Социалното и класовото неравенство не е реликва от времето на

Социалното и класовото неравноправие не е светиня от времето на Маркс – през днешния ден то е по-дълбоко, по-скрито и по-безпощадно. В епохата на платформи, логаритми и „ свободен избор “ употребата не изчезва, а сменя формата си: рискът се трансферира върху индивида, сигурността става привилегия, а не право, а класите не престават да съществуват, без да бъдат назовавани. Този фундаментален разбор наблюдава икономическите механизми, посредством които актуалният капитализъм възпроизвежда неравенството като норма, морализира го като „ обективен резултат “ и го трансформира в неизбежна орис – до момента в който същинската власт остава скрита зад езика на свободата и пазара.
постоянно преглежда неравенството не като персонален неуспех, а като систематичен резултат от стопански структури, които дефинират кой има бъдеще и кой – единствено оцеляване.

Новият капитал – невидимата благосъстоятелност, която командва живота

Най-голямата машинация на нашето време е, че класите сякаш са се разтворили . Че живеем в „ общество на опциите “, в което човек се изкачва съгласно гений и труд. Че старите понятия – употреба, лихва, владичество – са ретро-език от индустриалната ера. Това е комфортен мит. И той работи, тъй като днешният капитализъм не наподобява на фабриката от XIX век. Но функционалността му е същата – да трансформира труда, времето и зависимостта на болшинството в благосъстояние и власт на малцинство.

При Маркс капиталът беше забележим: фабрика, машини, хранилища, земя, първични материали. Днес капиталът е по-хитър. Той е система за командване , а не просто купчина движимости. Той е право върху потоците – потоците на пари, данни, заем, достъп, информация, внимание. И тъкмо това прави неравенството по-жестоко: то към този момент не е единствено „ кой какъв брой получава “, а „ кой взема решение разпоредбите на живота “.

Да кажеш на човек „ работи повече “ в XIX век е цинизъм. Да го кажеш през днешния ден е насмешка. Защото през днешния ден „ работа “ все по-често значи вдишване на риск , който в миналото беше обвързване на капитала. Ти плащаш образованието си. Ти финансираш преквалификацията си. Ти ремонтираш здравето си от прегаряне за своя сметка. Ти „ инвестираш “ в личната си склонност за пазара – без гаранция, че пазарът ще те изиска на следващия ден. Капиталът получава еластичност, а индивидът – неустановеност.

И тук е първият фундаментален камък на нашия нов труд:

Неравенството през днешния ден е на първо място неравноправие на собствеността – само че освен на собствеността върху неща, а на собствеността върху правила, достъп и бъдеще.

Има една основна емпирична опора, която не е идеологическа, а статистическа: данните на World Inequality Report / WID демонстрират, че огромна част от прираста на благосъстоянието в развитите стопански системи в последните десетилетия се концентрира в горните пластове – най-много посредством финансови приходи, активи и заместничество , а не посредством „ заплати от труд “. Това е решаващо: когато благосъстоянието се създава от благосъстояние, обществото се връща към логиката на наследствените йерархии – единствено че с нов език и нови принадлежности.

Собствеността към този момент не е единствено „ владея цех “. Тя е: владея платформа , през която минават други хора. Притежавам патент , който заключва познание. Притежавам финансов инструмент , който трансформира бъдещи доходи в днешна власт. Притежавам данни , които вършат потребителя предсказуем и управляем. Притежавам кредитния кран , който взема решение кой ще диша и кой ще се дави. Това е новият капитал – капиталът като инфраструктура на живота.

Тук се случва една сякаш дребна, само че в действителност историческа смяна: пазарът престава да бъде „ място за продан “ и става „ механизъм за дисциплинираност “. Когато животът ти зависи от рейтинг, логаритъм, скоринг, контракт с малък шрифт и променливи лихви, ти официално си „ свободен “, само че действително си под непрекъснато ръководство . Дори не е нужно някой да те бие с сопа. Достатъчно е да ти мести изискванията по този начин, че самичък да започнеш да се самонаказваш: да работиш повече, да се страхуваш повече, да се съгласяваш повече.

Това е стопанската система на страха , превърната в нормалност.

А когато страхът стане нормалност, обществото губи освен тъждество – губи достолепие . Защото класовото неравноправие не се мери единствено в пари. То се мери в това кой има право на неточност. Кой може да падне и отново да се изправи. Кой може да боледува и да не бъде погубен финансово. Кой може да откаже унизителна работа и да не почине от апетит. Истинската бездна е пропастта в сигурността.

В XIX век пролетарият продаваше труда си. В XXI век от ден на ден хора продават живота си на части : време, нерви, внимание, душeвност, сън. Ти не „ излизаш “ от работа – тя влиза в теб: през телефона, през непрекъснатата наличност, през мрежата от дребни задания, през култа към продуктивността, през вътрешната виновност, че „ не си задоволителен “. И тук капиталът прави фокус: употребата към този момент не наподобява като насила, а като „ персонален избор “. Това е най-успешната маска на актуалния капитализъм.

И по тази причина през днешния ден разногласието с неподготвени хора е сложен. Защото те виждат витрината – технологиите, удобствата, потреблението – и споделят: „ Какво неравноправие? “. Но витрината не е структурата. Структурата е откъм гърба: кой държи собствеността, кой диктува изискванията, кой прибира рентата, кой изнася риска към болшинството.

Класовото общество не е изчезнало. То е станало по-интелигентно.
То е сменило фабриката с мрежа. Надзирателя с логаритъм. Камшика с заем. И най-важното: сменило е езика, с цел да ни отнеме думите, с които да го назовем.

Така стигаме до финалното изречение на тази първа част – като ключ към идващите:

В XXI век капиталът не просто има средства за произвеждане. Той има самите „ порти “ към живота – достъп, заем, платформи, правила. А който има вратите, не се нуждае от причини. Достатъчно е да ги затвори.

е решаваща, тъй като тук разрушаваме най-упорития мит на нашето време:.

Новите съсловия – по какъв начин капитализмът скри йерархията си, без да я отстрани

Една от най-успешните идеологически интервенции на късния капитализъм е разпадането на езика за класите , без раздробяване на самите класови връзки. Днес хората спорят яростно за идентичности, стилове на живот, културни разлики, даже морални позиции, само че се смущават, когато чуят думата „ класа “. Тя им звучи жестоко, старомодно, съвсем непристойно. И тъкмо в това е трикът. Когато махнеш думата, остава действителността – само че без отбрана.

В XIX век класите са били забележими с просто око. Те са имали адрес, специалност, облекла, привички. Буржоазията е имала средствата за произвеждане. Пролетариатът е имал единствено работната си мощ. Между тях е стояла фабриката – материалният спектакъл на употребата. Днес фабриката е на всички места и на никое място. Тя е в мрежата, в логистиката, във финансовите вериги, в договорите с малък шрифт, в платформите, които посредничат сред хората и ги трансформират в „ консуматори “, „ снабдители “, „ наличие “.

И тъкмо по тази причина актуалните съсловия не се разпознават по външен тип , а по.

Първата и най-висша класа на нашето време не е просто „ богатата “. Това е класата на притежателите на инфраструктурата . Те не създават безусловно артикули. Те имат входовете и изходите : платформи, мрежи, финансови канали, логистика, патенти, лицензи, стандарти. Тяхната власт не идва от това, че работят повече или по-добре, а от това, че другите не могат да работят без тях . Това е качествено нов вид владичество. Ако класическата буржоазия печелеше от труда на наетия служащ, днешната инфраструктурна аристокрация печели от на хората в системата. Дори отводът да участваш постоянно значи обществено изключване.

Под тях стои една по-широка, само че въпреки всичко привилегирована каста – мениджърско-технократичната класа . Това са хората, които не имат системата, само че я ръководят. Те пишат разпоредбите, логаритмите, политиките, „ положителните практики “. Те са лицето на рационалността, на експертизата, на „ неизбежното “. Исторически това е особена класа: тя няма самостоятелна власт, само че е жизненоважна за поддържането на реда. В подмяна получава непоклатимост, приходи и моралното утешение, че просто „ прави работата си “. Това е класата, която най-често отхвърля съществуването на класово общество – не от зла воля, а тъй като нейният комфорт зависи от тази слепота .

Под тях стартира същинската маса на актуалното общество – това, което постоянно неправилно се назовава „ междинна класа “, само че което в реалност е разслоено поле на неустановеност . Тук се намира прекариатът – хора с обучение, умения, постоянно и висока подготовка, само че без гаранции. Тяхната работа е краткотрайна, планова, условна. Доходът им е неустойчив. Бъдещето им – неразбираемо. Те живеят в непрекъсната подготвеност да се приспособяват, да се преквалифицират, да се потвърждават още веднъж и още веднъж. Това не е независимост. Това е непрестанен изпит без последна оценка.

Ключовото при прекариата не е ниският приход, а неналичието на право на неточност . Един пропуск, една болест, една пауза – и цялата структура се срутва. Това е надълбоко класово състояние, тъй като зависимостта е структурна, не персонална. Колкото и да си „ еластичен “, ти не контролираш изискванията. А който не управлява изискванията, не е свободен, колкото и съвременно да наподобява животът му.

Под прекариата се оформя още една класа, за която съвсем не се приказва, само че която е решаваща за стабилността на системата: стопански непотребното население . Това са хора, които не са нужни за производството на стойност, само че са нужни като обществен декор – като предизвестие. Те живеят в периферията: нископлатен труд, обществени помощи, сива стопанска система, миграция, маргинализация. Тяхното битие дисциплинира всички над тях. Те са безмълвният мотив на системата: „ Ето какво се случва, в случай че не се впишеш. “

Това към този момент не е класово общество в остарелия смисъл. Това е подчиненост на достъпа . Достъп до капитал. Достъп до сигурност. Достъп до време. Достъп до бъдеще. Класите се разграничават освен по това, а по това. Едни могат да губят милиони и да стартират още веднъж. Други не могат да си разрешат да изгубят месец.

Тук се появява фундаменталната разлика по отношение на времето на Маркс: днешните класови граници са размити, само че не и по-слаби . Те са по-трудни за наименуване, само че по-трудни и за прекосяване. Социалната подвижност, за която толкоз се приказва, е в огромна степен статистическа заблуда. Изкачвания има, само че те са изключения, които легитимират правилото. А правилото е централизация – на благосъстояние, на власт, на сигурност.

Затова днешният човек постоянно не се усеща като част от класа. Той се усеща като самостоятелен план. Ако успее – заслуга. Ако се провали – виновност. Това е психологическият талант на системата : да трансформира структурния проблем в персонална драма. Така класовото неравноправие не изчезва – то се интернализира. Човек стартира да упреква себе си за нещо, което е заложено в архитектурата на обществото.

И тук стигаме до един основен извод, без който няма по какъв начин да продължим:

В XXI век класите не са отстранени – те са деполитизирани. Те съществуват без да се посочват, ръководят без да се признават и възпроизвеждат неравенството под формата на „ нормалност “.

В идната част ще създадем още една крачка напред и ще покажем тъкмо тази класова конструкция се поддържа ежедневно – не посредством принуждение, а посредством стопански механизми, които наподобяват рационални, даже неизбежни.

Новата употреба – когато свободата се трансформира в инструмент за послушание

Класическата употреба, разказана от Маркс, имаше ясна форма: служащият продава труда си, капиталистът присвоява принадена стойност. Имаше работно време, имаше заплата, имаше фабрика. Имаше спор, който можеше да бъде назван. Днес спорът не е липсващ – той е преформатиран по този начин, че да не наподобява като спор . Това е може би най-голямото достижение на актуалния капитализъм.

Днешната употреба не стартира с команда, а с предложение. Не с насила, а с „ опция “. Не с „ би трябвало “, а с „ можеш “. Именно по тази причина тя е по-дълбока и по-трудна за осъзнаване. Защото човек непринудено влиза в връзки, които го изтощават, обвързват и подчиняват – уверен, че това е негов избор.

Първият фундаментален поврат е, че капиталът изнесе риска надолу по веригата . В класическия промишлен модел рискът – пазарен, софтуерен, преходен – беше проблем на притежателя. Ако фабриката не продава, капиталистът губи. Днес рискът от ден на ден се поема от индивида. Несигурният контракт, краткотрайната претовареност, „ самонаетият “ статус, плановата работа – всичко това наподобява като еластичност, само че в действителност е приватизация на риска . Капиталът си резервира облагата, само че трансферира несигурността.

Това трансформира самата логичност на труда. Трудът към този момент не е просто време, което продаваш против пари. Той става непрекъснато доказване на склонност . Ти не си нает, тъй като имаш позиция, а тъй като непрестанно показваш, че заслужаваш да бъдеш нает и на следващия ден. Това трансформира живота в непрестанен конкурс без жури, до безкрайност и без обезпечен победител.

Втората огромна промяна е употребата на времето отвън работата . Капитализмът на Маркс купуваше работния ден. Днешният капитализъм купува вниманието, наличността и психическата сила . Телефонът, имейлът, платформата, „ незабавното известие “ – всичко това размива границата сред работа и живот. Формално ти не си на работа, само че действително си в непрекъсната подготвеност. И най-важното: тази подготвеност не се заплаща , само че без нея ти отпадаш от надпреварата.

Тук употребата придобива ново качество. Тя към този момент не се усеща като външен напън, а като вътрешно напрежение. Човек стартира самичък да се дисциплинира, самичък да се упреква, самичък да се форсира. Ако не успее – казусът не е в структурата, а в него. Това е основен миг: употребата е интернализирана . Капиталът не се нуждае от надзорник, тъй като индивидът самичък се е трансформирал в подобен.

Третият решителен детайл е дългът . В индустриалната ера служащият зависеше от заплатата си. Днес голяма част от популацията зависи от бъдещите си приходи. Кредити за обучение, за жилище, за лекуване, за оцеляване. Дългът е не просто финансов инструмент – той е времево послушание . Той те връзва към бъдеще, което още не си живял, само че към този момент си заречен. И това заричане те дисциплинира по-силно от всяка заповед.

Дългът има и друго свойство: той трансформира обществените проблеми в персонални контракти. Вместо обществото да подсигурява обучение, здраве, жилище, индивидът „ избира “ да се задлъжни. И когато следствията дойдат, отговорността е негова. Така обществената взаимност се заменя с самостоятелна виновност , а класовото неравноправие се показва като общ брой от персонални решения.

Четвъртият, и може би най-коварен аспект на новата употреба, е употребата на идентичността . От индивида към този момент не се желае единствено да работи. Иска се да бъде „ стимулиран “, „ еластичен “, „ положителен “, „ новаторски “. Личността става част от индустриалния развой. Емоциите, характерът, стилът – всичко се трансформира в запас. Това е надълбоко отчуждение, само че не от продукта на труда, а от самия себе си . Човек стартира да се продава като пакет – умения плюс темперамент плюс въодушевление.

И тук свободата играе ролята на основна заблуда. Защото официално никой не те принуждава. Ти „ избираш “ да работиш повече. „ Избираш “ да приемеш нерешителен контракт. „ Избираш “ да си постоянно разполагаем. Но този избор се прави в условия, които ти не контролираш. Свободата без конкуренция е форма на насила. И тъкмо това е новата употреба: тя не анулира свободата, а я употребява.

В този смисъл актуалният капитализъм е по-малко жесток, само че по-ефективен. Той не изисква послушание със мощ, а единодушие посредством неустановеност. Не създава протести, а тревога. Не ражда класово схващане, а самостоятелна отмалялост. И в тази отмалялост човек губи способността да вижда общия механизъм, тъй като е ангажиран да оцелява самичък.

И тук стигаме до централния извод на тази част – извод, без който целият ни труд би бил повърхностен:

В XXI век употребата не се претърпява като употреба, а като персонален дефицит – на време, на умения, на сила. И тъкмо по тази причина тя е по-трудна за различаване и по-трудна за опозиция.

В идната част ще създадем още една крачка – ще покажем по какъв начин тази система се легитимира морално и културно , по какъв начин неравенството се показва като заслужено, неизбежно или даже потребно.

Тук към този момент затваряме клопката – демонстрираме освен по какъв начин системата работи, а по какъв начин се оправдава , за какво хората я одобряват и за какво даже я пазят, постоянно срещу личния си интерес.

Илюзията за тъждество – по какъв начин неравенството се трансформира в „ нормалност “

Всяка система на владичество има потребност освен от стопански механизми, само че и от морално опрощение . Индустриалният капитализъм имаше своето: „ редът е натурален “, „ бедните са мързеливи “, „ богатите са предприемчиви “. Днешният капитализъм е по-рафиниран. Той не споделя „ ти си долу, тъй като по този начин е редно “. Той споделя: „ всички започваме от едно място “ . И тъкмо тук се крие огромната неистина.

Съвременното общество е пропито от езика на равенството: еднакъв достъп, равни шансове, равни правила. Но това е тъждество на формата, не на наличието . Да имаш „ право “ не значи да имаш „ опция “. Да имаш „ достъп “ не значи да имаш запаси. Да имаш „ избор “ не значи да имаш опция. Формалното тъждество маскира действителното неравноправие, тъй като пренебрегва стартовите позиции, наследството, обществената среда, сигурността.

Точно тук капитализмът на XXI век реализира идеологически пробив: той трансформира неравенството в морално неутрално . Ако всички „ имат късмет “, тогава резултатът е обективен. Ако си съумял – заслужаваш. Ако си пропаднал – отговорността е твоя. Така икономическата конструкция се трансформира в честен съд.

Една от най-мощните илюзии е тази за образованието като повсеместен избавител. „ Учи, с цел да успееш “ – това звучи благородно. Но в свят на всеобщо висше обучение и лимитирани позиции, дипломата престава да бъде асансьор и се трансформира във филтър . Тя не подсигурява издиг