Да се снимаш с мъртвите – един последен спомен
Смъртта на непосредствен човек е съкрушаващо събитие, което за жал е неизбежно. Рано или късно ще би трябвало да се сбогуваме с най – ближните си. През викторианската ера се заражда един необикновен тип снимка, запазваща вечно последният момент на един човек, преди да бъде заровен в земята.
През 19 век медицината се развивала, само че естествено не била на модерното равнище, което всички познаваме. На времето методите за лечение били по – ексцентрични и по – късно някои ще научат, даже смъртоносни. Продължителността на живота измежду викторианците не била изключително висока. Средно статистически се считало, че човек от работната класа би бил изключително благополучен да преживее 45-годишна възраст. Тогава, в случай че това е била старческата възраст, то за нас това в този момент е междинната. Също по този начин доста млади фамилии се сблъсквали с черната статистика на времето. За жал не било извънредно дребните дечица да не доживеят петият си рожден ден. Всички тези обстоятелства съдействали за известните по това време фотоси с починалите си родственици.
Дагеротипията бил най – наличният и на ниска цена способ за опазване на мемоари във викторианската ера. Представен на публиката през 1839 година, той давал шансът на скърбящите фамилии да снимат последната си среща с покойникът. Но да подчертаем, че не приказваме за последната фотография на в този момент починалият, до момента в който е бил жив, а тъкмо противоположното – когато към този момент е умрял. В доста от случаите на пръв взор фотосите не наподобяват друго от всяка друга за времето си.
При по – изчерпателен взор може да се забележи, че член на фамилията, присъстващ на фотографията има като че ли празен взор. Устата е леко отворена и тялото като че ли се обляга като кукла с плюшен заряд. В този миг осъзнаваш, че този човек към този момент не е измежду живите. Това би звучало налудничаво и злокобно в този момент – да облечеш, дано да кажем, четиригодишното си неотдавна умряло дете в най – прелестните му дрешки и да го подпреш седнало на стол до теб или даже да го държиш в скута си, като че ли още е живо. Но това не било правено за да шокира, а в противен случай да успокои тъжащите фамилии.
За нас фотосите са станали нещо напълно нормално. Имаме разполагаем портативна електроника с размера на ръката ни, която е станала пожеланият способ за снимане в този момент. Свързваме фотосите с най – щастливите моменти от живота си и постоянно се връщаме към тези моменти, до момента в който разлистваме обичаните си албуми.
Викторианската ера била изпълнена с траурни обичаи, поради огромният брой смърти случаи. За да утешат тъгата си фамилиите правели всичко допустимо, с цел да запазят най-малко един спомен, с който да запомнят починалите си родственици. В тези фотоси преднамерено покойникът е облечен и позиран по метод, по който да наподобява към момента жив. Така фамилията запечатва последният си спомен с изгубеният непосредствен. Това бил единственият метод, с изключение на рисуването на портрет, образно да се запазят чертите на индивида. Особено в случай че приказваме за малко детенце, което е умряло ненадейно от някоя болест, то това може би е била и единствената му и последна фотография на този свят.
Снимки: Wikipedia
