Мъж уби майката на 5-годишното си дете. Страхът от Истанбулската ...
Софийският градски съд остави в ареста 35-годишния Валентин Василев Той е обвинен за убийството на Петрана Петкова. Съдът наложи мярка за неотклонение „ задържане под стража “. Решението може да бъде обжалвано в тридневен период.
Адвокатът на Василев изиска по-лека мярка – домакински арест. Като мотив беше посочено неприятното здравословно положение на обвинения. По време на съвещанието Василев съобщи, че е необразован, некултурен, не работи и получава пенсия по болест.
По данни от делото той и жертвата имат общо дете на 5 години.
По време на правосъдното съвещание стана ясно, че Петрана Петкова е убита по изключително нечовечен метод. По тялото ѝ има голям брой пострадвания, нанесени с лопата. Престъплението е осъществено в изискванията на домашно принуждение.
За откритото тяло беше обявено на 29 декември от Столичната дирекция на вътрешните работи. Жената е открита в късния следобяд. От Столична дирекция на вътрешните работи тогава обявиха, че следствието продължава и повече детайлности ще бъдат оповестени на по-късен стадий.
Домашното принуждение не е „ битов случай “
Жената е била майка. Убита е с изключителна свирепост. В среда, която би трябвало да е най-безопасната – околните връзки. И както постоянно се случва, нещастието става ясно чак когато към този момент е необратима.
Домашното принуждение рядко стартира с ликвидиране. То стартира с надзор, закани, побой, боязън. С безмълвие. С неглижиране от институции. С оправдания – болен е, безпаричен е, некултурен е, „ подобен му е животът “.
Нито болест, нито беднотия, нито неначетеност са опрощение за принуждение. Още по-малко за ликвидиране.
В тази история има и дете. Дете, което ще пораства с обстоятелството, че майка му е убита от татко му. Това също е форма на принуждение. Доживотна.
Всеки подобен случай демонстрира едно и също: казусът не е индивидуален. Той е систематичен. И до момента в който домашното принуждение продължава да се възприема като „ персонален въпрос “, описът с убити дами ще пораства.
Това не е частна драма. Това е публичен неуспех.
Всеки път, когато жена бъде убита от колегата си, диалогът стартира изначало. Със същите изречения. Със същото отказване. И със същото комфортно забравяне на Истанбулската спогодба.
Години наред тя беше представяна не като инструмент против домашното принуждение, а като „ опасност “. Не като отбрана за жертвите, а като идеология. Обясняваха ни, че няма потребност от нея. Че българското законодателство било задоволително. Че проблем нямало.
Резултатът е забележим.
Всеки идващ подобен случай прави причините против Истанбулската спогодба все по-празни. И все по-цинични. Домашното принуждение не е културен спор. Не е идеология. Не е мнение. То е действителност. И до момента в който продължаваме да я отхвърляме, ще продължаваме да броим жертвите.
Адвокатът на Василев изиска по-лека мярка – домакински арест. Като мотив беше посочено неприятното здравословно положение на обвинения. По време на съвещанието Василев съобщи, че е необразован, некултурен, не работи и получава пенсия по болест.
По данни от делото той и жертвата имат общо дете на 5 години.
По време на правосъдното съвещание стана ясно, че Петрана Петкова е убита по изключително нечовечен метод. По тялото ѝ има голям брой пострадвания, нанесени с лопата. Престъплението е осъществено в изискванията на домашно принуждение.
За откритото тяло беше обявено на 29 декември от Столичната дирекция на вътрешните работи. Жената е открита в късния следобяд. От Столична дирекция на вътрешните работи тогава обявиха, че следствието продължава и повече детайлности ще бъдат оповестени на по-късен стадий.
Домашното принуждение не е „ битов случай “
Жената е била майка. Убита е с изключителна свирепост. В среда, която би трябвало да е най-безопасната – околните връзки. И както постоянно се случва, нещастието става ясно чак когато към този момент е необратима.
Домашното принуждение рядко стартира с ликвидиране. То стартира с надзор, закани, побой, боязън. С безмълвие. С неглижиране от институции. С оправдания – болен е, безпаричен е, некултурен е, „ подобен му е животът “.
Нито болест, нито беднотия, нито неначетеност са опрощение за принуждение. Още по-малко за ликвидиране.
В тази история има и дете. Дете, което ще пораства с обстоятелството, че майка му е убита от татко му. Това също е форма на принуждение. Доживотна.
Всеки подобен случай демонстрира едно и също: казусът не е индивидуален. Той е систематичен. И до момента в който домашното принуждение продължава да се възприема като „ персонален въпрос “, описът с убити дами ще пораства.
Това не е частна драма. Това е публичен неуспех.
Всеки път, когато жена бъде убита от колегата си, диалогът стартира изначало. Със същите изречения. Със същото отказване. И със същото комфортно забравяне на Истанбулската спогодба.
Години наред тя беше представяна не като инструмент против домашното принуждение, а като „ опасност “. Не като отбрана за жертвите, а като идеология. Обясняваха ни, че няма потребност от нея. Че българското законодателство било задоволително. Че проблем нямало.
Резултатът е забележим.
Всеки идващ подобен случай прави причините против Истанбулската спогодба все по-празни. И все по-цинични. Домашното принуждение не е културен спор. Не е идеология. Не е мнение. То е действителност. И до момента в който продължаваме да я отхвърляме, ще продължаваме да броим жертвите.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ