3/4 от младежите ни са склонни да емигрират. Ние общество с психични проблеми ли сме?
Социалните мрежи стават ли за психотерапия, с цел да я има България и след нас?
Дали е използвано психиатрични диагнози, които употребяваме за обособени човеци, да се ползват към обществото като цяло? Тоест, в случай че за един човек може да диагностицираме, че е с „ модерният “ Синдром на недостиг на вниманието и хиперактивност (СДВХ), или че страда от Генерализирано обезпокоително разстройство (ГТР), правилно ли ще бъде да търсим сходни признаци и за обществото ни като цяло?
Фактът, че без да съм обществен антрополог си задавам такива въпроси персонално мен ме тревожи за личното ми психологично здраве, само че това е действителността – задавам си ги. (Накрая може и да потърся консултация със специалист).
Какви са признаците на СДВХ и ГТР: При човеци със СДВХ се следят нехайство, хиперактивност, разрушително държание и импулсивност, а също така постоянно има компликации с образованието и проблеми с взаимоотношенията. Трябва ли да давам образци или сами ще се сетите, до каква степен обществото ни внимава или нехае за значимите неща? 74% от днешните младежи са мераклии да заминат по чужбината, сочи. Това е значимо! Вниманието ни ориентирано ли е към казуса?! Е, по какъв начин да не е! Сън не ни лови да го мислим! Сигурно по тази причина 90% от млади и остарели прекарват всяка допустима минута да цъкат на телефона, да гледат къси клипчета или просто да се драчат с изцяло непознати хора из дебрите на обществените мрежи. При това го вършат с хъс и завист, на която биха завидели и най-злобните митологични същества. Това в случай че не е демонстрация на хиперактивност, разрушително държание и проблеми с взаимоотношенията, какво ли ще да е?! Обучителни усложнения да искаш! Огромна част от хората се хващат да правят неща, които нито схващат, нито се пробват да се научат да разберат; давай да го вършим, както пристигна, то все някак ще се получи.
Ще се получи, само че напълно разумно няма да е това, което би трябвало да е. От това започваме групово да хабим нерви, че туй не е вярно, това не е добре, да не приказваме, че и парите са малко. Стачкуваме, протестираме, хукваме да дирим нови поприща професионални, оплескваме нещата и там, тъй като и там СДВХ-симптоми бол и настъпва целокупно мрънкане с детайли на жалване.
За да диагностицират човек с ГТР експертите споделят, че у него би трябвало да е налице „ прекалено терзание, което може да окаже значимо въздействие върху персоналния, фамилния и професионалния живот на пациента. Безпокойството постоянно е обвързвано с отговорностите, финансовите въпроси или здравето - личното или на околните “. Прекомерно - не естественото терзание (защото токът е спрял за 10 минути заради авария), а несъразмерното (ох, ами по какъв начин ще видя кой кого плюе във фейса/инстата/други, като нямам интернет)!
Изперкваме на тематика безпаричие или просто „ какъв брой комплициран е животът “ (защото би трябвало да измием чиниите по старомодния метод на ръка, тъй като съдомиялната нещо се скапала) и продължаваме с непотребното взиране в дребните неволи от бита и всекидневието. За какво си приказваме, когато срещнем познати? (Споделянето на фотоси и клипчета от телефоните или хвалбите каква поредна дивотия сме разкрили в обществените мрежи, да не се взема под внимание – бел. а.)? Да сте чували някой да приказва за значителните неща, като да вземем за пример, накъде отиваме, какво желаеме, по какъв начин ще го реализираме? В най-масовия случай заприказва ли се за политика, то е с цел да се разиска и оплюе политическата класа. Не, че не си го заслужават, само че това ли е значимото – кой на кого, какво, какъв брой, къде и по какъв начин? Не е ли по-важно за какво ни се случва да сме раздробени, разграничени и политически да не е ясно накъде сме я подкарали?
Преди дни изнесоха данни, че младежите сред 14 и 29-годишна възраст у нас почнали повече да се интересуват от политика, само че не били оптимистично настроени за бъдещето. Не толкоз в персонален проект се тревожели, а били скептични за бъдещето на страната. Индивидуализмът у тях вземал връх, за сметка на качествата им да живеят в колектив. Свободата, демокрацията и предприемачеството минали на назад във времето, по-важни били права и сигурност. От по-ранни статистики е известно, че у младите настройките са по-скоро към взаимното общуване и „ отворени връзки “ и по-малко към основаване на обичайни фамилии. Трябва ли да се убеждаваме, че това са доста значими аспекти на живота, с цел да я има една страна?! Какви генерации възпитаваме и на какво ги учим е наша отговорност. Данните от такива проучвания не са просто тревожни, а са напряко „ двойка “ за уменията ни да ги възпитаме в родолюбие и ценене на същинските човешки полезности. Не сме ги научили на значимата дарба да виждат неприятните последствия от вятърничавото гонене на „ триумфа “. Кой триумф?! Онзи, съгласно който е задоволително с тарикатлък, подкупност и шикалкавене да се докопаш до запас и финикийски знаци и след това да ползваш ресурса и финикийските знаци, с цел да ти се размине наказването?
Спирам, че ще изпадна в ажитация. Прекомерно задълбах, а ракията (вашата) ще се стопли. С какви нелепости ви занимавам – да четете размислите на някакъв, който май е за консултация със експерт. Ракия има ли? Има. Салата има ли? Има. Мъж/жена има ли? Има, пък и да няма, знамение огромно – все ще измислим нещо, щото „ дребните неща от живота са важни/ туй му остава на човек/ елементарен човек съм, за огромните неща да мислят другите, пък и ще ставам рано за работа “.
Вероятно напряко съм за лекуване.
Златко Станоев
И при СДВХ, и при ГТР лекуването е сложна работа, само че е невероятно да се организира. Специалисти ще се намерят, само че е по-добре българският да им е роден език. Да не си докараме и ускорено чуждоезиково образование в процеса на използване на обществено-психиатрична помощ. Не, че и в този момент не се мъчим по улиците на България с трудноразбираем британски.
Между другото, хората в цяла Южна Америка, Китай, Северна Корея, Русия и някогашните руски републики, декларират, че живеят по-щастливо от нас.
Дали е използвано психиатрични диагнози, които употребяваме за обособени човеци, да се ползват към обществото като цяло? Тоест, в случай че за един човек може да диагностицираме, че е с „ модерният “ Синдром на недостиг на вниманието и хиперактивност (СДВХ), или че страда от Генерализирано обезпокоително разстройство (ГТР), правилно ли ще бъде да търсим сходни признаци и за обществото ни като цяло?
Фактът, че без да съм обществен антрополог си задавам такива въпроси персонално мен ме тревожи за личното ми психологично здраве, само че това е действителността – задавам си ги. (Накрая може и да потърся консултация със специалист).
Какви са признаците на СДВХ и ГТР: При човеци със СДВХ се следят нехайство, хиперактивност, разрушително държание и импулсивност, а също така постоянно има компликации с образованието и проблеми с взаимоотношенията. Трябва ли да давам образци или сами ще се сетите, до каква степен обществото ни внимава или нехае за значимите неща? 74% от днешните младежи са мераклии да заминат по чужбината, сочи. Това е значимо! Вниманието ни ориентирано ли е към казуса?! Е, по какъв начин да не е! Сън не ни лови да го мислим! Сигурно по тази причина 90% от млади и остарели прекарват всяка допустима минута да цъкат на телефона, да гледат къси клипчета или просто да се драчат с изцяло непознати хора из дебрите на обществените мрежи. При това го вършат с хъс и завист, на която биха завидели и най-злобните митологични същества. Това в случай че не е демонстрация на хиперактивност, разрушително държание и проблеми с взаимоотношенията, какво ли ще да е?! Обучителни усложнения да искаш! Огромна част от хората се хващат да правят неща, които нито схващат, нито се пробват да се научат да разберат; давай да го вършим, както пристигна, то все някак ще се получи.
Ще се получи, само че напълно разумно няма да е това, което би трябвало да е. От това започваме групово да хабим нерви, че туй не е вярно, това не е добре, да не приказваме, че и парите са малко. Стачкуваме, протестираме, хукваме да дирим нови поприща професионални, оплескваме нещата и там, тъй като и там СДВХ-симптоми бол и настъпва целокупно мрънкане с детайли на жалване.
За да диагностицират човек с ГТР експертите споделят, че у него би трябвало да е налице „ прекалено терзание, което може да окаже значимо въздействие върху персоналния, фамилния и професионалния живот на пациента. Безпокойството постоянно е обвързвано с отговорностите, финансовите въпроси или здравето - личното или на околните “. Прекомерно - не естественото терзание (защото токът е спрял за 10 минути заради авария), а несъразмерното (ох, ами по какъв начин ще видя кой кого плюе във фейса/инстата/други, като нямам интернет)!
Изперкваме на тематика безпаричие или просто „ какъв брой комплициран е животът “ (защото би трябвало да измием чиниите по старомодния метод на ръка, тъй като съдомиялната нещо се скапала) и продължаваме с непотребното взиране в дребните неволи от бита и всекидневието. За какво си приказваме, когато срещнем познати? (Споделянето на фотоси и клипчета от телефоните или хвалбите каква поредна дивотия сме разкрили в обществените мрежи, да не се взема под внимание – бел. а.)? Да сте чували някой да приказва за значителните неща, като да вземем за пример, накъде отиваме, какво желаеме, по какъв начин ще го реализираме? В най-масовия случай заприказва ли се за политика, то е с цел да се разиска и оплюе политическата класа. Не, че не си го заслужават, само че това ли е значимото – кой на кого, какво, какъв брой, къде и по какъв начин? Не е ли по-важно за какво ни се случва да сме раздробени, разграничени и политически да не е ясно накъде сме я подкарали?
Преди дни изнесоха данни, че младежите сред 14 и 29-годишна възраст у нас почнали повече да се интересуват от политика, само че не били оптимистично настроени за бъдещето. Не толкоз в персонален проект се тревожели, а били скептични за бъдещето на страната. Индивидуализмът у тях вземал връх, за сметка на качествата им да живеят в колектив. Свободата, демокрацията и предприемачеството минали на назад във времето, по-важни били права и сигурност. От по-ранни статистики е известно, че у младите настройките са по-скоро към взаимното общуване и „ отворени връзки “ и по-малко към основаване на обичайни фамилии. Трябва ли да се убеждаваме, че това са доста значими аспекти на живота, с цел да я има една страна?! Какви генерации възпитаваме и на какво ги учим е наша отговорност. Данните от такива проучвания не са просто тревожни, а са напряко „ двойка “ за уменията ни да ги възпитаме в родолюбие и ценене на същинските човешки полезности. Не сме ги научили на значимата дарба да виждат неприятните последствия от вятърничавото гонене на „ триумфа “. Кой триумф?! Онзи, съгласно който е задоволително с тарикатлък, подкупност и шикалкавене да се докопаш до запас и финикийски знаци и след това да ползваш ресурса и финикийските знаци, с цел да ти се размине наказването?
Спирам, че ще изпадна в ажитация. Прекомерно задълбах, а ракията (вашата) ще се стопли. С какви нелепости ви занимавам – да четете размислите на някакъв, който май е за консултация със експерт. Ракия има ли? Има. Салата има ли? Има. Мъж/жена има ли? Има, пък и да няма, знамение огромно – все ще измислим нещо, щото „ дребните неща от живота са важни/ туй му остава на човек/ елементарен човек съм, за огромните неща да мислят другите, пък и ще ставам рано за работа “.
Вероятно напряко съм за лекуване.
Златко Станоев
И при СДВХ, и при ГТР лекуването е сложна работа, само че е невероятно да се организира. Специалисти ще се намерят, само че е по-добре българският да им е роден език. Да не си докараме и ускорено чуждоезиково образование в процеса на използване на обществено-психиатрична помощ. Не, че и в този момент не се мъчим по улиците на България с трудноразбираем британски.
Между другото, хората в цяла Южна Америка, Китай, Северна Корея, Русия и някогашните руски републики, декларират, че живеят по-щастливо от нас.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ