Мъри: Дъщеря ми ме нарича „Анди Мъри“, за да ме дразни
Снощната победа над Таро Даниел в Индиън Уелс бе доста специфична за Анди Мъри. Това бе триумф №700 в неговата професионална кариера, като британецът е четвъртият деен тенисист след Роджър Федерер (1251), Рафаел Надал (1043) и Новак Джокович (991), съумял да доближи тази граница. На прескофнеренцията след дуела носителят на три трофеи от Големия шлем си напомни някои от най-важните моменти в кариерата си и разкри какво го стимулира да продължава да бъде част от тура.
– Какво значи за теб да имаш 700 ATP победи?
– Означава доста, тъй като прекосих през доста компликации, с цел да стигна до тук, изключително през последните години. Когато видите играчите, достигнали тази граница, осъзнавате, че приказваме за най-хубавите тенисисти през последните 30-40 години. Хубаво е да съм в такава компания. Има невероятни играчи с сред 700 и 800 победи. Някои от тях са идолите от детството ми, а други са измежду най-хубавите в цялата история на тениса. Не съм мислил постоянно по тази тематика, само че в действителност бих желал да запиша 800 победи. Фактът, че съм достигнал сходно равнище и мога да се съпоставям с тези хора, ме кара да се усещам извънредно горделив от триумфите си, изключително поради обстоятелството какъв брой конкурентна е актуалната ера.
– Кои цифри от кариерата си ще запомниш?
– Достигането до №1 в ранглистата, сигурно. Ако приказваме единствено за цифри, това сигурно е връхната точка на кариерата ми. Не бих споделил, че съм обръщал огромно внимание на числата и статистиките като цяло. Когато обаче започнеш да се доближаваш до края на кариерата си си поставяш избрани цели, които би ти се желало да постигнеш. Беше ми доста мъчно да стигна до тук. В Синсинати през 2016 година ми споделиха, че съм достигнал границата от 600 победи. Отне ми пет години и половина да прибавя идващите 100, което е доста време. Сега обръщам доста по-голямо внимание на тези неща, защото се сравнявам освен с играчите от моето потомство, само че и с младите тенисисти. Това ме стимулира да не преставам да надвивам.
– Кой съгласно теб е повратният миг в кариерата ти?
– Периодът сред Уимбълдън 2012 и Олимпийските игри в Лондон бе доста значим за мен. Федерер завоюва първата си „мейджър“ купа против Филипусис, Надал – против Пуерта, а Джокович – против Цонга. Никой от тях не бе играл край на Големия шлем преди този момент. Аз обаче няколко пъти се изправих против Роджър, както и против Новак, който по това време като че ли към момента не осъзнаваше в каква легенда ще се трансформира. Бяха доста сложни мачове против играчи, които към този момент знаеха какво е да спечелиш купа от Големия шлем. Когато изгубих от Федерер на финала на Уимбълдън, напрежението се усили още повече. Аз, както и всички в родината ми, непрекъснато се питахме дали в миналото ще печеля „мейджър“, дали въобще е допустимо. Трудех се доста крепко, само че по този начин и не успявах да направя последната крачка. След оня край против Роджър се усещах доста зле в продължение на няколко дни и започнах да одобрявам мисълта, че може би в никакъв случай няма да съм първенец от Шлема. Това, което можех да управлявам, бяха напъните, които поставям и стремежът да се модернизирам. Да печеля златния орден на Олимпийските игри четири седмици по-късно на финала против Роджър и то на същия корт, беше голяма стъпка в развиването на кариерата ми.
– Ти си перфекционист в много връзки. В коя от тези 700 победи смяташ, че си бил най-близо до съвършенството?
– Мачовете, в които имаш възприятието, че си играл доста добре, в действителност са много малко. Ако вземем да вземем за пример най-силните ми години, когато играех по 70-80 мача на сезон, евентуално единствено в четири или пет от тях съм имал възприятието, че съм играл страховит тенис. Бих споделил, че финалът на Олимпийските игри през 2012 година е един от най-хубавите ми мачове. Може би бих показал него като най-силния мач в кариерата ми. Имало е и такива, които за почитателите и медиите не са изглеждали като кой знае какво, само че са били значими за мен. Един подобен мач беше във втори кръг в Канада против Ярко Нийминен, когато бях доста млад, може би през 2007 година Има някои мачове, в които нещата просто се получават и всичко е съвършено.
– Някои от децата ти към този момент вървят на детска градина или на учебно заведение. Славата ти отразява ли им се по някакъв метод? Мислиш ли, че те или техните другари осъзнават изцяло кой си?
– Най-голямата ми щерка е на 6 години и е наясно. Тя знае кой съм. Понякога ме назовава „Анди Мъри“, което съгласно мен е извънредно необичайно. Опитвам се да ѝ обясня, че за нея не съм Анди Мъри, а „татко“. Тя обаче го прави преднамерено, изключително пред приятелите си, тъй като знае, че се нервирам. Като цяло децата ми знаят кой съм и това не ги тормози. Понякога обаче има некомфортни моменти, като да вземем за пример когато съм излязъл някъде с тях и някой пристигна и ме помоли за фотография или подпис. Знам, че хората го вършат с положителни усеща, само че все пак се усещам некомфортно, както и децата.
