И че това е по този начин, видяхме на часа след началото на „ специфичната реставрационна интервенция “, както иронично назова монтажа Явор Божанков.
Истерията, в която безусловно изпаднаха старите комунисти, новите фашизоидни русофили-путинисти и цялата им останала компания, недвусмислено ни сподели какъв брой тежко наличие – дублирам доста по-тежко от редица други чисто материални обекти може да има един „ знак “ – какво той е представлявал в действителния живот на живеещите с него и към него. Защото, да – необикновен екстаз (у едни) и необикновен бяс (у други) отключи като начало и на първо място отсичането и спускането на земята на стърчащата от десетилетия над София ръка на руския „ солдат “ с шпагина. И това, ще кажа, изобщо не бе инцидентно. Защото този автомат, извисяващ се в самия център на столицата ни, преобладаващ над нея, господстващ над целокупното столично (а значи, алегорично – българско) пространство, споделяше ясно и милитарно: тук, в тази страна, доминира Съветският съюз (респ. Русия) – тази територия в основата си е и си остава от 1944 година насетне руско завладяване, руска република, без значение че чисто официално не съумя да стане такава през 1963 година Всичко, което живее и се движи в нея – служащият, мъжът, дамата и децата на тази страна – всичко се намира под властта (и милостта) на размахания съветски автомат, най-накрая конфигурирал се в тази „ балканска провинция “, изплъзваща се на северната империя десетилетия наред след края на ХІХ в. и ето в този момент триумфално (под безпрекословния шпагин) и вечно (в излетия в бронз жест) скупчена под властта му.
Да, точно тази концепция е била въплътена от основателите на сталинския монумент и тя безусловно крещеше себе си от началото на 50-те години на ХХ в., като трябваше да си безусловно кьорав, с цел да не я виждаш. Тя, по замисъла си се натрапваше, тя, дублирам, съвсем „ изстрелваше “ себе си от ръката с шпагина и да – виждаха я всички: и тези, които тя трябваше за „ веки веков “ да съкруши и тези, които трябваше да окрили – които без този автомат разбираха го, в никакъв случай, в никакъв случай нямаше да станат това, което станаха, които без него от дълго време щяха да са изчезнали от тази територия.
Разбира се, преди три десетилетия въпросната „ концепция “, въплътена от паметника, претърпя провал, изпари се, само че наличието на този последния – с неговия жест, с вдигнатата въоръжена ръка – остана като нещо сходно на религиозно обетование, на „ стена на рева “ (и на апокалиптичната надежда) за победените в Студената война. И в същото време – като травматичен, постоянно депресиращ стигмат за живелите и претърпелите я.
Но ето за какво точно отсичането и „ детронирането “ на ръката с шпагина се трансформира в същинска пространствена гражданска война освен за София, само че и за цяла България. Страната ни бе символически освободена (с три десетилетия закъснение) от искрено унижаващия я жест на тази чужеродна въоръжена ръка, престана да се намира покорена, привела глава в лицето и на мъжете и на дамите, и на децата си под завоевателския.
„ Най-после! “, „ Доживяхме! “ – слушам да се поздравяват хората от седмица насам, колкото пъти ми се случи да мина около демонтиращия се монумент. И в същото време – всички комунистически и русофилски групи у нас претърпяха същинска апокалиптична злополука, преставайки да виждат тази съхраняваща и оттатък края му техния „ руски “ свят шмайзероносна десница. Край! И едните и другите се откриха „ под ново небе и на нова земя “ и това неотрицаемо възприятие озонирало страната ни за едни и дефинитивно лишило я за други, ясно сподели каква невероятна мощ и значение имат „ знаците “, по какъв начин действително се трансформира живота от наличието или отсъствието им. Колко значимо е за едни тези „ знаци “ да участват и да съхраняват техния лелеян, апокалиптично чакан да „ възкръсне “ руско-съветски свят, а за други най-накрая да ги няма и да им разреши да заживеят в суверенна, недоминирана от московския боец страна.
Но заради всичко това необикновено ме развеселява катастрофичната нервност на „ шпагино-поклонниците “. Те, същите, които посрещнаха тогава пълчищата на тази азиатска, тамерлановска „ алена войска “, която с изключение на всичко друго „ освобождаваше “ народите от религията – този „ опиат на народите “, през днешния ден в лицето да вземем за пример на клетата Велислава Дърева – съпоставят смъкването на отрязаната ръка с автомата със сваляния от Голгота Кръст. Да, за миналите три десетилетия те с възторг „ взеха на въоръжение “ (както обичат да се изразяват) „ православието “ което „ изконно “ ни свързвало с съветските „ братя “. Ръката с шмайзера като голготски кръст! Умопомрачително!
По-нататък: незабавно след рухването на ръката, забележете – те дотам „ одушевиха “ бронзовите си идоли, че „ ничтоже сумняшеся “ започнаха да ни заплашват с постоянно проклинание, в случай че си позволим, смъквайки ги от пиедестала им, „ да разделим детенцето от майката “ – бронзовото, споделям, „ детенце “ от бронзовата „ майка “, скупчени под шпагина. Драга Велиславо, дано ти доверя, че прислужниците на ревнуваната от теб „ руска войска “ в България в тези години напълно действително разделяха действителни дечица от действителните им майки и татковци. Така да вземем за пример разделиха личната ми майка (в самото начало на 1945 година ненавършила още 12 години) от татко ѝ, моя дядо, който разстреляха. По същия метод разделиха – отново 12-годишния татко на брачната половинка ми от неговия татко, разстрелян и заровен в общ гроб някъде в покрайнините на Ловеч. За това по кое време ще се покаеш?
Още по-нататък: от дълго време (и благополучно) залезлият „ национален “ стихотворец Недялко Йорданов най-неочаквано се „ въодушеви “ и в стихче, написано „ на коляно “, в лирично стенание оплака – в действителност като жив – детронирания шпагиноносец от паметника, наричайки го „ горкото войниче “. На него пък ще напомня, че въпросното „ войниче “ и окупиралите страната ни негови скито-сарматски събратя в тези дни изнасилиха десетки или даже стотици български дами, като по-късно отидоха в Германия, сторвайки същото на съвсем един милион германки. Тоест вършиха същото, което техните потомци, наред с другото, правят в Украйна.
Загрижени за „ паметта ни “ трети тип оплаквачи (по-перфидни), като не застанаха напряко в отбрана на „ красноармееца “, ни проглушиха ушите с „ аргумента “, че той – какъвто и да е бил – въпреки всичко е „ част от нашата история “ и по тази причина би трябвало да го оставим на мястото му. Ами тогава, уважаеми, да върнем на софийския бул. „ Евлоги и Хр. Георгиеви “ името Адолф Хитлер, което той е носил няколко години преди 1944 година или пък Йосиф Сталин, както се е наричал бул. „ Витоша “ до 1961 година Нали и двамата също са били „ част от нашата история “. А за какво пък да не издигнем и монумент на Сюлейман Великолепни – несъмнено и дори по-важна „ част от нашата история “?
Накрая по отношение на цялата тази нервност ще кажа – да се отстрани паметника на руската войска от центъра на София (и България) не значи да се оправдава фашизмът, както след Мария Захарова крещят през днешния ден бесепарите и Костя-Копейкиновците. Защото това, че е воювала с фашизма, който е несъмнено зло, не прави армията на Сталин – войска на положителното. Не всяко анти-зло с това самото е нещо „ положително “. То може да е (и в тази ситуация е) просто друго зло. А особено във връзка с България е злото, поробило я за съвсем половин век. Да пазим монумент на поробителя си обаче е неуместно. Премахвайки го от центъра на страната си ние – ще кажа най-после и на моя сътрудник „ достоверен “ болшевик – не го подлагаме на критика „ с чук в ръка “ (както не бивало да се критикува) – ние отстраняваме позора си да прекосяваме ден след ден около един въплътен в метал нагло-откровен жест, който десетилетия наред безусловно крещеше в очите ни: вашият живот тук, на тази територия, е под властта и милостта на съветския шпагин. И който жест утешаваше с пределна (апокалиптична) разтуха всички тези, които въпросният шпагин правеше това което – дублирам – в никакъв случай не биха били без него. Истерията им след неговото рухване го демонстрира недвусмислено.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ