Архим. Спиридон: Днес сме болни от мерзка болест - да учим другите на това, в което сами не вярваме
Спиридон (Кисляков), архимандрит (1875–1930)
Светско име – Георгий Степанович Кисляков. Известен мисионер, овчар, нравствен публицист, ревнив бранител на раннохристиянската непорочност на Църквата, съперник на симфонията сред Църква и страна. Активен почитател и просветител на пацифизма. Три години Георгий Кисляков живее в Алтайския край, проповядвайки на езичниците Благата новина. Именно там, нагледал се на отношението на църковните управляващи към старообрядците и друговерците, Кисляков с особена мощ схванал несъвместимостта на всяко едно принуждение с Евангелието.
През 1903 година Кисляков приема монашество и свещенство. Занимава се с обгрижването на каторжниците. Популярността на Кисляков е била толкоз огромна, че по време на революцията от 1905 година е подложен под домакински арест. Възмутените арестанти събрали 14 хиляди подписа и изпратили депеша до царя с молба да освободи техния нравствен овчар.
През 1913 година Спиридон (Кисляков) е изпратен в Одеса, където продължава своето служение в бордеите. По време на Първата международна война той е боен духовник. За него това е време на духовна рецесия. Той не може да разбере по какъв начин е допустимо, проповядвайки Христа, да се изпращат бойците в борба. В края на краищата Спиридон (Кисляков) схваща, че страната е „ най-злият Христов зложелател “, а актуалният църковен живот е „ открита измяна на Христа “.
Своите възгледи той излага в книгата . Приятелите му (може би Екземплярски) го убеждават да не я разгласява, а да изчака Поместния събор. Не можем да твърдим сигурно, само че при свикването на Събора св. Патриарх Тихон, симпатизиращ на Кисляков, не подхваща нищо във връзка с неговата „ Изповед “.
След революцията о. Спиридон живее в Киев, където стартира да разгласява трудовете си, включително и „ Изповед “. Архимандрит Спиридон става настоятел на Преображенския храм. Тук той служи Литургия с отворени царски двери. С това почетно право е блажен от Патриарх Тихон. Кисляков основава братството на Сладкия Иисус и обгрижва духовно най-бедните киевчани.
Съвместно с отец Анатолий Жураковски, отец Спиридон проповядва в казармите и работническите квартали. В годините на гонения Кисляков може би е единственият свещеник, умрял от естествена гибел.
Откъс от книгата „ Изповед на свещеника пред Църквата “
Живеейки в Задбайкалието, аз се срещах и общувах с някои умни лами, а също и с незаконния свят на Нерчинската каторга. Често беседвахме на религиозни тематики и ми се постановяваше да прослушвам от тях горчиви истини.
Много пъти са ми казвали:
„ Вие, християните, по тази причина сте християни, та със своя живот да отричате всевъзможен Бог.
Ние, езичниците, постоянно съжаляваме вашия Христос. Вие знаете, че от появяването на човечеството на Земята до наши дни никой различен не е бил подлаган на такива страдания, цинични издевателства, подигравки, кощунствени поругавания, дръзки шамари, скверни храчки, като вашия Христос от вас самите – християните.
Наблюдавайки вашия живот, сме принудени да отбележим, че ваш Бог не е Христос, а някакъв злобен демон. Вие живеете демонски живот, няма по-зли от вас. Цялата ваша християнска вяра е подигравка и безчинство над Христа.
А за вас, мисионерите, ние, езичниците, считаме, че до мозъка на костите си сте лъжци, измамници и отявлени палачи на човешките души. Вие ни проповядвате Христа, а самите в Него не вярвате, вашата религия в Него е религия материална, вие ни проповядвате Христа за пари и изгоди.
Ако вие, мисионерите, фактически вярвахте в Христа и поради Него Самия ни проповядвахте Евангелието, то тогава вие бихте живели по Христовото обучение. А ние виждаме друго – целият ви живот е напълно двуличие и незаконно измамничество! Вие ни проповядвате живия, светия християнски Бог, а самите пиянствате, прелюбодействате, играете хазарт, пушите тютюн, търгувате с Христос, предавате Царството Небесно, крадете от елементарните хора, сквернословите, ядете като за последно, обличате се луксозно, за сметка на Христа си строите дворци, трупате хиляди в банки, учите с тях своите деца, живеете празно, пренебрегвате тежкия труд. Затова съгласно нашия неутрален взор християнският мисионер е християнски Юда и богопредател “.
Такова е мнението на ламите за християнските мисионери. По време на сказка, един от тях твърдеше, че най-големите врагове на християнството са мисионерите. Той ми сподели: „ Мисионерите на християнската вяра са на първо място държавни политици. Първо ни проповядват Евангелието, а по-късно чуваме грохота на оръдията. Ето за какво вие, мисионерите, постоянно и на всички места сте страшни убийци на човешки души, разпространители на антихристиянски дух “.
Страшно ми беше да чуя тази чиста и свята истина.
Няма да приказвам за другите, ще кажа единствено за себе си. Аз самият усещах, че всичките ми мисионерски пътувания измежду езичниците ми носят тежка нравствена тъга. Често се питах: „ Къде е моята действителна гаранция на персоналната ми религия в това, което пропагандирам, на тези несравнимо по-чисто и нравствено от мен живеещи деца на природата? Аз ги повеждам към Христа, само че аз самият дали пребивавам по Евангелието? Искам да ги въведа в християнството, само че в кое? “.
В това ли, в което аз самият пребивавам? Ако е в това християнство, то то не е същинското християнство. Това християнство е враждебно езичество, което е срещу същинското евангелско християнство; аз, по самия дух на моя живот, съм му злостно неприятелски. Тогава накъде повеждам тези деца на природата?
Не е задоволително единствено да учим хората на Христовата религия, а самите ние да оставаме езичници.
Ако искаш да учиш хората и да ги кръщаваш, на първо място ти би трябвало да си същински възпитаник Христов, същински почитател на Иисус Христос, а аз не съм възпитаник на Христа и въобще не съм Негов почитател. Така мислех, спорейки със самия себе си.
Веднъж пътувах към езерото, което се намираше към село Шакши. Срещнах един бурят, който с горчиви сълзи се разкайваше, че е приел православната религия. Той ми сподели: „ О, доста, доста неприятни неща правеше вашият мисионер. Той ми споделяше: покръсти се и всичко ще е наред. Аз се покръстих и в този момент не зная на кой Бог да се апелирам: изоставих бурятската религия, съветската религия не познавам. Превърнах се в куче. Защо послушах съветския мисионер и се покръстих в съветската религия? Сега не съм нито човек, нито куче. Голямо зло направих, изоставих своята религия, а съветската не изучих “.
Тези думи на нещастния бурят ме накараха да се замисля. Не ми беше за първи път. Подобни феномени привличаха моето внимание и ми доказваха, че актуалното мисионерско проповядване на Словото Божие е единствено една безнравствена безнравственост за тези хора.
В какво се трансформира през днешния ден църковното проповедничество на Словото Божие?
Преди, в дните на появяването на християнството, е имало харизматични апостоли, пророци, учители на християнската Църква. Те са проповядвали Христа не със слово, а с делата си, посредством самоотвержената си обич към Иисус, посредством своя свят живот, тежко претрупан с евангелски подвизи.
Днес не е по този начин. И аз като наследник на своя век не съм този, който би трябвало да бъда. Аз не желая да подвия коляно пред едничкия Учител и Наставник Христос. Не, аз самият желая да съм преподавател и ментор на другите. Аз желая да подменя Христа и да изучавам другите на това, което е обратно и враждебно на Христа.
Тогава смятах, че всички в близост, несъмнено – без мен самия, са невежи и би трябвало да бъдат просвещавани, би трябвало да се прави нещо за тях, да им се оказва помощ, да бъдат спасявани от безконечните страдания и всичко това би трябвало да се прави незабавно. Такива моменти от моя блян да изучавам хората, да им пропагандирам избавление на душите, постоянно предизвикваха у мен жал към тях или насълзен щастлив екстаз.
Но също усещах, че всичко това е дяволщина, голям грях на горделивост и фино пустославие.
Защото каквито и подвизи да правих, в случай че те не бяха свързани със Самия Христос, с Неговото евангелско обучение и в случай че самият мой живот е двуличие и горчива подигравка над религията и над Самия Христос, то това е върхът на злобата и сатанинската горделивост. В своите проповеди аз се стремях да окачествявам целия свят, единствено че без да жегвам самия себе си и своя личен персонален живот.
Днес сме заболели от една мерзка болест, болест религиозна и научна. Тази болест е на мода както в никакъв случай до момента и е доста заразна. Тя заразява религиозните учени и духовно празните, тези, които пропиляват живота си. По създание тази болест се показва във великата „ благородна “ фикс идея да учим и единствено да учим другите на това, с което нашият личен живот се разминава.
В персоналния си живот тези господа в никакъв случай не са преживявали нещо сходно, в никакъв случай съществено не са се упражнявали върху него, а са се ограничавали единствено с празно мърморене.
Днес, с цел да си набожен и академик, е задоволително само красиво и изкусно да празнословиш. Точно това е страшната болест на нашия век. Тя е противен индикатор за живото разлагане на душата на европееца християнин. От тази предсмъртна болест в миналото е страдала мъдрата Елада, от тази болест боледувах и аз и боледувах по-тежко от другите.
Аз учех езичника да има вяра в Христос, само че самият аз от дълго време бях изгубил живата си религия в Него.
Проповядвах Евангелието на езичниците, само че живеех срещу Евангелието. Когато ми се постановяваше да срещам покръстени буряти, тунгуси, орочани, печално разкайващи се, че, приемайки православната религия, са изгубили всякаква религия в Бога, душата ми се изпълваше със завист срещу мен самия и ми ставаше извънредно тежко. Съзнавах, че моето мисионерство измежду езичниците не е нищо друго, с изключение на разпространяване на друго, ново езичество – актуалното християнство.
По това време обикалях и Нерчинската каторга. Тук, измежду незаконния свят сякаш още веднъж оживявах. Душата ми се изпълваше с чиста обич към Христа, ставаше ми леко и ярко. Причината не беше у мен, повода за моето от време на време доближаване до Христос беше у самите арестанти, те принудително ме влачеха към Христа.
Когато изповядвах арестантите, тяхното откровено и надълбоко смирение беше толкоз мощно, че предизвикваше у мен ужасно и трудно самоосъждане. Съвестта ми говореше: „ Виж, пред теб стоят хиляди разбойници и убийци, едни са в окови, други не. В дълга колона те вървят към Христа, с цялото си създание Го търсят, желаят да се примирят с Него.
Погледни по какъв начин по страните им се стичат горчиви сълзи, а ти, ти – свещеникът, ти – техният просветител, ти, който ги зовеш към Христос, за какво си се отдалечил от Него?
Защо ти не искаш постарому да обичаш своя засегнат Господ? Защо не искаш да се примириш с Него? Какво те държи надалеч от Него? Ах, Спиридоне, Спиридоне, помни и в никакъв случай не забравяй какъв брой е ужасно да попаднеш в ръцете на живия Бог!
Откъс от книгата на о. Спиридон (Кисляков) „ Изповед на свещеника пред Църквата “
Източник:
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска pravoslavie.bg
Светско име – Георгий Степанович Кисляков. Известен мисионер, овчар, нравствен публицист, ревнив бранител на раннохристиянската непорочност на Църквата, съперник на симфонията сред Църква и страна. Активен почитател и просветител на пацифизма. Три години Георгий Кисляков живее в Алтайския край, проповядвайки на езичниците Благата новина. Именно там, нагледал се на отношението на църковните управляващи към старообрядците и друговерците, Кисляков с особена мощ схванал несъвместимостта на всяко едно принуждение с Евангелието.
През 1903 година Кисляков приема монашество и свещенство. Занимава се с обгрижването на каторжниците. Популярността на Кисляков е била толкоз огромна, че по време на революцията от 1905 година е подложен под домакински арест. Възмутените арестанти събрали 14 хиляди подписа и изпратили депеша до царя с молба да освободи техния нравствен овчар.
През 1913 година Спиридон (Кисляков) е изпратен в Одеса, където продължава своето служение в бордеите. По време на Първата международна война той е боен духовник. За него това е време на духовна рецесия. Той не може да разбере по какъв начин е допустимо, проповядвайки Христа, да се изпращат бойците в борба. В края на краищата Спиридон (Кисляков) схваща, че страната е „ най-злият Христов зложелател “, а актуалният църковен живот е „ открита измяна на Христа “.
Своите възгледи той излага в книгата . Приятелите му (може би Екземплярски) го убеждават да не я разгласява, а да изчака Поместния събор. Не можем да твърдим сигурно, само че при свикването на Събора св. Патриарх Тихон, симпатизиращ на Кисляков, не подхваща нищо във връзка с неговата „ Изповед “.
След революцията о. Спиридон живее в Киев, където стартира да разгласява трудовете си, включително и „ Изповед “. Архимандрит Спиридон става настоятел на Преображенския храм. Тук той служи Литургия с отворени царски двери. С това почетно право е блажен от Патриарх Тихон. Кисляков основава братството на Сладкия Иисус и обгрижва духовно най-бедните киевчани.
Съвместно с отец Анатолий Жураковски, отец Спиридон проповядва в казармите и работническите квартали. В годините на гонения Кисляков може би е единственият свещеник, умрял от естествена гибел.
Откъс от книгата „ Изповед на свещеника пред Църквата “
Живеейки в Задбайкалието, аз се срещах и общувах с някои умни лами, а също и с незаконния свят на Нерчинската каторга. Често беседвахме на религиозни тематики и ми се постановяваше да прослушвам от тях горчиви истини.
Много пъти са ми казвали:
„ Вие, християните, по тази причина сте християни, та със своя живот да отричате всевъзможен Бог.
Ние, езичниците, постоянно съжаляваме вашия Христос. Вие знаете, че от появяването на човечеството на Земята до наши дни никой различен не е бил подлаган на такива страдания, цинични издевателства, подигравки, кощунствени поругавания, дръзки шамари, скверни храчки, като вашия Христос от вас самите – християните.
Наблюдавайки вашия живот, сме принудени да отбележим, че ваш Бог не е Христос, а някакъв злобен демон. Вие живеете демонски живот, няма по-зли от вас. Цялата ваша християнска вяра е подигравка и безчинство над Христа.
А за вас, мисионерите, ние, езичниците, считаме, че до мозъка на костите си сте лъжци, измамници и отявлени палачи на човешките души. Вие ни проповядвате Христа, а самите в Него не вярвате, вашата религия в Него е религия материална, вие ни проповядвате Христа за пари и изгоди.
Ако вие, мисионерите, фактически вярвахте в Христа и поради Него Самия ни проповядвахте Евангелието, то тогава вие бихте живели по Христовото обучение. А ние виждаме друго – целият ви живот е напълно двуличие и незаконно измамничество! Вие ни проповядвате живия, светия християнски Бог, а самите пиянствате, прелюбодействате, играете хазарт, пушите тютюн, търгувате с Христос, предавате Царството Небесно, крадете от елементарните хора, сквернословите, ядете като за последно, обличате се луксозно, за сметка на Христа си строите дворци, трупате хиляди в банки, учите с тях своите деца, живеете празно, пренебрегвате тежкия труд. Затова съгласно нашия неутрален взор християнският мисионер е християнски Юда и богопредател “.
Такова е мнението на ламите за християнските мисионери. По време на сказка, един от тях твърдеше, че най-големите врагове на християнството са мисионерите. Той ми сподели: „ Мисионерите на християнската вяра са на първо място държавни политици. Първо ни проповядват Евангелието, а по-късно чуваме грохота на оръдията. Ето за какво вие, мисионерите, постоянно и на всички места сте страшни убийци на човешки души, разпространители на антихристиянски дух “.
Страшно ми беше да чуя тази чиста и свята истина.
Няма да приказвам за другите, ще кажа единствено за себе си. Аз самият усещах, че всичките ми мисионерски пътувания измежду езичниците ми носят тежка нравствена тъга. Често се питах: „ Къде е моята действителна гаранция на персоналната ми религия в това, което пропагандирам, на тези несравнимо по-чисто и нравствено от мен живеещи деца на природата? Аз ги повеждам към Христа, само че аз самият дали пребивавам по Евангелието? Искам да ги въведа в християнството, само че в кое? “.
В това ли, в което аз самият пребивавам? Ако е в това християнство, то то не е същинското християнство. Това християнство е враждебно езичество, което е срещу същинското евангелско християнство; аз, по самия дух на моя живот, съм му злостно неприятелски. Тогава накъде повеждам тези деца на природата?
Не е задоволително единствено да учим хората на Христовата религия, а самите ние да оставаме езичници.
Ако искаш да учиш хората и да ги кръщаваш, на първо място ти би трябвало да си същински възпитаник Христов, същински почитател на Иисус Христос, а аз не съм възпитаник на Христа и въобще не съм Негов почитател. Така мислех, спорейки със самия себе си.
Веднъж пътувах към езерото, което се намираше към село Шакши. Срещнах един бурят, който с горчиви сълзи се разкайваше, че е приел православната религия. Той ми сподели: „ О, доста, доста неприятни неща правеше вашият мисионер. Той ми споделяше: покръсти се и всичко ще е наред. Аз се покръстих и в този момент не зная на кой Бог да се апелирам: изоставих бурятската религия, съветската религия не познавам. Превърнах се в куче. Защо послушах съветския мисионер и се покръстих в съветската религия? Сега не съм нито човек, нито куче. Голямо зло направих, изоставих своята религия, а съветската не изучих “.
Тези думи на нещастния бурят ме накараха да се замисля. Не ми беше за първи път. Подобни феномени привличаха моето внимание и ми доказваха, че актуалното мисионерско проповядване на Словото Божие е единствено една безнравствена безнравственост за тези хора.
В какво се трансформира през днешния ден църковното проповедничество на Словото Божие?
Преди, в дните на появяването на християнството, е имало харизматични апостоли, пророци, учители на християнската Църква. Те са проповядвали Христа не със слово, а с делата си, посредством самоотвержената си обич към Иисус, посредством своя свят живот, тежко претрупан с евангелски подвизи.
Днес не е по този начин. И аз като наследник на своя век не съм този, който би трябвало да бъда. Аз не желая да подвия коляно пред едничкия Учител и Наставник Христос. Не, аз самият желая да съм преподавател и ментор на другите. Аз желая да подменя Христа и да изучавам другите на това, което е обратно и враждебно на Христа.
Тогава смятах, че всички в близост, несъмнено – без мен самия, са невежи и би трябвало да бъдат просвещавани, би трябвало да се прави нещо за тях, да им се оказва помощ, да бъдат спасявани от безконечните страдания и всичко това би трябвало да се прави незабавно. Такива моменти от моя блян да изучавам хората, да им пропагандирам избавление на душите, постоянно предизвикваха у мен жал към тях или насълзен щастлив екстаз.
Но също усещах, че всичко това е дяволщина, голям грях на горделивост и фино пустославие.
Защото каквито и подвизи да правих, в случай че те не бяха свързани със Самия Христос, с Неговото евангелско обучение и в случай че самият мой живот е двуличие и горчива подигравка над религията и над Самия Христос, то това е върхът на злобата и сатанинската горделивост. В своите проповеди аз се стремях да окачествявам целия свят, единствено че без да жегвам самия себе си и своя личен персонален живот.
Днес сме заболели от една мерзка болест, болест религиозна и научна. Тази болест е на мода както в никакъв случай до момента и е доста заразна. Тя заразява религиозните учени и духовно празните, тези, които пропиляват живота си. По създание тази болест се показва във великата „ благородна “ фикс идея да учим и единствено да учим другите на това, с което нашият личен живот се разминава.
В персоналния си живот тези господа в никакъв случай не са преживявали нещо сходно, в никакъв случай съществено не са се упражнявали върху него, а са се ограничавали единствено с празно мърморене.
Днес, с цел да си набожен и академик, е задоволително само красиво и изкусно да празнословиш. Точно това е страшната болест на нашия век. Тя е противен индикатор за живото разлагане на душата на европееца християнин. От тази предсмъртна болест в миналото е страдала мъдрата Елада, от тази болест боледувах и аз и боледувах по-тежко от другите.
Аз учех езичника да има вяра в Христос, само че самият аз от дълго време бях изгубил живата си религия в Него.
Проповядвах Евангелието на езичниците, само че живеех срещу Евангелието. Когато ми се постановяваше да срещам покръстени буряти, тунгуси, орочани, печално разкайващи се, че, приемайки православната религия, са изгубили всякаква религия в Бога, душата ми се изпълваше със завист срещу мен самия и ми ставаше извънредно тежко. Съзнавах, че моето мисионерство измежду езичниците не е нищо друго, с изключение на разпространяване на друго, ново езичество – актуалното християнство.
По това време обикалях и Нерчинската каторга. Тук, измежду незаконния свят сякаш още веднъж оживявах. Душата ми се изпълваше с чиста обич към Христа, ставаше ми леко и ярко. Причината не беше у мен, повода за моето от време на време доближаване до Христос беше у самите арестанти, те принудително ме влачеха към Христа.
Когато изповядвах арестантите, тяхното откровено и надълбоко смирение беше толкоз мощно, че предизвикваше у мен ужасно и трудно самоосъждане. Съвестта ми говореше: „ Виж, пред теб стоят хиляди разбойници и убийци, едни са в окови, други не. В дълга колона те вървят към Христа, с цялото си създание Го търсят, желаят да се примирят с Него.
Погледни по какъв начин по страните им се стичат горчиви сълзи, а ти, ти – свещеникът, ти – техният просветител, ти, който ги зовеш към Христос, за какво си се отдалечил от Него?
Защо ти не искаш постарому да обичаш своя засегнат Господ? Защо не искаш да се примириш с Него? Какво те държи надалеч от Него? Ах, Спиридоне, Спиридоне, помни и в никакъв случай не забравяй какъв брой е ужасно да попаднеш в ръцете на живия Бог!
Откъс от книгата на о. Спиридон (Кисляков) „ Изповед на свещеника пред Църквата “
Източник:
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска pravoslavie.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ