Слязох по стълбите. Сняг! Помирисах гъстия студ, примирената влажна скръб

" Слязох по стълбите. Сняг! Помирисах гъстия мраз, примирената влажна тъга на земята. Зимата се бе върнала. Близна ме леденият влажен език напразно. Във въздуха виснеше дребен дъжд, който, до момента в който стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре отново щяха да се нахвърлят върху дамите: „ Виждате ли се какви сте непостоянни! “ Март месец ми бе същинска инквизиция. Не можех да претърпявам тия плоски, всяка година повтарящи се смешки.

Хората не умееха да видят в тоя „ женски “ месец родилните страдания на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с неочаквани пристъпи на зимата, с цел да роди от недрата си живота.

Капнала от нервно безсилие, се прибрах. Чух по какъв начин зъзнат зиморничави дръвчета. Изведнъж се сетих за подранилата череша, булчински накичена в цвят, която видях тая утрин. Бе едно бяло знамение. Студът ще я попари в най-хубавия й сън. Била е прекомерно нетърпелива.

“Прибързала. ”

Побиха ме тръпки-мразници. Връхлиташе ме леден вятър. Не можех да смятам, че това бе моят благополучен ден. И аз прибързах да разцъфна. А се връщах попарена не от друго, ами от очевидността, че не съумях да основа най-хубавия си ден. Само с положителни закани нищо не става. Денят изтече като несдържан проливен дъжд през пръстите ми. Останах с празни шепи.

“Всъщност не аз улових деня, а денят — мене. " ”