София. Боян е едно от децата, чиито разказ беше представен

София. Боян е едно от децата, чиито роман беше показан по извънредно прочувствен метод от Бойко Кръстанов и Дария Симеонова по време на Вечер на добродетелите 2019. Историята на Боян и неговите осиновители, които бяха в залата, развълнува гостите на Вечерта. Той е едно от децата, на които сътрудниците в нашата „ Детска къща “, подаряват цялата си обич, внимание и грижа, с цел да порастват те спокойни и обичани, до момента в който открият същинското си семейство. Това оповестиха от пресцентъра на Фондация " За нашите деца " .
Оставяме Ви с неговата история. Здравейте! Казвам се Боян и се родих в един студен ден в края на ноември. Бих желал да Ви опиша моята история. Не е доста дълга, тъй че се надявам да не Ви досадя. А и може да Ви накара да се замислите какъв брой значимо нещо е фамилията...
Майка ми беше едвам на 16, когато ме роди. Твърде е млада, ще кажете. Вероятно сте прави. И евентуално затова тя се е уплашила от мисълта, че ще би трябвало да се грижи за мен. Не й се дразня, че ме изостави. Решението е нейно. Но аз останах самичък. Без майчина милувка, без нежни ръце, които да ме милват. Без любовта и сигурността, които всяко дете заслужава.
15 дни, откакто поех първата си глътка въздух, бях изместен. Напуснах болничното заведение и дойдох в някакво непознато място...чух, че хората го назовават „ Детска къща “. Всички ми се радваха, бяха усмихнати и ведри. Казваха, че съм доста мъничък и тежа едвам 2,5 кг. Не можех да се храня добре, имах колики и ред други проблеми. Честно казано, в началото се опасявах. Не знаех какво се случва и какво да чакам.
Няколко дами се грижеха за мен. Бяха благи и положителни. Постепенно, започнах да им се поверявам. С всеки минал ден се усещах все по-добре. Те ме хранеха, масажираха, говореха ми доста нежно. Все едно ми бяха същинско семейство. Усмивката се върна на лицето ми. Казах си: щом те са до мен, то няма от какво да се тормозя.
Помня по какъв начин един ден настана огромно неспокойствие. По-късно разбрах каква е повода – има семейство, което може да ме осинови! Ах, по какъв начин се зарадвах! Най-после ще си имам мама и баща! Може ли да има нещо по-хубаво от това? Няма да Ви неистина, мисълта да си имам свое семейство и собствен дом ме накара да се усещам като най-щастливото бебе на света!
И по този начин, дълго чаканият ден пристигна. Така мощно се вълнувах! Но нещо се обърка...семейството, което щеше да ме осинови, не ме хареса. Казаха, че не са усетили тръпка. Сигурно не съм бил задоволително хубав...или съм им се сторил прекомерно своеволен? Не знам. Но се отхвърлиха от мен. И аз още веднъж останах без мама и баща. Да, бях дребен, само че разбирах всичко. И нямаше по какъв начин да прикрия голямата горест, която изпитвах...
Минаха дни, седмици, месеци...появи се ново семейство, което твърдеше, че желае да ме осинови. Но по какъв начин можех да им се доверя? Отлично познавам възприятието да бъдеш отритнат и не желаех да го изпитам още веднъж. И въпреки всичко взех решение да им дам късмет.
Никога няма да не помни срещата ми с Милена и Иван. Или, както към този момент ги назовавам – мама и тати. Веднага усетих голямата обич, която струеше от тях. В погледите им виждах по какъв начин копнеят да стана част от тяхното семейство. Почувствах се обичан...и мечтан. И аз ги обикнах. След първата ни среща, последваха още доста други. Натъжавах се, когато те си тръгваха. А щом ги видех, незабавно на лицето ми грейваше усмивка. Така се усещаха и те. И даже това, че се разболях от Варицела, не помрачи мощната връзка, която бяхме построили между тях.
Помните ли по какъв начин първоначално Ви споделих, че рожденият ми ден е през ноември? Ще Ви призная нещо. За мен, същинският ми рожден ден е през юли. Тогава, в един прелестен, топъл и безоблачен ден, мама и тати ме гушнаха, целунаха...и си тръгнахме дружно към у дома. Така, ние преплетохме вечно своите ориси и щастливи поехме по новия си път, като едно същинско семейство.