Стига лъжи за заводите при Тодор Живков!
Смъртта на Тодор Славков отприщи цунами от реакции. Същевременно тя се употребява, с цел да бъде внушено още веднъж на хората какъв брой добре се живеело по времето на дядо му - последния комунистически деспот Тодор Живков.
Нямам желание да разясня личността на Тодор Славков. Не го познавах и даже мисля, че в никакъв случай не съм го виждал онлайн.
Това, което ме провокира, е спомен (прилагам го в края), оповестен от Валентин Иванов Кардамски, очевидно другар на умрелия. И него не познавам.
Та отишли двамата да снимат клип до останките на някогашния железопътен цех в София. И обсъждали какъв брой хора в миналото работили там по времето на Тодор Живков, имали издръжка, а в този момент гледката била като след война.
Щях да подмина това писание, в случай че последната година от битието ми на възпитаник не бе обвързвана точно с този жп цех, който в годините на социализма гордо се наричаше „ Георги Димитров “.
Падна ми се участта да бъда в първия випуск, изпратен в УПК, т.е. учебно-професионален комплекс. Някакви „ гении “ бяха решили, че гимназиалното обучение не е задоволително и че всеки би трябвало да овладее някаква специалност. Затова всички възпитаници от единадесети – по това време финален, клас на единните междинни политехнически учебни заведения (ЕСПУ) трябваше да изкарат последната година в УПК. Разпределението стана въз основа на някакви класирания, направени толкоз небрежно и нескопосано, че на едно място бяха събрани цялостни отличници и едвам закърпили тройките.
Моя благосклонност се озова в УПК по жп превоз, компетентност шлосер-монтьор на преносим железопътен състав. И за една година трябваше да научим това, което учениците в Техникума по жп превоз (ТЖПТ) „ Никола Корчев “ усвояваха за три. Естествено, нищо не научихме, с изключение на да се наскърбяваме на „ буксов възел “. И до през днешния ден не знам какво е това. А задните елементи на жените сравнявахме с влакова талига „ Гьорлиц “.
Последните три месеца от XI клас изкарахме в самия цех на „ учебно-производствена процедура “. Никога в живота си не съм бил измежду такава нечистотия. Всеки ден съм стоял вкъщи най-малко час под душа, с цел да измия от себе си цялата кир, полепнала по мен в халетата.
Самите халета като че ли бяха декори за филми на ужасите или най-малко за Втората международна война. Без никакъв надзор по релсите се движеха някакви талиги, на които човек умерено можеше да се повиши и да ги ускори с крайник. По непотвърдени сведения един юноша си е премазал по този начин краката.
На сантиметри над главите ни непрекъснато се движеха някакви тежки предмети, закачени на куки. Имахме чувството, че всеки миг могат да се стоварят върху нас. Навсякъде джапахме из мръсни локви.
Имаше един-двама по-буйни служащи. По обед бяха кротки, само че към 15-16 часа се напиваха до козирката и започваха да се псуват и замерят един различен с бутилки. Техни трезвени сътрудници ни спасяваха, като ни натикваха под масата, с цел да не ни улучат инцидентно побойниците. На другия ден – като че ли нищо не се е случило.
Условията на работа бяха примитивни и рискови. В страна от Европейски Съюз през днешния ден подобен цех може да съществува единствено незаконно. Лично аз се колебая дали и в Африка сега има такива примитивни уреди.
Резултатът от всичко това бе, че множеството от нас си скапаха учебните дипломи с тройки от предметите в УПК.
Като студент пък се открих на бригада в ловешкия консервен комбинат „ Мелта “. И там изискванията бяха ужасяващи. Ще кажа единствено, че точно „ Мелта “ бе повода да не поглеждам повече компоти в буркани. Защото пред очите ми една от работещите там дами си топна порязания пръст във водата, след което напълно умерено пусна буркана по конвейера. За да дойде във тип на компот от череши с малко кръв в някой български или руски магазин. Да ви е сладко!
И дано никой не ми споделя, че в България е имало единствено два калпави завода и че съм имал нещастието да попадна тъкмо в тях. В множеството фабрики техниката беше в окаяно положение и морално остаряла. Но това е тематика на различен диалог.
Лошото е, че гибелта на Тодор Славков ще се употребява от носталгиците, които ще леят сълзи какви страхотни фабрики бил построил дядо му. Но истината е доста по-различна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Нямам желание да разясня личността на Тодор Славков. Не го познавах и даже мисля, че в никакъв случай не съм го виждал онлайн.
Това, което ме провокира, е спомен (прилагам го в края), оповестен от Валентин Иванов Кардамски, очевидно другар на умрелия. И него не познавам.
Та отишли двамата да снимат клип до останките на някогашния железопътен цех в София. И обсъждали какъв брой хора в миналото работили там по времето на Тодор Живков, имали издръжка, а в този момент гледката била като след война.
Щях да подмина това писание, в случай че последната година от битието ми на възпитаник не бе обвързвана точно с този жп цех, който в годините на социализма гордо се наричаше „ Георги Димитров “.
Падна ми се участта да бъда в първия випуск, изпратен в УПК, т.е. учебно-професионален комплекс. Някакви „ гении “ бяха решили, че гимназиалното обучение не е задоволително и че всеки би трябвало да овладее някаква специалност. Затова всички възпитаници от единадесети – по това време финален, клас на единните междинни политехнически учебни заведения (ЕСПУ) трябваше да изкарат последната година в УПК. Разпределението стана въз основа на някакви класирания, направени толкоз небрежно и нескопосано, че на едно място бяха събрани цялостни отличници и едвам закърпили тройките.
Моя благосклонност се озова в УПК по жп превоз, компетентност шлосер-монтьор на преносим железопътен състав. И за една година трябваше да научим това, което учениците в Техникума по жп превоз (ТЖПТ) „ Никола Корчев “ усвояваха за три. Естествено, нищо не научихме, с изключение на да се наскърбяваме на „ буксов възел “. И до през днешния ден не знам какво е това. А задните елементи на жените сравнявахме с влакова талига „ Гьорлиц “.
Последните три месеца от XI клас изкарахме в самия цех на „ учебно-производствена процедура “. Никога в живота си не съм бил измежду такава нечистотия. Всеки ден съм стоял вкъщи най-малко час под душа, с цел да измия от себе си цялата кир, полепнала по мен в халетата.
Самите халета като че ли бяха декори за филми на ужасите или най-малко за Втората международна война. Без никакъв надзор по релсите се движеха някакви талиги, на които човек умерено можеше да се повиши и да ги ускори с крайник. По непотвърдени сведения един юноша си е премазал по този начин краката.
На сантиметри над главите ни непрекъснато се движеха някакви тежки предмети, закачени на куки. Имахме чувството, че всеки миг могат да се стоварят върху нас. Навсякъде джапахме из мръсни локви.
Имаше един-двама по-буйни служащи. По обед бяха кротки, само че към 15-16 часа се напиваха до козирката и започваха да се псуват и замерят един различен с бутилки. Техни трезвени сътрудници ни спасяваха, като ни натикваха под масата, с цел да не ни улучат инцидентно побойниците. На другия ден – като че ли нищо не се е случило.
Условията на работа бяха примитивни и рискови. В страна от Европейски Съюз през днешния ден подобен цех може да съществува единствено незаконно. Лично аз се колебая дали и в Африка сега има такива примитивни уреди.
Резултатът от всичко това бе, че множеството от нас си скапаха учебните дипломи с тройки от предметите в УПК.
Като студент пък се открих на бригада в ловешкия консервен комбинат „ Мелта “. И там изискванията бяха ужасяващи. Ще кажа единствено, че точно „ Мелта “ бе повода да не поглеждам повече компоти в буркани. Защото пред очите ми една от работещите там дами си топна порязания пръст във водата, след което напълно умерено пусна буркана по конвейера. За да дойде във тип на компот от череши с малко кръв в някой български или руски магазин. Да ви е сладко!
И дано никой не ми споделя, че в България е имало единствено два калпави завода и че съм имал нещастието да попадна тъкмо в тях. В множеството фабрики техниката беше в окаяно положение и морално остаряла. Но това е тематика на различен диалог.
Лошото е, че гибелта на Тодор Славков ще се употребява от носталгиците, които ще леят сълзи какви страхотни фабрики бил построил дядо му. Но истината е доста по-различна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ