25 г. от кабинета Софиянски: Приключи ли преходът от комун...
Служебното държавното управление на Стефан Софиянски е назначено с Указ №100 на президента Петър Стоянов от 12 февруари 1997 година. Управлява страната до 21 май същата година, след което е наследено от държавното управление на Иван Костов. Какво се случи тогава, по какъв начин се овладя инфлацията, по какъв начин се събраха пари, с цел да се стабилизира българският лев, по какъв начин се вкара валутният ръб и за какво влязохме в НАТО. Ето за това приказва Стефан Софиянски пред
- Г-н Софиянски, обръщате ли се постоянно обратно, с цел да погледнете какво оставяте зад тила си? Питам ви за ежедневния живот?
- Да, в персонален проект се обръщам обратно, тъй като имам брачна половинка и три дъщери, имам 4 внука. Няма по какъв начин човек да не си прави равносметка, ретроспекция по какъв начин сме живели, по какъв начин сме си отгледали децата, по какъв начин сме се справяли, какви условия сме имали. Това, съгласно мен, е част от живота.
- Уморихте ли се да живеете в България, или вие забавно?
- Няма по какъв начин да се уморя да пребивавам в България и в никакъв случай няма да се уморя. Никога не ми е минавало през главата да... Всъщност, чакайте. Щях да кажа нещо, което не е по този начин. През 1990 година, както доста други фамилии, с Алиса подадохме документи за Австралия в Белград. Тогава имахме 2 деца, 2 дъщери, а в Австралия търсеха фамилии с дъщери. Тогава минахме сполучливо интервютата (смее се). Аз персонално професионално подадох документи за Южна Африка. Е, стана по този начин, че ни одобриха и на двете места. Като семейство в Австралия, а на мен ми предложиха работа в Южна Африка. И в идващия миг с Алиса се спогледахме. Не знам тъкмо какво и по какъв начин сме си мислили, само че седнахме една вечер двамата, беше късно, и се попитахме: " Къде ще вървим? " После скъсах документите, безусловно безусловно, и се захванах с политиката.
Семейство Софиянски
Снимка: Иван Григоров
- Още приказваме, че в България живеем към този момент 30 години в преход. Колко още ще продължаваме по този начин...
- Ясно желая да бъда свестен. Преходът в България е приключил. Бил съм и редови член на Съюз на демократичните сили, бил съм в ръководството на страната, бил съм длъжностен министър-председател, бил съм кмет на София. Ние, демократите, когато се извършваше смяната в България, си поставихме цели - независимост на словото. Мислите ли, че по времето на комунизма, щяхме да поддържаме връзка по този начин свободно. Не, това не беше допустимо. При комунизма всичко беше един следен развой. Та ние си поставихме за цел независимост на словото, да падне член №1 от Конституцията, да се насочим към частната благосъстоятелност. При комунизма имаше над 90% държавна благосъстоятелност, а в този момент има над 90% частна благосъстоятелност. Това е преходът, който осъществихме. Ние преминахме от една обществено-икономическа система в друга обществено-икономическа система. От страна член на Варшавския пакт, станахме член на НАТО. От член на Съюза за икономическа взаимопомощ (СИВ), по този начин се наричаше тогава икономическата общественост на комунистическите страни, влязохме в Европейския съюз. Този преход си поставихме ние, демократите, за цел през 90-те години - и го осъществихме. Къде е казусът обаче и за какво вие, публицистите, постоянно питате свърши ли, по кое време ще свърши. Хората демократи осъществихме смяната и то макар съпротивата на някогашните комунисти, против които се борихме. За това считам, че постигнахме нашите цели. А какво стана след това. Хора като Станишев, като Бойко Борисов, които преди 1997 година бяха членове на комунистическата партия, нищо не направиха в новите условия. Ние, демократите, постигнахме това, което те не желаеха, против което се бореха. Понеже те не са го преживявали, а са били срещу, те просто не можаха да употребяват преимуществата ни на това да сме член на Европейския съюз. Вече 15 години се лутаме. Така че преходът на България от комунизъм към народна власт е завършил окончателно. Друг е въпросът за разочарованието от нескопосното ръководство на България от некомпетентни хора.
Снимка: Иван Григоров
- Попитах ви дали се обръщате обратно, тъй като, вярвате или не, само че минаха 25 години от вашия длъжностен кабинет? На фона на това, което се случва през днешния ден, формулирайте ролята на служебните кабинети?
- Според мен служебните кабинети са извънредно значими и са наложителни. Какво имам поради. Подготвил съм вид за промени на Конституцията. В него съм заложил на това, че в деня на приключване на мандата на Народното събрание, което избира съответния кабинет, се разпуска и кабинетът. Назначава се длъжностен, който да приготви избори. Защо е тази логичност? За да не се злоупотребява с властта. Когато един постоянен кабинет готви избори, той е в привилегирована позиция. Държи и употребява лостовете на властта. И това по време на изборната акция. Нагледахме се. Най-важното изискване на едно служебно държавно управление е да организира почтени избори от позицията на една самостоятелна власт. При нас за изборите отговаряше вицепремиера и министър на правораздаването Хараламби Анчев. Демократично извършени избори без никакви основни нарушавания.
- Поемате ръководството на страната след кабинета на Българска социалистическа партия, ръководен от премиера Жан Виденов. Как реагирахте тогава и по какъв начин гледате на това, че се съгласихте, само че от днешна позиция. Бяхте ли тогава повече запалянко, или си давахте ясна сметка с какво се захващате...
- Работата на служебното държавно управление е също по този начин ежедневна, както и на елементарен кабинет. Не може да се чака. Имаш бюджет, който би трябвало да изпълняваш. Имаш функционалности, които би трябвало да изпълняваш - вътрешна сигурност, външна сигурност, обществени функционалности, обучение и така нататък Поднасят ти се и рискови обстановки, които би трябвало да решаваш. Поемаш този ангажимент и това е. При нас рисковото беше инфлацията. Само февруари 1997 година инфлацията беше стигнала 240%. България беше на ръба на хиперинфлацията. Не може да си длъжностен министър-председател и да седиш и да не правиш нищо. Няма по какъв начин. Така че след рецесията от Жан Виденов аз станах длъжностен министър председател, тъй като знаех тъкмо какво ще върша всеки ден и всеки час. Осъзнавах риска, който ние поехме. За това време аз минавах за един сполучлив кмет. Рискът да се проваля като министър-председател, което щеше да се отрази и на работата ми като кмет, го знаех и одобрявах. Но тогава имах огромната упоритост да го направя. От днешния позиция ще ви обясня по този начин. Тогава се хванах да пожертвам и имах огромен възторг, само че не бях доста сигурен, когато поех този риск. И в този момент, като се замисля, тогава нямах всички тези знания, които имам през днешния ден. Респективно през днешния ден имам познанията, само че в случай че би трябвало да се хване, не знам дали ще имам този възторг, който имах тогава. Все отново тогава бях на 46 години и имах доста сила. Да, в този момент знам доста повече, доста по-добре съм квалифициран, само че пък дали ще имам силата, която имах тогава... Ако през днешния ден попадна в такава обстановка, не съм сигурен, че ще реша да се хвърля и да подхваща такава решителна стъпка.
Снимка: Иван Григоров
- Правителството ви тогава е изправено пред вероятността от наново, след мораториума на кабинета на Андрей Луканов през 1990 година, преустановяване на заплащанията по външния дълг. Това от своя страна провокира политическа рецесия, довела до всеобщи митинги в цялата страна и оставка на държавното управление на Виденов през декември 1996 година. Как овладяхте всички тези събития?
- Не беше единствено казусът с външния дълг. Имаше още съществени проблеми. Единият проблем бе, че нямаше зърно. Имаше зърнена рецесия и рискувахме в един миг нещата да станат неконтролируеми, цената на хляба да стане неконтролируема. Беше привършен държавният запас. Няма да разясня за какво, по какъв начин и какви са били аргументите. Но цяла есен в Народното събрание починалият към този момент Сашо Божков нямаше изявление, в което да не предизвестява за тази рецесия. Другият огромен проблем беше, че нямаше горива. Сърбия беше ембаргова страна. Милошевич беше на власт. Той поддържаше естествени връзки с държавното управление на Виденов, само че тогава контрабандата на горива процъфтяваше. Пазарът на горива в България беше в застоялост. Редяхме се с часове да сипем гориво. Тръгваш на път и не знаеш като стигнеш дали ще можеш да се върнеш, дали ще можеш да си купиш гориво. Нещата бяха сложни, рецесията беше много сериозна. Как се справихме? С доста работа. Но най-много трябваше да се създадат две неща - да овладеем лв., тъй като запасите на Българска народна банка бяха под санитарния най-малко. Трябваше да намерим външен запас, с цел да усилим лв.. И това го постигнахме със съглашение с Международния валутен фонд, респективо и въвеждането на валутния ръб. Освен това направихме две сполучливи продажби - на един циментов цех за 40 милиона $ и " Соловей " взе завода Соди-Девня за 160 милиона $. Всичко тогава се изчисляваше в американски долари. Така в България постъпиха 200 милиона, а 650 милиона взехме от Международния валутен фонд. За да поддържаме лв. постоянен, ни трябваха 550 милиона $. Жан Виденов беше оставила в хазната 330 милиона $. С тези 330 милиона ние не можехме да създадем нищо. Тогава бяхме един мощен екип от икономисти и организирахме договарянията с МВФ - Чавдар Кънчев от Булбанк, Краси Ангарски, който е задоволително известна обществена фигура, приготви законодателството на валутния ръб, Светослав Гаврийски беше финансов министър, аз като длъжностен министър-председател, както и шефа на Българска народна банка тогава Любомир Филипов. Той бе от Българска социалистическа партия, само че беше експерт и се вписа доста добре в екипа.
- Международният валутен фонд се съгласява да окаже помощ на държавното управление единствено при изискване да се вкара валутен съвет. Преговорите стартират през есента на 1996-а, само че дефинитивно решение взима вашият длъжностен кабинет напролет на 1997 година. И през днешния ден още валутният ръб ни крепи?
- Да, само че по забавното беше, че за първи път в практиката на МВФ първият транш беше преведен на краткотрайно държавно управление. Това ни оказа помощ да овладеем лв. и инфлацията и да въведем валутния ръб.
Снимка: Иван Григоров
- Три месеца по-късно ситуацията в страната е по-спокойна, инфлацията е 0.7%‚ а доларът се котира за към 1550 лв.. Как го направихте?
- Доларът, действително, е колкото и в този момент. Като махнете хилядарката, става към 1,60 лв.. След като придобихме самочувствие, че можем да управляваме курса на лв., доларът стартира да пада доста мощно. Така нещата се успокоиха. По време на договарянията обаче имаше доста тъничък миг, който също беше решен вярно. Става въпрос, че имаше несъгласие в икономическите среди - курсът на лв. да се привърже за немската марка, а не на за американския $. Това се оказа вярно стратегическо решение. Какви бяха нашите причини против съперниците ни, измежду които бе и Иван Костов. Те твърдяха, че България има доларова стопанска система и всички артикули и услуги се пресмятат през $. Моите доводи пък бяха, че един ден марката ще бъде в основата на еврото и когато в Европа се одобри еврото, преходът ще бъде по елементарен. И в последна сметка се спряхме на 1 лев за 1 марка.
Снимка: Иван Григоров
- Най-важното решение взимате пет дни, откакто президентът Петър Стоянов назначава кабинета ви. Подавате молба от името на България за пълноправно участие в НАТО?
- Каква беше обстановката тогава... Страната няма пари, имаме икономическа и финансова рецесия. Как България може да се показа в този миг пред света. На нас ни трябваше да покажем, че в България процесите на демократизация са необратими. Нямаше ход, който да създадем в кратковременен проект, с цел да убеди интернационалната общност, че сме добър сътрудник, а в това време да вдигнем заема на доверие към страната. Така подадохме документи за участието в НАТО. Тази стъпка не изискваше запас, а изискваше политическа воля и ние я направихме. Това решение за участие в НАТО, по това време, не беше признато еднопосочно. Имаше демонстрации и митинги срещу НАТО под прозореца ми в Министерски съвет, само че ние трябваше да я покажем тази политическа воля и я показахме. Дадохме сигнал на света, че процесите са необратими в България. Аз имах посещаване в Москва, откакто взехме решението за НАТО. Трябваше с тогавашния съветски министър-председател Виктор Черномидрин да подпишем газов контракт. Руският министър председател знаеше какво е финансова неустойчивост, тъй като страната му бе предходна през рецесия и беше впечатлен по какъв начин ние сме минали през нея. Тогава нямаше политик, даже Борис Немцов, даже и сътрудника Сергей Лужков - кмет на Москва, с който бяхме близки, да не ме попита за какво ни трябваше да влизаме в НАТО. Аз напълно умерено и рационално им обясних, че никой не ме е притискал. И никой не ни е карал, само че че това е единственият метод България да покаже, че процесите в страната са необратими. Това просто пояснение, като се изключи че ми послужи като " опрощение ", ги задоволи като отговор. И ние си продължихме положителните връзки с Русия, подписахме тогава и газовата конвенция.
Снимка: Иван Григоров
- Президентът Петър Стоянов не един път е коментирал тематиката за тези времена, само че идващите му думи може би най-добре разказват обстановката: " В България нямаше държавно управление - Жан Виденов към този момент си бе подал оставка, на процедура нямаше и парламент - след събитията от 10 януари работата му бе изцяло блокирана. Единствената работеща институция бе президентът и цялата отговорност за протичащото се лежеше върху мен. " Респективно върху вас, след това? Усетихте ли това напрежение върху вас и тази отговорност?
- Просто знаех какво би трябвало да направя и го върших умишлено всеки ден. Не единствено аз, а целият екип. Искам да ви кажа, че ние в никакъв случай не сме дали своят вот решения на Министерски съвет. Не че не сме имали диспути, само че аз приключвах с думите: " Колеги, разбрахме се, уточнихме се. Да се запише в протокола, че решението е взето. " Имало е доста редки случаи, в които, като за протокола, някой да каже "... пишете, че не съм бил склонен. "
Много работа - това е да си министър председател. Може да ви звучи необичайно, само че нямам мемоари да съм имал доста свободно време при тези ми задължения да седна и да мисля върху това. Аз съм разпален скиор и два пъти май се качих на ски тогава. Иначе съботният футбол е наложителен, то се знае. Това ми беше отвън работното занятие. Каква е отговорността? Никога не съм се замислял каква отговорност носиш. Когато работиш, когато имаш самочувствието, че правиш това, което смяташ, че би трябвало да се направи, тогава отговорността някак изчезва като фактор. Винаги съм работил на правилото да се взимат решения. Вземи 10 решения. Може 2 от тях да не са верни, само че посредством другите 8 по-голямата част от работата е свършена. Ето, в този момент ще дам образец с енергетиката. Нали тематиката е настояща. България продължава да се лута с енергийната тактика. Ако на теб ти е ясна енергийната тактика, направи я, развий я. Направи салдото на произвеждане сред атомна, различна и ковенционална сила. Ако направиш този баланс, то ти си приключил главното и нямаш огромен риск да сбъркаш доста, тъй като времето почиства и изравнява енергийните проблеми. Но в случай че не си взел решение и се луташ, както в България... Виждаме какво става. Висока цена на тока и сме без конкуренция. Какво направи Бойко Борисов - един път ще строи Белене, повторно няма да го строи. После при Орешарски ще вършим Южен поток, след това го прекъсваме. И когато непрестанно се колебаеш, неизбежно стигаш до обстановката, в която сме сега - рецесия. Ако ти си поставиш задачата, даже все още да ти наподобява малко странна, то в дълготраен проект ще постигнеш положителни резултати, рискът да сбъркаш е доста дребен. Вземи решението. Толкова се колебахме с това Белене... Ако бяхме решили да го строим, в този момент щяхме да го имаме, да бъде реалност и да си имаме ток. Ако бяхме решили да се откажем, то щяхме да развиваме различен вид електрическа енергия - отново щяхме да сме го постигнали и да имаме. А в този момент какво - блуждаене, блуждаене и нищо. И през днешния ден не знаем каква е енергийната тактика на България - атомна, газ, проценти, по какъв начин, какъв брой... В последна сметка работим на парче. Сега сме продали някакъв газ, незабавно скандал. Ако мислиш в дълготраен проект, ще знаеш кое е остатък, кое е повече, кое може да продадеш, кое ти би трябвало и кое не.
- Къде остана демокрацията... Защо тази дума у нас не се извърши със наличие в интерес на народа, на елементарните хора?
- Демокрацията е хубава дума, само че усещанията ми се скапват, откакто телохранителят на Тодор Живков стана и беше министър-председател. И повода е, че неговият нрав е различен. При него се промени ръководството и малко се нарушиха демократичните правила, които бяхме постигнали при Иван Костов, по времето на Царя. Тогава си беше същинска народна власт. За това се борихме. Сега мисля, че отново имаме късмет за народна власт, тъй като въпреки всичко образовани хора ни ръководят. Ще забележим.
- Г-н Софиянски, обръщате ли се постоянно обратно, с цел да погледнете какво оставяте зад тила си? Питам ви за ежедневния живот?
- Да, в персонален проект се обръщам обратно, тъй като имам брачна половинка и три дъщери, имам 4 внука. Няма по какъв начин човек да не си прави равносметка, ретроспекция по какъв начин сме живели, по какъв начин сме си отгледали децата, по какъв начин сме се справяли, какви условия сме имали. Това, съгласно мен, е част от живота.
- Уморихте ли се да живеете в България, или вие забавно?
- Няма по какъв начин да се уморя да пребивавам в България и в никакъв случай няма да се уморя. Никога не ми е минавало през главата да... Всъщност, чакайте. Щях да кажа нещо, което не е по този начин. През 1990 година, както доста други фамилии, с Алиса подадохме документи за Австралия в Белград. Тогава имахме 2 деца, 2 дъщери, а в Австралия търсеха фамилии с дъщери. Тогава минахме сполучливо интервютата (смее се). Аз персонално професионално подадох документи за Южна Африка. Е, стана по този начин, че ни одобриха и на двете места. Като семейство в Австралия, а на мен ми предложиха работа в Южна Африка. И в идващия миг с Алиса се спогледахме. Не знам тъкмо какво и по какъв начин сме си мислили, само че седнахме една вечер двамата, беше късно, и се попитахме: " Къде ще вървим? " После скъсах документите, безусловно безусловно, и се захванах с политиката.
Семейство Софиянски
Снимка: Иван Григоров
- Още приказваме, че в България живеем към този момент 30 години в преход. Колко още ще продължаваме по този начин...
- Ясно желая да бъда свестен. Преходът в България е приключил. Бил съм и редови член на Съюз на демократичните сили, бил съм в ръководството на страната, бил съм длъжностен министър-председател, бил съм кмет на София. Ние, демократите, когато се извършваше смяната в България, си поставихме цели - независимост на словото. Мислите ли, че по времето на комунизма, щяхме да поддържаме връзка по този начин свободно. Не, това не беше допустимо. При комунизма всичко беше един следен развой. Та ние си поставихме за цел независимост на словото, да падне член №1 от Конституцията, да се насочим към частната благосъстоятелност. При комунизма имаше над 90% държавна благосъстоятелност, а в този момент има над 90% частна благосъстоятелност. Това е преходът, който осъществихме. Ние преминахме от една обществено-икономическа система в друга обществено-икономическа система. От страна член на Варшавския пакт, станахме член на НАТО. От член на Съюза за икономическа взаимопомощ (СИВ), по този начин се наричаше тогава икономическата общественост на комунистическите страни, влязохме в Европейския съюз. Този преход си поставихме ние, демократите, за цел през 90-те години - и го осъществихме. Къде е казусът обаче и за какво вие, публицистите, постоянно питате свърши ли, по кое време ще свърши. Хората демократи осъществихме смяната и то макар съпротивата на някогашните комунисти, против които се борихме. За това считам, че постигнахме нашите цели. А какво стана след това. Хора като Станишев, като Бойко Борисов, които преди 1997 година бяха членове на комунистическата партия, нищо не направиха в новите условия. Ние, демократите, постигнахме това, което те не желаеха, против което се бореха. Понеже те не са го преживявали, а са били срещу, те просто не можаха да употребяват преимуществата ни на това да сме член на Европейския съюз. Вече 15 години се лутаме. Така че преходът на България от комунизъм към народна власт е завършил окончателно. Друг е въпросът за разочарованието от нескопосното ръководство на България от некомпетентни хора.
Снимка: Иван Григоров
- Попитах ви дали се обръщате обратно, тъй като, вярвате или не, само че минаха 25 години от вашия длъжностен кабинет? На фона на това, което се случва през днешния ден, формулирайте ролята на служебните кабинети?
- Според мен служебните кабинети са извънредно значими и са наложителни. Какво имам поради. Подготвил съм вид за промени на Конституцията. В него съм заложил на това, че в деня на приключване на мандата на Народното събрание, което избира съответния кабинет, се разпуска и кабинетът. Назначава се длъжностен, който да приготви избори. Защо е тази логичност? За да не се злоупотребява с властта. Когато един постоянен кабинет готви избори, той е в привилегирована позиция. Държи и употребява лостовете на властта. И това по време на изборната акция. Нагледахме се. Най-важното изискване на едно служебно държавно управление е да организира почтени избори от позицията на една самостоятелна власт. При нас за изборите отговаряше вицепремиера и министър на правораздаването Хараламби Анчев. Демократично извършени избори без никакви основни нарушавания.
- Поемате ръководството на страната след кабинета на Българска социалистическа партия, ръководен от премиера Жан Виденов. Как реагирахте тогава и по какъв начин гледате на това, че се съгласихте, само че от днешна позиция. Бяхте ли тогава повече запалянко, или си давахте ясна сметка с какво се захващате...
- Работата на служебното държавно управление е също по този начин ежедневна, както и на елементарен кабинет. Не може да се чака. Имаш бюджет, който би трябвало да изпълняваш. Имаш функционалности, които би трябвало да изпълняваш - вътрешна сигурност, външна сигурност, обществени функционалности, обучение и така нататък Поднасят ти се и рискови обстановки, които би трябвало да решаваш. Поемаш този ангажимент и това е. При нас рисковото беше инфлацията. Само февруари 1997 година инфлацията беше стигнала 240%. България беше на ръба на хиперинфлацията. Не може да си длъжностен министър-председател и да седиш и да не правиш нищо. Няма по какъв начин. Така че след рецесията от Жан Виденов аз станах длъжностен министър председател, тъй като знаех тъкмо какво ще върша всеки ден и всеки час. Осъзнавах риска, който ние поехме. За това време аз минавах за един сполучлив кмет. Рискът да се проваля като министър-председател, което щеше да се отрази и на работата ми като кмет, го знаех и одобрявах. Но тогава имах огромната упоритост да го направя. От днешния позиция ще ви обясня по този начин. Тогава се хванах да пожертвам и имах огромен възторг, само че не бях доста сигурен, когато поех този риск. И в този момент, като се замисля, тогава нямах всички тези знания, които имам през днешния ден. Респективно през днешния ден имам познанията, само че в случай че би трябвало да се хване, не знам дали ще имам този възторг, който имах тогава. Все отново тогава бях на 46 години и имах доста сила. Да, в този момент знам доста повече, доста по-добре съм квалифициран, само че пък дали ще имам силата, която имах тогава... Ако през днешния ден попадна в такава обстановка, не съм сигурен, че ще реша да се хвърля и да подхваща такава решителна стъпка.
Снимка: Иван Григоров
- Правителството ви тогава е изправено пред вероятността от наново, след мораториума на кабинета на Андрей Луканов през 1990 година, преустановяване на заплащанията по външния дълг. Това от своя страна провокира политическа рецесия, довела до всеобщи митинги в цялата страна и оставка на държавното управление на Виденов през декември 1996 година. Как овладяхте всички тези събития?
- Не беше единствено казусът с външния дълг. Имаше още съществени проблеми. Единият проблем бе, че нямаше зърно. Имаше зърнена рецесия и рискувахме в един миг нещата да станат неконтролируеми, цената на хляба да стане неконтролируема. Беше привършен държавният запас. Няма да разясня за какво, по какъв начин и какви са били аргументите. Но цяла есен в Народното събрание починалият към този момент Сашо Божков нямаше изявление, в което да не предизвестява за тази рецесия. Другият огромен проблем беше, че нямаше горива. Сърбия беше ембаргова страна. Милошевич беше на власт. Той поддържаше естествени връзки с държавното управление на Виденов, само че тогава контрабандата на горива процъфтяваше. Пазарът на горива в България беше в застоялост. Редяхме се с часове да сипем гориво. Тръгваш на път и не знаеш като стигнеш дали ще можеш да се върнеш, дали ще можеш да си купиш гориво. Нещата бяха сложни, рецесията беше много сериозна. Как се справихме? С доста работа. Но най-много трябваше да се създадат две неща - да овладеем лв., тъй като запасите на Българска народна банка бяха под санитарния най-малко. Трябваше да намерим външен запас, с цел да усилим лв.. И това го постигнахме със съглашение с Международния валутен фонд, респективо и въвеждането на валутния ръб. Освен това направихме две сполучливи продажби - на един циментов цех за 40 милиона $ и " Соловей " взе завода Соди-Девня за 160 милиона $. Всичко тогава се изчисляваше в американски долари. Така в България постъпиха 200 милиона, а 650 милиона взехме от Международния валутен фонд. За да поддържаме лв. постоянен, ни трябваха 550 милиона $. Жан Виденов беше оставила в хазната 330 милиона $. С тези 330 милиона ние не можехме да създадем нищо. Тогава бяхме един мощен екип от икономисти и организирахме договарянията с МВФ - Чавдар Кънчев от Булбанк, Краси Ангарски, който е задоволително известна обществена фигура, приготви законодателството на валутния ръб, Светослав Гаврийски беше финансов министър, аз като длъжностен министър-председател, както и шефа на Българска народна банка тогава Любомир Филипов. Той бе от Българска социалистическа партия, само че беше експерт и се вписа доста добре в екипа.
- Международният валутен фонд се съгласява да окаже помощ на държавното управление единствено при изискване да се вкара валутен съвет. Преговорите стартират през есента на 1996-а, само че дефинитивно решение взима вашият длъжностен кабинет напролет на 1997 година. И през днешния ден още валутният ръб ни крепи?
- Да, само че по забавното беше, че за първи път в практиката на МВФ първият транш беше преведен на краткотрайно държавно управление. Това ни оказа помощ да овладеем лв. и инфлацията и да въведем валутния ръб.
Снимка: Иван Григоров
- Три месеца по-късно ситуацията в страната е по-спокойна, инфлацията е 0.7%‚ а доларът се котира за към 1550 лв.. Как го направихте?
- Доларът, действително, е колкото и в този момент. Като махнете хилядарката, става към 1,60 лв.. След като придобихме самочувствие, че можем да управляваме курса на лв., доларът стартира да пада доста мощно. Така нещата се успокоиха. По време на договарянията обаче имаше доста тъничък миг, който също беше решен вярно. Става въпрос, че имаше несъгласие в икономическите среди - курсът на лв. да се привърже за немската марка, а не на за американския $. Това се оказа вярно стратегическо решение. Какви бяха нашите причини против съперниците ни, измежду които бе и Иван Костов. Те твърдяха, че България има доларова стопанска система и всички артикули и услуги се пресмятат през $. Моите доводи пък бяха, че един ден марката ще бъде в основата на еврото и когато в Европа се одобри еврото, преходът ще бъде по елементарен. И в последна сметка се спряхме на 1 лев за 1 марка.
Снимка: Иван Григоров
- Най-важното решение взимате пет дни, откакто президентът Петър Стоянов назначава кабинета ви. Подавате молба от името на България за пълноправно участие в НАТО?
- Каква беше обстановката тогава... Страната няма пари, имаме икономическа и финансова рецесия. Как България може да се показа в този миг пред света. На нас ни трябваше да покажем, че в България процесите на демократизация са необратими. Нямаше ход, който да създадем в кратковременен проект, с цел да убеди интернационалната общност, че сме добър сътрудник, а в това време да вдигнем заема на доверие към страната. Така подадохме документи за участието в НАТО. Тази стъпка не изискваше запас, а изискваше политическа воля и ние я направихме. Това решение за участие в НАТО, по това време, не беше признато еднопосочно. Имаше демонстрации и митинги срещу НАТО под прозореца ми в Министерски съвет, само че ние трябваше да я покажем тази политическа воля и я показахме. Дадохме сигнал на света, че процесите са необратими в България. Аз имах посещаване в Москва, откакто взехме решението за НАТО. Трябваше с тогавашния съветски министър-председател Виктор Черномидрин да подпишем газов контракт. Руският министър председател знаеше какво е финансова неустойчивост, тъй като страната му бе предходна през рецесия и беше впечатлен по какъв начин ние сме минали през нея. Тогава нямаше политик, даже Борис Немцов, даже и сътрудника Сергей Лужков - кмет на Москва, с който бяхме близки, да не ме попита за какво ни трябваше да влизаме в НАТО. Аз напълно умерено и рационално им обясних, че никой не ме е притискал. И никой не ни е карал, само че че това е единственият метод България да покаже, че процесите в страната са необратими. Това просто пояснение, като се изключи че ми послужи като " опрощение ", ги задоволи като отговор. И ние си продължихме положителните връзки с Русия, подписахме тогава и газовата конвенция.
Снимка: Иван Григоров
- Президентът Петър Стоянов не един път е коментирал тематиката за тези времена, само че идващите му думи може би най-добре разказват обстановката: " В България нямаше държавно управление - Жан Виденов към този момент си бе подал оставка, на процедура нямаше и парламент - след събитията от 10 януари работата му бе изцяло блокирана. Единствената работеща институция бе президентът и цялата отговорност за протичащото се лежеше върху мен. " Респективно върху вас, след това? Усетихте ли това напрежение върху вас и тази отговорност?
- Просто знаех какво би трябвало да направя и го върших умишлено всеки ден. Не единствено аз, а целият екип. Искам да ви кажа, че ние в никакъв случай не сме дали своят вот решения на Министерски съвет. Не че не сме имали диспути, само че аз приключвах с думите: " Колеги, разбрахме се, уточнихме се. Да се запише в протокола, че решението е взето. " Имало е доста редки случаи, в които, като за протокола, някой да каже "... пишете, че не съм бил склонен. "
Много работа - това е да си министър председател. Може да ви звучи необичайно, само че нямам мемоари да съм имал доста свободно време при тези ми задължения да седна и да мисля върху това. Аз съм разпален скиор и два пъти май се качих на ски тогава. Иначе съботният футбол е наложителен, то се знае. Това ми беше отвън работното занятие. Каква е отговорността? Никога не съм се замислял каква отговорност носиш. Когато работиш, когато имаш самочувствието, че правиш това, което смяташ, че би трябвало да се направи, тогава отговорността някак изчезва като фактор. Винаги съм работил на правилото да се взимат решения. Вземи 10 решения. Може 2 от тях да не са верни, само че посредством другите 8 по-голямата част от работата е свършена. Ето, в този момент ще дам образец с енергетиката. Нали тематиката е настояща. България продължава да се лута с енергийната тактика. Ако на теб ти е ясна енергийната тактика, направи я, развий я. Направи салдото на произвеждане сред атомна, различна и ковенционална сила. Ако направиш този баланс, то ти си приключил главното и нямаш огромен риск да сбъркаш доста, тъй като времето почиства и изравнява енергийните проблеми. Но в случай че не си взел решение и се луташ, както в България... Виждаме какво става. Висока цена на тока и сме без конкуренция. Какво направи Бойко Борисов - един път ще строи Белене, повторно няма да го строи. После при Орешарски ще вършим Южен поток, след това го прекъсваме. И когато непрестанно се колебаеш, неизбежно стигаш до обстановката, в която сме сега - рецесия. Ако ти си поставиш задачата, даже все още да ти наподобява малко странна, то в дълготраен проект ще постигнеш положителни резултати, рискът да сбъркаш е доста дребен. Вземи решението. Толкова се колебахме с това Белене... Ако бяхме решили да го строим, в този момент щяхме да го имаме, да бъде реалност и да си имаме ток. Ако бяхме решили да се откажем, то щяхме да развиваме различен вид електрическа енергия - отново щяхме да сме го постигнали и да имаме. А в този момент какво - блуждаене, блуждаене и нищо. И през днешния ден не знаем каква е енергийната тактика на България - атомна, газ, проценти, по какъв начин, какъв брой... В последна сметка работим на парче. Сега сме продали някакъв газ, незабавно скандал. Ако мислиш в дълготраен проект, ще знаеш кое е остатък, кое е повече, кое може да продадеш, кое ти би трябвало и кое не.
- Къде остана демокрацията... Защо тази дума у нас не се извърши със наличие в интерес на народа, на елементарните хора?
- Демокрацията е хубава дума, само че усещанията ми се скапват, откакто телохранителят на Тодор Живков стана и беше министър-председател. И повода е, че неговият нрав е различен. При него се промени ръководството и малко се нарушиха демократичните правила, които бяхме постигнали при Иван Костов, по времето на Царя. Тогава си беше същинска народна власт. За това се борихме. Сега мисля, че отново имаме късмет за народна власт, тъй като въпреки всичко образовани хора ни ръководят. Ще забележим.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ