„Последна стъпка“. И всички други преди нея
Спектакълът на Йордан Славейков „ Последна стъпка “ е като изстрел в сърцето даже за фенове, които не се опасяват да попаднат в прочувствената месомелачка на непознатите животи, с цел да открият неосветени истини за своя и да изискат да изгладят ръбовете на спорове, травмирали, от време на време от просто недоумение, орисите на най-близки хора. Докато към момента не е късно…
Йордан Славейков – в качеството си на режисьор и драматург, е основал представлението по своя едноименен полуавтобиографичен дебютен разказ, трансформирайки го в бездънен психически спектакъл, открит като разкрит нерв. Премиерата, може би напълно неслучайно, се състоя при започване на Страстната седмица на Камерна сцена в Народния, която пък, изцяло съзнателно, бе изчистена от всевъзможни битови елементи и наситена със знаци. Опорните точки в аскетичния фон (сценография – Теодор Киряков) са остаряла жп линия, опасваща сцената, по която понякога минават с дрънкане платформи, и застлано в бяло болнично легло. Релсите, които свързват първата с последната стъпка и разказват целостта на битието, и леглото, на което основният воин (отличен в ролята Велислав Павлов) ще ляга за лечение, за проучване, а може би и за аутопсия на чувствата…
„ Последна стъпка “ алегорично събира дружно членовете на едно разпиляно семейство – на границата сред живота и нечия гибел, сред действителността и фантазията, с цел да бъдат изречени всички тези недоизречени или напряко премълчани истини, които тежат посред им от години. Защото тези хора се обичат, само че в множеството случаи не съумяват да го покажат един на различен. Те са Бащата (Веселин Мезеклиев), Майката (Вяра Табакова), Братът (Велислав Павлов), Сестрата (Ева Тепавичарова), Братчето (Йордан Върбанов от предходния театър на Славейков, „ Прашка “). Представени са доста компактно с поредност от техни изповедни монолози, както в романа, а разговорът „ действително “ се случва единствено в мислите им. Различен спрямо романа е изказът на Бащата и Майката, пристигнали от двата противоположни края на България, с цел да се срещнат, влюбят и основат семейство по средата на пътя. Бащата на забележителния Веселин Мезеклиев приказва със стилизираната тирада на препатил влъхва от Северозапада, а Майката (Вяра Табакова) с прелестен „ мьек “ източен акцент. И това сякаш е единственият битов подробност в постановката, само че и той звучи някак притчово.
„ Първата стъпка не е значима. Тя е единствено начало на поредност. Една от многото. Важна е последната. Последната стъпка, която правиш, преди гибелта да те вземе. Тази, с която те запомнят “. Това е фраза, която като алена нишка сплотява началото и края на спектакъла. Помежду тях обаче протичащото се я опровергава. Защо някои хора сякаш притеглят проблемите и бедите? Защото първата съзнателна стъпка, първото значимо прекарване, като че ли разумно предопределят всяка последваща, рисувайки линията на живота на всеки от персонажите с цялото им светоусещане. И тази линия напълно не върви безпрепятствено, начупена от голям брой трагични събития. Изоставено предопределение и безчувственост към децата, жесток метод във възпитанието, принуждение, гаври, превъртане по наклонената повърхност на престъпността, гибел на обичан, болест, ликвидиране за възмездие, рисково сгъстени тъмни краски, само че и намиране на очакване във ненадейно избуял гений или закъсняла любов бележат пътя на героите. А прошката към свои и към непознати? Дали тя би трябвало да бъде дадена непременно, или не, с цел да не „ легализира “ злото? Това е един от главните въпроси, които занимават създателя и режисьор Йордан Славейков в този план с респектиращи дълбини и впечатляващ креативен отбор.
Костюмите в спектакъла са основани от Никол Трендафилова, композитор е Христо Намлиев, светлинен дизайнер – Даниел Мартинов Йовков. Следващите представления на „ Последна стъпка “ са на 22 и 30 април.
Йордан Славейков – в качеството си на режисьор и драматург, е основал представлението по своя едноименен полуавтобиографичен дебютен разказ, трансформирайки го в бездънен психически спектакъл, открит като разкрит нерв. Премиерата, може би напълно неслучайно, се състоя при започване на Страстната седмица на Камерна сцена в Народния, която пък, изцяло съзнателно, бе изчистена от всевъзможни битови елементи и наситена със знаци. Опорните точки в аскетичния фон (сценография – Теодор Киряков) са остаряла жп линия, опасваща сцената, по която понякога минават с дрънкане платформи, и застлано в бяло болнично легло. Релсите, които свързват първата с последната стъпка и разказват целостта на битието, и леглото, на което основният воин (отличен в ролята Велислав Павлов) ще ляга за лечение, за проучване, а може би и за аутопсия на чувствата…
„ Последна стъпка “ алегорично събира дружно членовете на едно разпиляно семейство – на границата сред живота и нечия гибел, сред действителността и фантазията, с цел да бъдат изречени всички тези недоизречени или напряко премълчани истини, които тежат посред им от години. Защото тези хора се обичат, само че в множеството случаи не съумяват да го покажат един на различен. Те са Бащата (Веселин Мезеклиев), Майката (Вяра Табакова), Братът (Велислав Павлов), Сестрата (Ева Тепавичарова), Братчето (Йордан Върбанов от предходния театър на Славейков, „ Прашка “). Представени са доста компактно с поредност от техни изповедни монолози, както в романа, а разговорът „ действително “ се случва единствено в мислите им. Различен спрямо романа е изказът на Бащата и Майката, пристигнали от двата противоположни края на България, с цел да се срещнат, влюбят и основат семейство по средата на пътя. Бащата на забележителния Веселин Мезеклиев приказва със стилизираната тирада на препатил влъхва от Северозапада, а Майката (Вяра Табакова) с прелестен „ мьек “ източен акцент. И това сякаш е единственият битов подробност в постановката, само че и той звучи някак притчово.
„ Първата стъпка не е значима. Тя е единствено начало на поредност. Една от многото. Важна е последната. Последната стъпка, която правиш, преди гибелта да те вземе. Тази, с която те запомнят “. Това е фраза, която като алена нишка сплотява началото и края на спектакъла. Помежду тях обаче протичащото се я опровергава. Защо някои хора сякаш притеглят проблемите и бедите? Защото първата съзнателна стъпка, първото значимо прекарване, като че ли разумно предопределят всяка последваща, рисувайки линията на живота на всеки от персонажите с цялото им светоусещане. И тази линия напълно не върви безпрепятствено, начупена от голям брой трагични събития. Изоставено предопределение и безчувственост към децата, жесток метод във възпитанието, принуждение, гаври, превъртане по наклонената повърхност на престъпността, гибел на обичан, болест, ликвидиране за възмездие, рисково сгъстени тъмни краски, само че и намиране на очакване във ненадейно избуял гений или закъсняла любов бележат пътя на героите. А прошката към свои и към непознати? Дали тя би трябвало да бъде дадена непременно, или не, с цел да не „ легализира “ злото? Това е един от главните въпроси, които занимават създателя и режисьор Йордан Славейков в този план с респектиращи дълбини и впечатляващ креативен отбор.
Костюмите в спектакъла са основани от Никол Трендафилова, композитор е Христо Намлиев, светлинен дизайнер – Даниел Мартинов Йовков. Следващите представления на „ Последна стъпка “ са на 22 и 30 април.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ