Спайдър-Мен срещу чалгата! От TikTok и Instagram през Джон Р.Р.

Спайдър-Мен против чалгата! От TikTok и Instagram през Джон Р.Р. Толкин до Достоевски.

SafeNews материала без редакторска интервенция:

Навремето, до момента в който още следвах магистратура в Софийския университет, изтръпнах, когато в една от лекциите починалият професор Петър-Емил Митев цитира мисъл на Мао Дзъдун, съгласно която празните съзнания са най-хубави, защото са бели листове и върху тях можеш да напишеш всичко. Много може да се каже за откровения цинизъм на диктатора, прочут с това, че по време на Културната гражданска война употребява необразовани младежи, с цел да тероризира хората на изкуството и науката. Трябва обаче да признаем, че той много правилно е осъзнал опцията благодарение на пропагандата да програмира още небогати на житейски опит хора в една или друга посока.

В демократичните общества сходна работа в омекотен вид прави всеобщата просвета – тази, която се използва от хората и изключително от младите в всекидневието им. Точно тук ми се коства, че като общество България има проблем, защото се опираме на извънредно богатата си традиция от времената преди, към и след Освобождението, само че изпускаме съвремието.

Можем ли да сме почитатели на личната си просвета?

Факт е, че възходът на българската просвета, почнал по време на Възраждането и траял до налагането на комунистическата тирания на 9 септември 1944 година, буди удивление. Още от времената на Пенчо Славейков е известно да се търсят недостатъци на Иван Вазов, само че истината е, че делото му е внушително. Той сам-самичък основава корпус от текстове, задоволително огромен, с цел да постави основите на бъдещото развиване на литературата у нас, а една сериозна част от тях са в действителност на доста високо равнище. Повечето модерни читатели познават Вазов най-много с „ Под игото “ и с някои от стихотворенията му, само че той има огромен набор от текстове – от хумористични до авантюристичен.

В по-късен стадий от развиването на книжнината ни мощно усещане прави творчеството на Йордан Йовков и Елин Пелин, като в „ Гераците “ съгласно мен виждаме най-точното диагностициране на архетиповете в българската народопсихология, въплътени в облиците на тримата братя. Още преди тях нещо сходно обаче прави и Алеко Константинов – освен с необятно цитирания „ Бай Ганьо “, само че и с несправедливо подценявания роман „ Пази боже сляпо да прогледа “. Каквото и да кажем за поезията ни пък, ще е малко. Имената на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и Вапцаров справедливо са записани със златни букви в историята ни и е изцяло обикновено да се преподават в учебно заведение и в университета, въпреки да не съм уверен, че един младеж може изцяло да осмисли всичките им текстове, изключително пречупени през обобщенията в христоматиите.

В същото време би трябвало да сме почтени: всички тези създатели са надалеч от съзнанието и вълненията на множеството юноши. Една от аргументите за това е методът, по който ги преподаваме – като свещени трудове, пред които можем единствено да се прекланяме, само че сякаш не можем да почувстваме като – ще ме извините за актуалния термин – почитатели. Друга причина обаче е самото естество на юношеството, когато се формираме като персони, застанали на границата сред детството и зрелостта. Ако би трябвало да бъдем откровени, надали и американските младежи прекарват петък вечер зачетени в томовете на Стайнбек и Хемингуей, при цялото ми почитание към тези от тях, които го вършат. Съмнявам се и огромна част от съветските юноши да устоят на класиците Достоевски и Толстой.

Какво желаят младежите и къде го намират?

Младите копнеят за истории, близки до тях, до страстите им, до мястото, на което са самите те в живота – сред невинността и съзряването. Докато огромната и сериозна литература като че ли допуска прочут житейски опит, с цел да я оцениш същински и по достолепие.

Затова и младежите, за огромно неспокойствие на родители и още повече на учители, постоянно протягат ръка към остросюжетните жанрове, като фентъзи и ужаси, от време на време към комикси, постоянно филмирани от Холивуд или пък нарисувани от японската анимация.

И колкото и необикновено да звучи, претърпяват доста с тях, учат се на емпатия от героите им, попиват някои всемирен полезности, получават простички, само че значими дефиниции за положителното и злото и даже да не създадат идната крачка към класиката, водят някакъв нравствен живот. За задачата обаче би трябвало да имат тази опция.

Ясно е, че американчетата в това отношение са най-облагодетелствани. Философията на Съединени американски щати, че всеки човек, в случай че е добър, може да успее, и кредото, че даже и да се провалиш, значимото е да си опитал, вместо да живуркаш на несъмнено, са създали по този начин, че доста хора са си основали кариера с умеенето да описват истории, които да стигат до младите.

Може да стартираме с цялата плеяда създатели на комикси от началото на предишния век – Джери Сийгъл и Джо Шустър, Боб Кейн и Бил Фингър, Стан Лий и Стив Дитко, основали супергероите Батман, Супермен и Спайдър-Мен, да минем през писатели като Франк Хърбърт, Стивън Кинг и Джордж Р.Р. Мартин и да стигнем до холивудските магьосници Лукас и Спилбърг.

Ще забележим, че тези хора са виновни за огромна част от епосите на нашето време, истории, които в някаква степен играят ролята, изпълнявана в древността от Омировите поеми, а през междинните епохи – от рицарските романи, с тази разлика, че не са непокътнати за висшата класа, а са налични за всеки. И въпреки доста от техните творби да са отричани от сериозната рецензия като комерсиални, те образуват избрани полезности и базова нравственос.

Йода, до момента в който шава с огромните си уши, учи, че въпреки и по-лесен, пътят на гнева и омразата води до гибел; Батман, при все страховития си външен тип, отхвърля да убива даже най-големите престъпници; а Спайдър-Мен, като се изключи че се катери по небостъргачи в прилепващ костюм, споделя, че с огромната мощ идва и огромната отговорност.

Все още помня по какъв начин гледах сцените във филмите на Сам Рейми за Човека паяк, в които елементарни хора се опитваха да му се притекат на помощ. Голяма част от публиката в киносалона у нас стартира да се подхилква и още тогава на инстинктивно равнище разбрах, че има някакъв проблем, въпреки още да не осъзнавах тъкмо какъв. Проблемът е, че при нас самата идея за взаимност – да се подложиш на заплаха поради някой различен – буди подбив.

Британците, без значение че разчитат на вековна литературна традиция с създатели като Шекспир и Дикенс, по никакъв начин не отстъпват и плениха света с „ Властелинът на пръстените “ от Джон Р.Р. Толкин в средата на ХХ век, а след това и с „ Хари Потър “ при започване на XXI, като има статистики, че поредицата на Дж. К. Роулинг освен възпламенява цяло едно ново потомство за четенето, само че и усилва умеенето му да съчувства. Японците, които постоянно са умеели да съчетават високото и известното изкуство, накараха целия свят да гледа аниме, а истории като „ Железният алхимик “ на Хирому Аракава насочиха посланието, че би трябвало повече да се стремиш да даваш, в сравнение с да вземаш.

Къде обаче сме ние?

Българската просвета фактически е в напредък в последните години, като премията „ Букър “ за „ Времеубежище “ от Георги Господинов е доказателство за развиването на литературата ни, маркирано и от триумфи като получилия кино акомодация „ Възвишение “ от Милен Русков и романите на Захари Карабашлиев.

Това обаче като че ли са творби все за зрели хора, да не кажа за хуманитаристи, а в творбите за подрастващи никакви ни няма. Белите листове на младите мозъци останаха празни, а върху тях чалгата написа онази пуста думичка от три букви, която постоянно виждаме надраскана със спрей под дърво и камък.

Не желая да бъда разбиран неправилно. Всеки има право да слуша каквото си желае. Но когато изборът е безпаричен, чалгата дава храна, която е извънредно нищожна откъм витамини за душата. Тук мерило за триумфа са парите, фантазията е момчето да стане паралия с беемве, а момичето – плеймейтка и бъдеща негова половинка със силиконов бюст. Учудва ли ни тогава това, че огромна част от младежите са хиперпрагматични, лишени от състрадание и от фантазии (извън триумфа на битово ниво).

Не по-малък проблем има и с част от всеобщите заглавия, които въпреки всичко бележат триумф. Книгата „ Стопанката на Господ “ от Розмари де Мео е умело написана и в нея има симпатични хрумки, само че наред с това проповядва мислене за България като обсадена цитадела – че светът в близост е неприятелски и ние би трябвало да сме настръхнали против него.

Лично аз се отхвърлих от тази книга, когато прочетох в нея, че даже с италианците не можем да изпълним контакт. В „ Бабо, разкажи ми спомен “ сред уюта и вкусните предписания има вмъкната хомофобска нишка. Знайни и незнайни създатели тракат творби на струната на крайния шовинизъм с изказвания от вида на това, че крал Артур е българин или че гърците са ни откраднали историята.

Нашето е положително, непознатото е неприятно – мироглед, наследен от литературата на късния социализъм, която от своя страна е наследница на нискокачествените партизански романи от ранния. След сходни четива няма да е учудващо, в случай че в един миг се окаже, че младите, които въобще си създадат труда да гласоподават, ще пускат бюлетини в поддръжка на популистки партии.

Въпросът е дали има излаз от това

Опитът на България демонстрира, че би трябвало. Най-ярък образец е триумфът на „ Гунди “, посочил, че към момента можем да описваме истории, които да развълнуват огромен брой хора у нас. Трябва да имаме поради, че сме изправени пред доста сложна обстановка, в която умеенето ни да се концентрираме е ерозирано от платформи като TikTok и Instagram, целеустремено направени по този начин, че вниманието да не се захваща за нищо, а непрекъснато да се търсят нови и нови неща.

В резултат към този момент даже гледането на пълнометражен филм се трансформира в сложна задача, да не приказваме за прочитането на цяла книга.

Не съм склонен и не поздравявам тезата, че западната просвета ще надделее над националната, с цел да образува полезностите на по-голямата част от младежите. За мен не е добра тактика да се разчита на това – по няколко аргументи.

Първо, тя не е правена за нас и не е напълно несъмнено, че може да доближи до потребителите тук със същия триумф, с който го прави измежду главната си публика – хората от страните, в които е основана.

Преведено на елементарен език, ние, българите, изпускаме доста неща от „ Хари Потър “, които англичаните улавят. Преди време в диалог с артиста Станислав Яневски (изиграл една от епизодичните функции във филмите от поредицата) научих, че „ Хогуортс “, като изключим магиите, е съвсем реалистично учебно заведение, а разделянето на домове и надпреварите си ги има и в английските пансиони.

Второ, западната просвета не е лишена от дефекти, изключително във разновидността си от последните 10 години. Най-малкото, окрупняването на развлекателните компании и в киното, и в литературата направи културата свръхкорпоративна и докара до пресушаване на новите хрумвания – не е инцидентно, че на екран излизат единствено продължения и епизоди от поредици, а на хартия най-вървежни остават главно все едни и същи създатели, изгрели в края на предишния или началото на този век.

На трето място, в случай че се върнем към България, през десетилетията сме доказвали, че можем да сътворяваме качествени създатели със мощни творби. Така бихме били скъпи и за новото световно село, в което, въпреки и трудно, се трансформира светът – освен като пасивна страна, която използва, само че и като дейна, умееща да основава. Това мъчно ще стане с патриотична литература какъв брой сме велики и по какъв начин другите са неприятни, а няма и потребност.

По-паметливите почитатели на фантастиката си спомнят и приключенските романи на Петър Бобев, като „ Каменното яйце “ (1989), разказващ за избягали в Африка тиранозаври години преди „ Джурасик парк “, въпреки изказванията, че Крайтън е въодушевен от нашия създател, да са малко пресилени (за любопитните – сходен сюжет се появява години по-рано, през 1984 година, в романа Carnosaur на Хари Адам Найт).

За страдание, към този момент са забравени книжки като „ Педра Пинтада “ на Ангел Сарафов, само че за сметка на това мнозина към момента са запалени по книгите игри, трансформирали се във феномен на родния пазар през 90-те години. Макар и творящи под западни псевдоними, създатели като Любомир Николов – Нарви, Георги Миндизов и Богдан Русев създаваха завладяващи завършения, които освен пленяваха въображението на читателите, само че и съумяваха да им основат показа за положително и зло.

Особено умел в това отношение беше отишлият си по-рано през тази година Нарви, постоянно възнаграждаващ в интерактивните си сюжети моралния избор. Думите ми не стигат да изразя какъв брой скъп беше той персонално за мен в един миг, когато за доста младежи от моето потомство в идоли се превръщаха героите от престъпната хроника с лъскавите си немски лимузини, тежки мобифони и леки дами, подпяващи попфолк към тях.

В наши дни има сполучливи опити в известната литература и по тази причина се зарадвах да науча, че романът „ Мамник “ от Васил Попов ще бъде приспособен като кино сериал. Потенциал сподели и поредицата „ Софийски магьосници “ на Мартин Колев, започнаха отначало да излизат книги игри. Проблемът обаче е, че най-малко към този момент тези творби остават в относително по-затворен кръг, най-често на градската интелигенция, която малко или доста към този момент води деен културен живот.

Хубаво е, че тя не е оставена да разчита единствено на преводни произведения, само че за жалост, не е задоволително. Трябва да се измисли метод да се стигне до необятен кръг фенове и читатели, изключително младежи, тъй че те да получат някакви ориентири за положително и зло и в това време да не става дума за крайния шовинизъм, делящ всичко на наше и непознато.

Въпросът по какъв начин да стане това, е, както се споделя, за един милион $, а часовникът от дълго време тиктака. Може би обаче е ясно по какъв начин няма да стане. Ако жигосваме младежите и нещата, които обичат – аниме, комикси и видеоигри, – сигурно няма да успеем да създадем нищо, с изключение на да ги отчуждим тотално от опитите ни да изпълним контакт с тях.

Преди години писателят Рик Риърдън, по това време преподавател по литература, беше споделил, че се е чудил за какво учениците му четат единствено „ Хари Потър “, и когато схванал, че имат нужда от книги с сходен прочувствен заряд, основал поредицата „ Пърси Джаксън “, на собствен ред трансформирала се в шлагер. Може би хората, занимаващи се с просвета, имаме потребност от сходен метод – първо да чуем младите. И чак по-късно да опитаме да ги заговорим.

Автор: Александър Драганов

Източник: toest.bg

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews

Още вести четете в: Култура За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News