Снимка: БГНЕС За близо 30 години българинът се убеди в

Снимка: БГНЕС

За близо 30 години българинът се убеди в думите на Чърчил, че демокрацията може и да не е идеалната форма на ръководство, само че нищо по-добро не е измислено, разяснява в изявление за Mediapool социологът и ръководещ сътрудник в " Алфа рисърч " Боряна Димитрова. Според нея Бойко Борисов към момента няма безапелационна опция в ръководството, само че, " за разлика от комунизма, когато шестваше лозунгът " без Димитров, по димитровски ", в днешния свят няма да е допустимо " без Борисов, по борисовски ".

Доц. Димитрова, неотдавна дружно с над 20 ваши сътрудници социолози и политолози и с присъединяване на Нов български университет представихте резултатите от огромното Европейско проучване на полезностите, което се организира от 80-те години насам. Данните демонстрират, че българинът към този момент харесва демокрацията, само че не и нейните институции. Откъде идва това несъгласие?

Най-кратко казано – от обстоятелството, че за преобладаващата част от българите демокрацията няма опция, само че методът, по който институциите и политиците упражняват пълномощията си – има. За близо 30 години от личен опит, а и от сравнението с по-близки и далечни страни, в които господстват разнообразни политически режими, българинът се убеди в думите на Чърчил, че демокрацията може и да не е идеалната форма на ръководство, само че нищо по-добро не е измислено. Ако през първите години на прехода рецесията на обособените ръководства се привиждаше като рецесия на демокрацията, от което пострадаха първите политици на прехода, то в този момент към този момент е ясно, че не " демокрацията ни е донесла всички беди " (по думите на Корнелия Нинова преди последните парламентарни избори), а просто жителите имат законни искания към метода, по който работят българските институции.

До каква степен недоверието към политиката, към медиите, а също и недоверието ни един към различен е проблем за българското общество сега? Има ли метод да се повиши доверието в политиката?

Има голям брой изследвания в разнообразни елементи на света, които демонстрират, че недоверието на хората един към различен върви ръка за ръка с недоверието към институциите, политиката, в това число към опциите за смяна. Тоталното съмнение унищожава обществените връзки и атомизира обществото. В подобен безсрамен свят хората рядко имат вяра на " казаната дума ", на неписаното предписание за честност, изразходват се обилни запаси, с цел да се предотвратява действителна или хипотетична преднамереност. В такива общества е доста по-трудно, а и по-скъпо да се прави бизнес, да се пазят дела, в това число да се води борба за промени, защото е безпределно елементарно да накараш хората да повярват, че всички са маскари.

Това положение има и своите парадоксални резултати, които пречат да се увеличи доверието в политиката. Така да вземем за пример, всеки опит за опълчване на статуквото извежда на напред във времето тематиката за недоверието към институциите и политиката, и отсам – нуждата от смяна. Колкото повече се приказва обаче за недоверието към всичко и към всеки, толкоз повече хората се обезверяват, че си коства и че е допустимо дружно да се преборят за смяната. Което е и една от аргументите антипопулистките политици да имат толкоз невисок електорален капацитет у нас.

От проучването на полезностите стана ясно, че макар че недоволства против политиката, българинът не е бунтовник и бунтовник. Защо?

Поради аргументите, за които преди малко говорихме – тъй като съвсем не има вяра в силата и смисъла на груповото деяние. Предпочита да се избавя по единично. Всеки протест или митинг допускат някаква форма на общественост, на доверие сред хората. Не би трябвало да се подценява и " приносът " на партийно наложените колективи от времето на комунизма, както и на страховете от това време, че всеки някого подслушва, следи или донася.

Затова след края на тази ера махалото отиде към другия край – индивидуализма и най-тесния вътрешен кръг – фамилията, околните, рода. Изследването на полезностите демонстрира таман това – че българинът крепко се е заловил само за тях. Едва в последно време стартират да се възраждат локалните общности и обединяването за отбрана на общи ползи. Повечето спонтанни митинги през последните години са дело точно на локални общности за отбрана на съответни ползи – градинка, път, природа, въздух и прочие Доколкото българинът стартира да обръща все по-голямо значение на средата, в която живее, политиката, респективно и политическите обединявания или протести, ще се придвижват от ден на ден на локално равнище.

Съгласна ли сте с сътрудника ви Кънчо Стойчев, който през 2017 година в изявление съобщи, че " публичното мнение би трябвало да се учи, само че в доста редки случаи би трябвало да се следва "? Хората на високи постове би трябвало ли да се управляват от публичното мнение?

Генерализациите прекомерно рядко са правилни. Нека да се върна да вземем за пример към съдбовната за Корнелия Нинова предизборна фраза " какво ни е лишила демокрацията ". Ако някой тогава я е посъветвал да не следва високата поддръжка за демокрацията в публичното мнение, а да върви против него, грубо я е подвел.

За мен разграничението е другаде - сред чувството за проблемите, от една страна, и познанията за решаването им, от друга. Като предписание публичното мнение е доста сензитивно и правилно улавя съществуващите проблеми. То обаче е лимитирано, когато става дума за решенията. Точно от тази му специфичност се възползват популистите, предлагайки елементарни решения, елементарно възприемаеми от гласоподавателите. Това обаче не значи следване на настройките, а манипулирането им.

Много представители на елита в политиката и в медиите скрито считат, че " народът е елементарен " и не би трябвало да бъде слушан, а някои, като депутатът проф. Иво Христов, не се тормозят да заявят това на глас. Той сподели, че 80% от народа са " дебили ". Възможно ли е демократично ръководство, когато елитът се управлява от мисълта, че жителите са дебили, а жителите считат, че политиците са лъжци и крадци?

Съвременните демокрации са наложително власт на болшинството. Но не са наложително власт на разсъдъка. За да са потребни за жителите и да пазят ползите им, с изключение на от демократични избори, те се нуждаят от още няколко доста значими стълба – свободни и виновни медии, осведомени и искащи да се осведомят жители, господство на закона, университети с престиж и учени с гражданско присъствие… Демокрацията е взаимна отговорност и случаите, които цитирате, демонстрират какъв брой малко си даваме сметка за това.

Някои откриватели настояват, че популизмът, от който толкоз се опасяват обичайните елити и у нас, и на Запад, е заболяването, а други – че той е лекарството. Каква е вашата прогноза за бъдещето на популизма и у нас, и в западните общества?

Ако продължа аналогията с заболяването и медикаментите, в дребни дози популизмът може да има оздравително деяние върху бюрократичните елити и техните антуражи, склонни да късат връзка с действителността. В огромни дози е гибелен, тъй като основавайки се на тезата " да гледаме единствено себе си ", съставлява доведен до прекаленост нарцисизъм. Като подобен той не може да съществува без непрестанно да създава врагове. А това взривява обществата, които претендира, че пази. Популизъм неизбежно ще има – и у нас, и на запад, само че имам вяра в здравия разсъдък и в това, че хората няма да се самоунищожат посредством патологичния му нарцисизъм.

Мислили ли сте по какъв начин ще наподобява ръководството на България след ерата " Борисов " или в нея има още капацитет?

За разлика от комунизма, когато шестваше лозунгът " без Димитров, по димитровски ", в днешния свят няма да е допустимо " без Борисов, по борисовски ". В момента Борисов към момента няма безапелационна опция, само че когато това стане, хората ще си намерят новите модели, герои и антигерои.