На тази дата в името на свободата на България започват Солунските атентати. Павел Шатев взривяват френски кораб
Солунските атентати са осъществени през април 1903 година в Солун от групата на „ гемиджиите " за да се провокира намесата на европейските страни за възстановяване на ситуацията на поробеното българско население в Македония и Одринско.
На 15 април сутринта членът на групата Павел Шатев взривява с динамит френския транспортен съд „ Гвадалкивир ", излизащ от Солунското пристанище. Атентаторът напуща кораба дружно с другите пътници; хванат е от турската полиция на Скопската гара.
Солунските атентати от 1903г. Тогава група млади българи известни като ``гемиджиите`` правят грижливо готови терористични актове в Солун, с цел да привлекат европейското внимание към нещастието на нашето население в Македония.
Групата е предвождана от Йордан (Орце) Попйорданов, брат на Милан Попйорданов, за който е написана известната ария ``Болен ми лежи Миле Попйорданов``. ``Гемиджиите`` работят настрана от ВМОРО, даже я отхвърлят и не имат вяра, че организацията е способна да вдигне въстание. Но до известна степен задачите им се препокриват – да оказват помощ за освобождението на българите от Македония. За това и ``гемиджиите`` се доставят с динамит посредством Борис Сарафов и благодарение на Тодор Александров.
Въпреки това, проектите на младата организация за серия атентати са мощно оспорвани от ВМОРО. Иван Гарванов даже изземва първата пратка динамит несъгласен с методите на ``гемиджиите``. Също по този начин се счита, че кървавите атентати няма и да донесат нищо положително на българското население. Напротив, ще му докарат единствено повече премеждия и ще попречат на организацията на всенародно въстание.
До огромна степен тези опасения се оказват правилни. Но това не трансформира трагичния подвиг на атентаторите. Самите те са раздирани от вътрешни несъгласия. Макар да следват някакви общи анархистични хрумвания те не съумяват да се обединят към крайния свършек на делото си. Част от ``гемиджиите`` отпред с Орце Попйорданов считат, че е атентатите могат да завършат единствено и само със гибелта на причинителите им. За тях е подло да сееш гибел, а самичък да не си подготвен да я посрещнеш. Други пък, обединени към Павел Шатев считат, че битката не стопира с тези атентати и делото би трябвало да се продължи.
Всички обаче дружно са на мнение, че не търсят популярност. Напротив, изгарят всички свои фотоси, с цел да не се знае кой е направил атентатите. Не страдат от суетност, желаят делото да живее, а не лицата им. Също по този начин се стремят да има колкото се може по-малко почтени жертви – нещо, което ги отличава от днешните терористи. Разбира се, има трето и най-важно нещо, което ги сплотява – любовта към поробения народ и родината. Може да звучи патетично, само че точно това, а не нещо друго е предиздвикало неколцина юноши да загърбят всички земни сладости, да копаят с години тунели подземен, да крадат пари от най-близките си единствено и единствено с цел да осъществят делото си.
И времето за него идва. Ето по какъв начин страницата отдадена на солунските атентатори споделя за самото събитие: на 15 април сутринта членът на групата Павел Шатев взривява с динамит френския транспортен съд „ Гвадалкивир ", излизащ от Солунското пристанище. Атентаторът напуща кораба дружно с другите пътници; хванат е от турската полиция на Скопската гара. Вечерта на същия ден Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов правят атентат на жп линията Солун-Цариград, при което са развалени частично локомотивът и няколко вагона на минаващия трен, без да пострадат пасажерите.
Сигнал за огромна акция в Солун дава Костадин Кирков, който на 16 април вечерта прекъсва с гърмеж осветлението и водоснабдяването на града. Орце Попйорданов подвига във въздуха постройката на солунския клон на „ Банк Отоман ", под която гемиджиите авансово изкопават тунел, а Милан Арсов хвърля бомби в кафене „ Алхамбра ".
Тунелът в Цариград.
Орцето се бори допоследно и пада пронизан отъ патрон откакто хвърля последната си бомба. Когато турците потеглят да поругават натрупа му началникът им Хасанъ Араб-бинбаши ги възпира с думите: „ Вие би трябвало да вземете от тоя воин образец, по какъв начин се мре за отечеството! ”
Същата вечер Костадин Кирков, Ил. Богданов и Владимир Пингов хвърлят бомби на разнообразни места в града. Димитър Мечев и Илия Тръчков не съумяват да вдигнат във въздуха резервоара на фабриката за светилен газ; убити са в квартирата си след дълготрайно стълкновение с армия и жандармерия, против които хвърлят над 60 бомби. На 18 април е погубен Костадин Кирков при опит да взриви телеграфопощенската станция. При заплаха да бъде хванат, Цветко Трайков, на който е предоставено да убие валията, се самоубива, като възпламенява бомба и сяда върху нея.
В Солун, а след няколко дни и в Битоля са осъществени кланета на българското население от войската и башибозука в отговор на атентатите. Делото на ВМОРО в района е съществено възпрепятствана. От ``гемиджиите`` единствен Павел Шатев оцелява. Осъден на гибел, след това опрощение той след това става оръдие на Коминтерна. Цар Борис наново го осъжда на гибел за антидържавна активност, само че присъдата отново му се разминава. Шатев излиза от пандиза с цел да вземе ефективно присъединяване в основаването на македонската нация след 44г. Той става министър на правораздаването и е виновен за смъртните присъди на доста българи несъгласни с новия режим. Но по този начин не свършва трагичния път на Павел Шатев. Неговата религия в новата комунистическа власт стартира да се разклаща, когато вижда, че македонския режим се трансформира в гонение против всичко българско. Шатев стачкува, даже написа до Георги Димитров за асимилаторската политика на ЮКП. Това му носи уволняване от всички постове, арести и изолираност. Накрая го намират погубен на бунището в Битоля. Бедни, небогати Шатев, за какво не умря в Солун?
И в последна сметка герои или кървави терористи са ``гемиджиите``? Вероятно отговор може да даде постановката на Георги Данаилов ``Атентаторите``, която постоянно може да бъде гледана в ``Сълза и смях``. Там лелята на Коста Кирков споделя, че няма право да съди атентаторите, за какво те сами са избрали гибелта, а тя трепери над личния си животец. Предполагам, че и ние би трябвало да последваме нейните думи и да не даваме крайни оценки на тези млади герои, само че и да не забравяме делото им. Да, при него умират и почтени, да – то няма директни позитивни резултати. Но правилни са и думите на Христо Силянов за Солунските атентати: `всичко, което би могло да се вмѣни въ укоръ на динамитаритѣ, бледнѣе предъ величието на тѣхния духъ. Тоя духъ, който, очевидно, се домогва единствено до страховити резултати, чрезъ необмислено опустошение, е изпълненъ съ страненъ идеализъмъ и изтъканъ отъ удивителни контрасти. Презъ кѫсия интервалъ до гърмежа първата грижа на Орцето е да избави директорътъ на банката и неговото семейство. Каква нравстена хубост и какъв брой човѣшко достойнство има въ тоя жестъ на суровия главатарь! Друго нѣщо, което поразява е съчетанието на тѣхната революционна екзалтираност, надминала точката на кипенето, съ една воля така дресирана, че означи съвсем свръхчовѣшки достижения.’’
Със сигурност може да се каже, че през 1903 младите “гемиджии ” умират като българи, за свободата на българския народ. Всякакви днешни трудове в духа на македонизма стават смешни, когато се видят истинските документи от интервала, които приказват единствено за българи и българска идея. Българи, които ``изразиха накипѣлия благороденъ гнѣвъ на своята македонска татковина и завещаха на сънародницитѣ си най-дивния примѣръ на самопожертвувателность. ”
http://petyr.blogspot.com/2007/03/blog-post_09.html
На 15 април сутринта членът на групата Павел Шатев взривява с динамит френския транспортен съд „ Гвадалкивир ", излизащ от Солунското пристанище. Атентаторът напуща кораба дружно с другите пътници; хванат е от турската полиция на Скопската гара.
Солунските атентати от 1903г. Тогава група млади българи известни като ``гемиджиите`` правят грижливо готови терористични актове в Солун, с цел да привлекат европейското внимание към нещастието на нашето население в Македония.
Групата е предвождана от Йордан (Орце) Попйорданов, брат на Милан Попйорданов, за който е написана известната ария ``Болен ми лежи Миле Попйорданов``. ``Гемиджиите`` работят настрана от ВМОРО, даже я отхвърлят и не имат вяра, че организацията е способна да вдигне въстание. Но до известна степен задачите им се препокриват – да оказват помощ за освобождението на българите от Македония. За това и ``гемиджиите`` се доставят с динамит посредством Борис Сарафов и благодарение на Тодор Александров.
Въпреки това, проектите на младата организация за серия атентати са мощно оспорвани от ВМОРО. Иван Гарванов даже изземва първата пратка динамит несъгласен с методите на ``гемиджиите``. Също по този начин се счита, че кървавите атентати няма и да донесат нищо положително на българското население. Напротив, ще му докарат единствено повече премеждия и ще попречат на организацията на всенародно въстание.
До огромна степен тези опасения се оказват правилни. Но това не трансформира трагичния подвиг на атентаторите. Самите те са раздирани от вътрешни несъгласия. Макар да следват някакви общи анархистични хрумвания те не съумяват да се обединят към крайния свършек на делото си. Част от ``гемиджиите`` отпред с Орце Попйорданов считат, че е атентатите могат да завършат единствено и само със гибелта на причинителите им. За тях е подло да сееш гибел, а самичък да не си подготвен да я посрещнеш. Други пък, обединени към Павел Шатев считат, че битката не стопира с тези атентати и делото би трябвало да се продължи.
Всички обаче дружно са на мнение, че не търсят популярност. Напротив, изгарят всички свои фотоси, с цел да не се знае кой е направил атентатите. Не страдат от суетност, желаят делото да живее, а не лицата им. Също по този начин се стремят да има колкото се може по-малко почтени жертви – нещо, което ги отличава от днешните терористи. Разбира се, има трето и най-важно нещо, което ги сплотява – любовта към поробения народ и родината. Може да звучи патетично, само че точно това, а не нещо друго е предиздвикало неколцина юноши да загърбят всички земни сладости, да копаят с години тунели подземен, да крадат пари от най-близките си единствено и единствено с цел да осъществят делото си.
И времето за него идва. Ето по какъв начин страницата отдадена на солунските атентатори споделя за самото събитие: на 15 април сутринта членът на групата Павел Шатев взривява с динамит френския транспортен съд „ Гвадалкивир ", излизащ от Солунското пристанище. Атентаторът напуща кораба дружно с другите пътници; хванат е от турската полиция на Скопската гара. Вечерта на същия ден Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов правят атентат на жп линията Солун-Цариград, при което са развалени частично локомотивът и няколко вагона на минаващия трен, без да пострадат пасажерите.
Сигнал за огромна акция в Солун дава Костадин Кирков, който на 16 април вечерта прекъсва с гърмеж осветлението и водоснабдяването на града. Орце Попйорданов подвига във въздуха постройката на солунския клон на „ Банк Отоман ", под която гемиджиите авансово изкопават тунел, а Милан Арсов хвърля бомби в кафене „ Алхамбра ".
Тунелът в Цариград.
Орцето се бори допоследно и пада пронизан отъ патрон откакто хвърля последната си бомба. Когато турците потеглят да поругават натрупа му началникът им Хасанъ Араб-бинбаши ги възпира с думите: „ Вие би трябвало да вземете от тоя воин образец, по какъв начин се мре за отечеството! ”
Същата вечер Костадин Кирков, Ил. Богданов и Владимир Пингов хвърлят бомби на разнообразни места в града. Димитър Мечев и Илия Тръчков не съумяват да вдигнат във въздуха резервоара на фабриката за светилен газ; убити са в квартирата си след дълготрайно стълкновение с армия и жандармерия, против които хвърлят над 60 бомби. На 18 април е погубен Костадин Кирков при опит да взриви телеграфопощенската станция. При заплаха да бъде хванат, Цветко Трайков, на който е предоставено да убие валията, се самоубива, като възпламенява бомба и сяда върху нея.
В Солун, а след няколко дни и в Битоля са осъществени кланета на българското население от войската и башибозука в отговор на атентатите. Делото на ВМОРО в района е съществено възпрепятствана. От ``гемиджиите`` единствен Павел Шатев оцелява. Осъден на гибел, след това опрощение той след това става оръдие на Коминтерна. Цар Борис наново го осъжда на гибел за антидържавна активност, само че присъдата отново му се разминава. Шатев излиза от пандиза с цел да вземе ефективно присъединяване в основаването на македонската нация след 44г. Той става министър на правораздаването и е виновен за смъртните присъди на доста българи несъгласни с новия режим. Но по този начин не свършва трагичния път на Павел Шатев. Неговата религия в новата комунистическа власт стартира да се разклаща, когато вижда, че македонския режим се трансформира в гонение против всичко българско. Шатев стачкува, даже написа до Георги Димитров за асимилаторската политика на ЮКП. Това му носи уволняване от всички постове, арести и изолираност. Накрая го намират погубен на бунището в Битоля. Бедни, небогати Шатев, за какво не умря в Солун?
И в последна сметка герои или кървави терористи са ``гемиджиите``? Вероятно отговор може да даде постановката на Георги Данаилов ``Атентаторите``, която постоянно може да бъде гледана в ``Сълза и смях``. Там лелята на Коста Кирков споделя, че няма право да съди атентаторите, за какво те сами са избрали гибелта, а тя трепери над личния си животец. Предполагам, че и ние би трябвало да последваме нейните думи и да не даваме крайни оценки на тези млади герои, само че и да не забравяме делото им. Да, при него умират и почтени, да – то няма директни позитивни резултати. Но правилни са и думите на Христо Силянов за Солунските атентати: `всичко, което би могло да се вмѣни въ укоръ на динамитаритѣ, бледнѣе предъ величието на тѣхния духъ. Тоя духъ, който, очевидно, се домогва единствено до страховити резултати, чрезъ необмислено опустошение, е изпълненъ съ страненъ идеализъмъ и изтъканъ отъ удивителни контрасти. Презъ кѫсия интервалъ до гърмежа първата грижа на Орцето е да избави директорътъ на банката и неговото семейство. Каква нравстена хубост и какъв брой човѣшко достойнство има въ тоя жестъ на суровия главатарь! Друго нѣщо, което поразява е съчетанието на тѣхната революционна екзалтираност, надминала точката на кипенето, съ една воля така дресирана, че означи съвсем свръхчовѣшки достижения.’’
Със сигурност може да се каже, че през 1903 младите “гемиджии ” умират като българи, за свободата на българския народ. Всякакви днешни трудове в духа на македонизма стават смешни, когато се видят истинските документи от интервала, които приказват единствено за българи и българска идея. Българи, които ``изразиха накипѣлия благороденъ гнѣвъ на своята македонска татковина и завещаха на сънародницитѣ си най-дивния примѣръ на самопожертвувателность. ”
http://petyr.blogspot.com/2007/03/blog-post_09.html
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ