Обявяването на Независимостта свидетелства за решимостта на младата Трета българска държава
„ Смятам, че последователно започваме да осъзнаваме и да разбираме какъв е този празник, тъй като той е удостоверение за решимостта, силата и импулсите на младата тогава Трета към този момент българска страна и може да служи като образец и пример и за днешния политически хайлайф - да отстоява ползите, независимостта и свободата на своето Отечество ". Това означи в ефира на " Хоризонт " доцент Ивайло Христов, публицист, публицист и учител по народопсихология и история на публицистиката в УНСС, в коментар във връзка днешния празник - годишнината от оповестяването на Независимостта на България.
По мотив анкета измежду софиянци, обвързвана с днешното чувство за независимостта, доцент Христов направи съпоставяне сред настроенията, преобладаващи в края на 19-и век измежду българското общество, и сегашните - при започване на 21-ви век:
„ Ако в първите десетилетия след Освобождението господства историческият оптимизъм и национализъм, през днешния ден, сега, вие виждате и от тази анкета, че нихилизмът, даже самообругаването на българското и скептицизмът са преобладаваща наклонност. Ако в края на 19-и век в историята на България и изобщо - при започване на страната, изключително в първите 30 години, стоят фигури като Стамболов, Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов, Константин Величков, Михаил Маджаров - това са водачи, които вършат чест на всяка една европейска страна, сега е очевидно, че измежду народа има съмнение в българския политически хайлайф, който, за жалост, в болшинството си служи по-скоро на свои олигархични ползи, в сравнение с да отстоява ползите на страната.
Вие виждате, че тези имена, които ви изброих, те биха могли да вършат и са правили чест за всяка една европейска страна от края на 19-и век, до момента в който в този момент, за жалост, господства една наклонност на липса на отговорност и на държавнотворческо мислене измежду нашия хайлайф ", означи още Ивайло Христов, само че акцентира, че съгласно него песимистичното отношение и тъмните краски, в които най-често се разказва актуалната реалност у нас, не са основателни:
„ За страдание, в българина заради стичане на редица исторически условия е доста мощно вкоренено възприятието за самокритичност, дори една прекомерна самокритичност, която неведнъж е голословна и неведнъж се трансформира в комплекс и в синдром в българския народен темперамент. Не би трябвало да е по този начин, тъй като България нито е най-малката страна в Европа, нито сега изживява някакъв кой знае какъв изключително сложен интервал в своята история. Нали знаете статистиката, че българите се считат за един от най-песимистичните нации в Европа - не виждам някакво изключително съображение за това нещо сега - нито има война, нито има някаква зараза, нито има някакви трусове. Да, животът несъмнено е сложен, само че той и през миналите 130 и повече към този момент години от свободното битие на Третата българска страна не е бил кой знае какъв брой елементарен ".
По мотив анкета измежду софиянци, обвързвана с днешното чувство за независимостта, доцент Христов направи съпоставяне сред настроенията, преобладаващи в края на 19-и век измежду българското общество, и сегашните - при започване на 21-ви век:
„ Ако в първите десетилетия след Освобождението господства историческият оптимизъм и национализъм, през днешния ден, сега, вие виждате и от тази анкета, че нихилизмът, даже самообругаването на българското и скептицизмът са преобладаваща наклонност. Ако в края на 19-и век в историята на България и изобщо - при започване на страната, изключително в първите 30 години, стоят фигури като Стамболов, Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов, Константин Величков, Михаил Маджаров - това са водачи, които вършат чест на всяка една европейска страна, сега е очевидно, че измежду народа има съмнение в българския политически хайлайф, който, за жалост, в болшинството си служи по-скоро на свои олигархични ползи, в сравнение с да отстоява ползите на страната.
Вие виждате, че тези имена, които ви изброих, те биха могли да вършат и са правили чест за всяка една европейска страна от края на 19-и век, до момента в който в този момент, за жалост, господства една наклонност на липса на отговорност и на държавнотворческо мислене измежду нашия хайлайф ", означи още Ивайло Христов, само че акцентира, че съгласно него песимистичното отношение и тъмните краски, в които най-често се разказва актуалната реалност у нас, не са основателни:
„ За страдание, в българина заради стичане на редица исторически условия е доста мощно вкоренено възприятието за самокритичност, дори една прекомерна самокритичност, която неведнъж е голословна и неведнъж се трансформира в комплекс и в синдром в българския народен темперамент. Не би трябвало да е по този начин, тъй като България нито е най-малката страна в Европа, нито сега изживява някакъв кой знае какъв изключително сложен интервал в своята история. Нали знаете статистиката, че българите се считат за един от най-песимистичните нации в Европа - не виждам някакво изключително съображение за това нещо сега - нито има война, нито има някаква зараза, нито има някакви трусове. Да, животът несъмнено е сложен, само че той и през миналите 130 и повече към този момент години от свободното битие на Третата българска страна не е бил кой знае какъв брой елементарен ".
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ