Седем избори по-късно: Картаген трябва да бъде разрушен, за да не бъде разрушена републиката
Сподели
Някъде през 216 година пр.н.е. след ужасяваща победа при Кана, картагенският наемен пълководец Ханибал доближава към Рим. Римляните тръпнат от смут, Ханибал е пред портите на града. Но той не се взема решение да го нападне и Рим оцелява още шест епохи. Дали, обаче, България в този момент не е в обстановката „ Ханибал пред вратите на града! “ Но в този момент е по-вероятно Ханибал да не се откаже да превземе града.
След седмите подред парламентарни избори от април 2021 година още веднъж виждаме неспособност да се образува държавно болшинство. Партиите са заели всяка кръгова защита и се опасяват да създадат каквато и да било крачка към други партии за реализиране на някакво минимално единодушие. Именно минимално единодушие, което никой от партийните водачи не дефинира, с изключение на може би предлагането да се изолира политически партията на Делян Пеевски „ Движение за права и свободи – ново начало “.
Партиите отслабват пагубно
Партиите като че ли гледат на изборите като на ротативка, при която някакво следващо (и безкрайно) завъртане ще им донесе по този начин мечтаната облага. Вече няма и смислени предизборни акции – те повтарят към този момент казаното, само че даже без никаква страст, просто рутинна работа, която би трябвало да се регистрира. Партиите са към този момент толкоз незаинтересовани от мобилизацията на гласоподавателите си, че акцията им е единствено про-форма, най-вероятно с цел да отчетат получените за това пари от страната. Освен тези партии, които непременно се стремят да завоюват нужните гласове, с цел да потвърдят, че съществуват и че от тях зависи нещо. И по тази причина са най-подготвени да си купят поддръжката.
Политическите стратегии също са поовехтели, с обещания за всичко, а в действителност и за нищо – никой не ги чете, а и да ги чете, никой не им има вяра. Да обещаваш „ ярко бъдеще “ под формата на нови автомагистрали, или даже единствено по-високи приходи, или пък обективна правосъдна система, или опазване на мира и стабилността – всичко това е станало към този момент толкоз тривиално, че не може да накара даже най-активните жители да се ентусиазират. Освен в случай че не обещаеш пари незабавно или в бъдеще.
Самите партии показват от ден на ден организационна и политическа отпадналост. Вечните спечелили на изборите ги печелят към този момент с 600000 гласа. А единствено допреди 2005 година спечелилият изборите получаваше към 2 млн. гласа, а по-късно, до 2017 година в това число – минимум 1 млн. Шестстотин хиляди гласа съставляват по формалните данни на ЦИК по-малко от 10% от записаните гласоподаватели и даже да считаме, че действителният им брой е не повече от 5 милиона, отново получаваме доста невисок %. Поради ниската изборна интензивност в Народното събрание влизат партийни фракции с по-малко от 100 хиляди гласа. А парламентите към този момент имат по 6-7 фракции, всяка от които уверена, че има правото да взе участие в държавното управление, само че също толкоз уверена, че не желае да прави това с никоя друга секта. Изключението са партии, които са подготвени да вземат участие във всичко, стига да им донесе въздействие, а дружно с това и пари.
Парламентът се избира от към този момент към 2,5 милиона гласоподаватели или единствено от една трета от списъчния им състав. Легитимността на този главен законодателен орган към този момент е доста ниска. А при започване на 1990-те години парламентите са имали зад себе си по 4-5 млн. гласоподаватели, даже и след 2009 това са били най-малко 3,5 милиона. Тази ниска интензивност безспорно повдига относителната тежест на тези партии, които са създали всичко, с цел да си купят поддръжката..
Унинието на жителите
Предишните избори сложиха връх на неучастието. Последните избори наподобява сложиха нов самобитен връх – този на купените гласове. Ситуацията е изцяло сериозна. Гражданите към този момент не имат вяра на изборите като инструмент на демократичното им присъединяване и всеобщо се отдръпват от политиката. Ако изборите се печелят с пари, в случай че резултатите от изборите зависят от това, какъв брой пари имат за това участниците, разбираемо е, за какво жителите имат вяра все по-малко на тази демократична процедура.
Гражданите считат, и с възходящо съображение, че политиката е някакъв бизнес за систематизиране на власт и запаси, в което жителите нямат значение. Политическият терен е цялостен с политици, които имат за цел да „ уредят “ някой и различен бизнес, който ги финансира, да „ наредят “ някой и различен родственик на добре платена обществена служба, да притиснат с репресивните принадлежности на страната някой и различен неуместен съперник, да запушат устата на някой и различен звучен критик. Останаха малко същински порядъчни, загрижени за обществото и подготвени да работят за него политици. Системата от време на време ги маргинализира.
На вратата е Ханибал, виждаме го да купува (буквално) 300000 гласа, виждаме го да се показва за представител на битката с корупцията, виждаме го да се прави на най-ревностния евроатлантик, угрижен за демокрацията и за порядъчността в политиката. Обидихме се на Бърнард Шоу и на Джон Малкович, само че не се обидихме на Делян Пеевски, чието предопределение като ръководител на ДАНС през 2013 година беше сметнато за толкоз безобразно, че незабавно извърши улиците с протестиращи жители от всевъзможни среди. Жалко е, че когато България оказва помощ на Украйна да оцелее, Украйна не оказва помощ та България да се защищити от олигархично присвояване – връченият орден на Ханибал (но и на стоящият зад него) е срамен.
Можем да си кажем, че това е случайно през днешния ден, че тези практики на опорочаване на изборите няма да се повторят. Но също по този начин с повече съображение ще би трябвало да се притесняваме, че тези огромни практики ще не престават, че ще основават у възходящ брой хора нездравословни привички, че всъщност ще банализират изборната търговия и по този метод ще трансфорат политиката в тържище.
Рискът е в недалечно бъдеще на избори да отиват само и единствено претендентите, техните близки и другари, както и подвластните жители, за които гласуването е васално обвързване или просто търговия. Така изборите ще се трансфорат напълно в комерсиална интервенция, частна самодейност, а жителите ще се отвратят дефинитивно от тях.
Рискът е в недалечно бъдеще жителите въобще да престанат да ценят демокрацията, даже в нейния най-минимален тип: известна независимост на словото, безалтернативен плурализъм, безвредни цивилен свободи, лимитирано разделяне на управляващите. И заради това да са склонни да одобряват всевъзможен, показан като нов „ политически план “: нелиберална народна власт, президентска република.
Всъщност и двете са задоволително неразбираеми, с цел да могат да бъдат на ниска цена продадени на публиката, а какво ще последва, няма да има никакво значение. Защото нелибералната народна власт е единствено и само робия на болшинството, а президентската република може да бъде като в Съединени американски щати (класически случай, само че неприложим) или като в Русия, само че надали като във Франция (силен президент, само че парламентарно управление).
Седми подред избори, които не дават резултат – държавно болшинство. Гражданите даже към този момент не са обезверени, потънали са в отчаяние – за какво да повтарят едно и също, откакто не дава никакъв резултат. А резултат не дава заради упоритостта на партиите да признаят, че нямат сили нито да осъществят дълбоки промени, нито да наложат това, което желаят, нито да върнат една обстановка отпреди 2020 година, когато ГЕРБ имаше практическо всевластие. Следователно е времето на известно примирение, отвод от огромни планове и малко неблагодарна работа за реализиране на някакво допустимо постоянно държавно управление.
Но по този начин също е време и за разбирането, че има забележителна, огромна заплаха, заради което не всички, с които имате разлики или остри несъгласия са еднообразно рискови. Ако това схващане не стане преобладаващо, Ханибал ще разбие портите, републиката ще загине, а тези, които са можели да създадат нещо, с цел да го предотвратят, ще ближат раните си и ще се самосъжаляват.
Ето за какво точно в този момент, а не въобще, би трябвало да кажем като Катон Стария: Carthaginem delendam esse! („ Картаген би трябвало да бъде опустошен! “), с цел да не бъде разрушена републиката.
*Текстът е оповестен в на създателя. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Някъде през 216 година пр.н.е. след ужасяваща победа при Кана, картагенският наемен пълководец Ханибал доближава към Рим. Римляните тръпнат от смут, Ханибал е пред портите на града. Но той не се взема решение да го нападне и Рим оцелява още шест епохи. Дали, обаче, България в този момент не е в обстановката „ Ханибал пред вратите на града! “ Но в този момент е по-вероятно Ханибал да не се откаже да превземе града.
След седмите подред парламентарни избори от април 2021 година още веднъж виждаме неспособност да се образува държавно болшинство. Партиите са заели всяка кръгова защита и се опасяват да създадат каквато и да било крачка към други партии за реализиране на някакво минимално единодушие. Именно минимално единодушие, което никой от партийните водачи не дефинира, с изключение на може би предлагането да се изолира политически партията на Делян Пеевски „ Движение за права и свободи – ново начало “.
Партиите отслабват пагубно
Партиите като че ли гледат на изборите като на ротативка, при която някакво следващо (и безкрайно) завъртане ще им донесе по този начин мечтаната облага. Вече няма и смислени предизборни акции – те повтарят към този момент казаното, само че даже без никаква страст, просто рутинна работа, която би трябвало да се регистрира. Партиите са към този момент толкоз незаинтересовани от мобилизацията на гласоподавателите си, че акцията им е единствено про-форма, най-вероятно с цел да отчетат получените за това пари от страната. Освен тези партии, които непременно се стремят да завоюват нужните гласове, с цел да потвърдят, че съществуват и че от тях зависи нещо. И по тази причина са най-подготвени да си купят поддръжката.
Политическите стратегии също са поовехтели, с обещания за всичко, а в действителност и за нищо – никой не ги чете, а и да ги чете, никой не им има вяра. Да обещаваш „ ярко бъдеще “ под формата на нови автомагистрали, или даже единствено по-високи приходи, или пък обективна правосъдна система, или опазване на мира и стабилността – всичко това е станало към този момент толкоз тривиално, че не може да накара даже най-активните жители да се ентусиазират. Освен в случай че не обещаеш пари незабавно или в бъдеще.
Самите партии показват от ден на ден организационна и политическа отпадналост. Вечните спечелили на изборите ги печелят към този момент с 600000 гласа. А единствено допреди 2005 година спечелилият изборите получаваше към 2 млн. гласа, а по-късно, до 2017 година в това число – минимум 1 млн. Шестстотин хиляди гласа съставляват по формалните данни на ЦИК по-малко от 10% от записаните гласоподаватели и даже да считаме, че действителният им брой е не повече от 5 милиона, отново получаваме доста невисок %. Поради ниската изборна интензивност в Народното събрание влизат партийни фракции с по-малко от 100 хиляди гласа. А парламентите към този момент имат по 6-7 фракции, всяка от които уверена, че има правото да взе участие в държавното управление, само че също толкоз уверена, че не желае да прави това с никоя друга секта. Изключението са партии, които са подготвени да вземат участие във всичко, стига да им донесе въздействие, а дружно с това и пари.
Парламентът се избира от към този момент към 2,5 милиона гласоподаватели или единствено от една трета от списъчния им състав. Легитимността на този главен законодателен орган към този момент е доста ниска. А при започване на 1990-те години парламентите са имали зад себе си по 4-5 млн. гласоподаватели, даже и след 2009 това са били най-малко 3,5 милиона. Тази ниска интензивност безспорно повдига относителната тежест на тези партии, които са създали всичко, с цел да си купят поддръжката..
Унинието на жителите
Предишните избори сложиха връх на неучастието. Последните избори наподобява сложиха нов самобитен връх – този на купените гласове. Ситуацията е изцяло сериозна. Гражданите към този момент не имат вяра на изборите като инструмент на демократичното им присъединяване и всеобщо се отдръпват от политиката. Ако изборите се печелят с пари, в случай че резултатите от изборите зависят от това, какъв брой пари имат за това участниците, разбираемо е, за какво жителите имат вяра все по-малко на тази демократична процедура.
Гражданите считат, и с възходящо съображение, че политиката е някакъв бизнес за систематизиране на власт и запаси, в което жителите нямат значение. Политическият терен е цялостен с политици, които имат за цел да „ уредят “ някой и различен бизнес, който ги финансира, да „ наредят “ някой и различен родственик на добре платена обществена служба, да притиснат с репресивните принадлежности на страната някой и различен неуместен съперник, да запушат устата на някой и различен звучен критик. Останаха малко същински порядъчни, загрижени за обществото и подготвени да работят за него политици. Системата от време на време ги маргинализира.
На вратата е Ханибал, виждаме го да купува (буквално) 300000 гласа, виждаме го да се показва за представител на битката с корупцията, виждаме го да се прави на най-ревностния евроатлантик, угрижен за демокрацията и за порядъчността в политиката. Обидихме се на Бърнард Шоу и на Джон Малкович, само че не се обидихме на Делян Пеевски, чието предопределение като ръководител на ДАНС през 2013 година беше сметнато за толкоз безобразно, че незабавно извърши улиците с протестиращи жители от всевъзможни среди. Жалко е, че когато България оказва помощ на Украйна да оцелее, Украйна не оказва помощ та България да се защищити от олигархично присвояване – връченият орден на Ханибал (но и на стоящият зад него) е срамен.
Можем да си кажем, че това е случайно през днешния ден, че тези практики на опорочаване на изборите няма да се повторят. Но също по този начин с повече съображение ще би трябвало да се притесняваме, че тези огромни практики ще не престават, че ще основават у възходящ брой хора нездравословни привички, че всъщност ще банализират изборната търговия и по този метод ще трансфорат политиката в тържище.
Рискът е в недалечно бъдеще на избори да отиват само и единствено претендентите, техните близки и другари, както и подвластните жители, за които гласуването е васално обвързване или просто търговия. Така изборите ще се трансфорат напълно в комерсиална интервенция, частна самодейност, а жителите ще се отвратят дефинитивно от тях.
Рискът е в недалечно бъдеще жителите въобще да престанат да ценят демокрацията, даже в нейния най-минимален тип: известна независимост на словото, безалтернативен плурализъм, безвредни цивилен свободи, лимитирано разделяне на управляващите. И заради това да са склонни да одобряват всевъзможен, показан като нов „ политически план “: нелиберална народна власт, президентска република.
Всъщност и двете са задоволително неразбираеми, с цел да могат да бъдат на ниска цена продадени на публиката, а какво ще последва, няма да има никакво значение. Защото нелибералната народна власт е единствено и само робия на болшинството, а президентската република може да бъде като в Съединени американски щати (класически случай, само че неприложим) или като в Русия, само че надали като във Франция (силен президент, само че парламентарно управление).
Седми подред избори, които не дават резултат – държавно болшинство. Гражданите даже към този момент не са обезверени, потънали са в отчаяние – за какво да повтарят едно и също, откакто не дава никакъв резултат. А резултат не дава заради упоритостта на партиите да признаят, че нямат сили нито да осъществят дълбоки промени, нито да наложат това, което желаят, нито да върнат една обстановка отпреди 2020 година, когато ГЕРБ имаше практическо всевластие. Следователно е времето на известно примирение, отвод от огромни планове и малко неблагодарна работа за реализиране на някакво допустимо постоянно държавно управление.
Но по този начин също е време и за разбирането, че има забележителна, огромна заплаха, заради което не всички, с които имате разлики или остри несъгласия са еднообразно рискови. Ако това схващане не стане преобладаващо, Ханибал ще разбие портите, републиката ще загине, а тези, които са можели да създадат нещо, с цел да го предотвратят, ще ближат раните си и ще се самосъжаляват.
Ето за какво точно в този момент, а не въобще, би трябвало да кажем като Катон Стария: Carthaginem delendam esse! („ Картаген би трябвало да бъде опустошен! “), с цел да не бъде разрушена републиката.
*Текстът е оповестен в на създателя. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ