С фашизма се воюва, а за свободата се мре! Пред стогодишнината на Анжел Вагенщайн
Слово, произнесено на 9 септември 2014 година пред Братската могила в София по случай седемдесет годишнината на успеха над българския фашизъм
Другарки и приятели антифашисти!
Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте претърпели и още помните тези преломни дни и нощи на колосален конфликт с фашизма, на отчайващи провали и скъпи жертви, само че и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата вяра, че измежду руините на съкрушения незаконен режим ще поникнат филизите на един нов свят – изстрадания, лелеяния от генерации борци и мечтатели, „ в здрачни сънища сънуваната ” от великия разстрелян стихотворец бяла пролет на съзидателeн мир, на приятелство сред народите и обществена правдивост. Обръщам се и към вас, по-младите или към този момент не толкоз млади, само че необременени от мемоари, отшумели възторзи и огорчения, очаквания и заблуди – тези призраци от предишното, които настойчиво се завръщат и тревожат нашите сънища.
Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на сложния и извилист български път към едно по-добро и свястно бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото като че ли през вчерашния ден, а не преди седемдесет години отшумяха тези дни на вярата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски сектори, с цел да прегърнат освободените пленници на фашизма; когато с радостни сълзи България – достоверната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, само че ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в борбите синове и татковци. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на благодарност пътя на руските воини, пристигнали до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.
Написах тези доста пъти изричани думи и се тормозих от написаното: към този момент какъв брой безпределно надалеч сме от това, което се знае и написа през днешния ден за тези гневни и светли европейски дни на вярата! И какъв позор изпитах, позор при загатна за благите, изранени, прашни и изтощени Альоши и Машенки, минали в миналото през тази „ хороша страна Болгария ”, когато през вчерашния ден млади българи изписаха върху паметника им думичката „ окупатори ”. Кои са окупаторите – тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от опасността да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите – които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят унищожената си от войната татковина, чиито рани и до през днешния ден към момента кървят!
Забравихме ли към този момент, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съдружници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме немски дивизии и Ес-ес айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха прилежащите ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от значимите продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол? Забравихме ли, че Българският окупационен корпус услужливо стана окупатор на Сърбия – с цел да бъдат освободени намиращите се там немски дивизии, нужни за запълване тежките им загуби на съветския фронт? Не остана ли у нас най-малко капчица почитание и благодарност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, поклонение към падналите в борбата скромни и велики воини на армията, спасителка на Европа?
Срам ме е да навеждам доводи в отбрана на руските воини: те водиха война и отдаваха живота си във великата борба на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични разногласия за човешките права, нито против него се надуват вувузели – с фашизма се води война, а за свободата се мре! Както водиха война и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки тези светли наши приятели, в чиято памет сме се събрали през днешния ден тук, при братската им могила. Те не дочакаха нито празничните салюти, нито споделиха насладата ни от успеха, нито употребиха законни или противозаконни привилегии, нито могат да споделят нашите огорчения, упреци и подозрения. Те паднаха в името на един популярен блян неопетнени и чисти, и останаха вечно в сърцата ни чисти и неопетнени!
Затова още веднъж запитвам тези храбри млади правдолюбци, сграбчили бояджийски четки вместо манлихерки, които евентуално към този момент са освободени от полицейския сектор с извинението, че им е отнето човешкото право да цапотят по паметниците: кои са окупаторите – нацистките войски и техните български съдружници, или армията, която ги съкруши? Онези, които окачиха на майка ми жълтата звезда, като подготовка за депортация в лагерите на гибелта, или другите, които сринаха бодливата тел на Освиенцим и върнаха свободата на милиони плебеи на нацизма?
И в случай че през днешния ден се считаме за членове на европейското семейство, въпреки може би и не от най-близките и обични роднини, и в случай че споделяме загатна на нашия остарял континент за общата ни борба против фашизма, дано напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната права от този път стартира не от Арена армеец или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от дистанцията до бесилото. Това е нашето насочно начало по оня комплициран, цялостен с тествания, илюзии, неточности и грехове път на народите към един нов и кротичък свят. Но до момента в който европейските страни – всички без изключение – са горди от приносите и саможертвата на своите антифашисти, възпитават поколенията в почитание и поклонение към падналите в титаничната борба на обединените нации против нацизма, със позор и омерзение следим по какъв начин в България силите на реванша и реставрацията със закъснялата завист и злопаметност на улични лумпени поругават загатна за тази велика борба и нейните герои.
Знам, че през днешния ден, на деветия ден от септември, по остаряла традиция още веднъж и за кой ли път ще стартират да вадят от дрешника и скелетите от пропагандните клишета за Народния съд – оня изискван и строго следен от Съюзниците легален акт на отмъщение. Отново ще се тиражира смехотворната мантра, че в България бил погубен цвета на интелигенцията, в случай че под интелигенция се схваща касапинът Дочо Христов, че били произнесени повече смъртни присъди в сравнение с Нюрнбергския развой. Но там, в люлката на нацизма Нюрнберг, бе съдена и наказана единствено върхушката на незаконния националсоциализъм, само че в американската окупационна зона, в 12 крупни процеса против нацисти са наказани 5025 души и са изпълнени 806 смъртни присъди, а в окупирана Европа са се състояли 969 процеса против нацисти и колаборационисти, като единствено във Франция издадените смъртни присъди са над 20 хиляди! Не желая да ви занимавам с отшумели статистики, не го споделям и за информация на тези красиви и интелигентни младежи с бояджийските четки, а единствено с цел да припомня от каква мрачна и кървава пропаст излизаше Европа, какъв яд клокочеше в нейните гърди, с цел да станат ясни и аргументите за евентуални увлечения или даже почистване на персонални сметки! Да, евентуално са били осъществени и несправедливости, само че както скъпите на сърцето ни Альоши и Машенки не са отговорни за Гулаг, нито американските храбри момчета, които почиват под тревата на военните гробища в Нормандия, носят виновност за последвалите мръсни войни на Америка, по този начин и българските борци от Съпротивата, които проляха кръвта си по балкани и гарнизонни стрелбища, нито са подозирали, нито са разбрали, нито носят виновност за по-късни злоупотреби с задачите и смисъла на тяхната велика битка за един нов свят. Техен, на тези скъпи жертви от нашия полк, е 9 септември 1944-та година, те го сътвориха със саможертвата си. И дано не го допират с мръсни ръце господата нови демократи, директни наследници на остарели грешници!
Една немска антифашистка писа, че мъртвите остават млади. Мъртвите антифашисти останаха освен млади, само че и чисти – те не се омърсиха нито с власт, нито с пари и привилегии, нито с офшорни сметки. Те са, които пожертваха живота си за една чиста и свята република – такава, каквато я мечтаеше и не я дочака Апостола. Затова семето, посято от тях все пак ще даде кълнове в бъдещето, тъй като е положително семе, поено от положителни и чисти извори. То е пуснало дълбоки корени в душата на народа и това ще става все по-ясно във времето, което е в нас, и което е пред нас!
Вечна да е славата на падналите в борбите против фашизма!
И дано не помръква сиянието от великия ден на успеха над българския фашизъм – Девети септември 1944-та!
Другарки и приятели антифашисти!
Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте претърпели и още помните тези преломни дни и нощи на колосален конфликт с фашизма, на отчайващи провали и скъпи жертви, само че и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата вяра, че измежду руините на съкрушения незаконен режим ще поникнат филизите на един нов свят – изстрадания, лелеяния от генерации борци и мечтатели, „ в здрачни сънища сънуваната ” от великия разстрелян стихотворец бяла пролет на съзидателeн мир, на приятелство сред народите и обществена правдивост. Обръщам се и към вас, по-младите или към този момент не толкоз млади, само че необременени от мемоари, отшумели възторзи и огорчения, очаквания и заблуди – тези призраци от предишното, които настойчиво се завръщат и тревожат нашите сънища.
Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на сложния и извилист български път към едно по-добро и свястно бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото като че ли през вчерашния ден, а не преди седемдесет години отшумяха тези дни на вярата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски сектори, с цел да прегърнат освободените пленници на фашизма; когато с радостни сълзи България – достоверната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, само че ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в борбите синове и татковци. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на благодарност пътя на руските воини, пристигнали до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.
Написах тези доста пъти изричани думи и се тормозих от написаното: към този момент какъв брой безпределно надалеч сме от това, което се знае и написа през днешния ден за тези гневни и светли европейски дни на вярата! И какъв позор изпитах, позор при загатна за благите, изранени, прашни и изтощени Альоши и Машенки, минали в миналото през тази „ хороша страна Болгария ”, когато през вчерашния ден млади българи изписаха върху паметника им думичката „ окупатори ”. Кои са окупаторите – тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от опасността да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите – които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят унищожената си от войната татковина, чиито рани и до през днешния ден към момента кървят!
Забравихме ли към този момент, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съдружници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме немски дивизии и Ес-ес айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха прилежащите ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от значимите продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол? Забравихме ли, че Българският окупационен корпус услужливо стана окупатор на Сърбия – с цел да бъдат освободени намиращите се там немски дивизии, нужни за запълване тежките им загуби на съветския фронт? Не остана ли у нас най-малко капчица почитание и благодарност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, поклонение към падналите в борбата скромни и велики воини на армията, спасителка на Европа?
Срам ме е да навеждам доводи в отбрана на руските воини: те водиха война и отдаваха живота си във великата борба на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични разногласия за човешките права, нито против него се надуват вувузели – с фашизма се води война, а за свободата се мре! Както водиха война и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки тези светли наши приятели, в чиято памет сме се събрали през днешния ден тук, при братската им могила. Те не дочакаха нито празничните салюти, нито споделиха насладата ни от успеха, нито употребиха законни или противозаконни привилегии, нито могат да споделят нашите огорчения, упреци и подозрения. Те паднаха в името на един популярен блян неопетнени и чисти, и останаха вечно в сърцата ни чисти и неопетнени!
Затова още веднъж запитвам тези храбри млади правдолюбци, сграбчили бояджийски четки вместо манлихерки, които евентуално към този момент са освободени от полицейския сектор с извинението, че им е отнето човешкото право да цапотят по паметниците: кои са окупаторите – нацистките войски и техните български съдружници, или армията, която ги съкруши? Онези, които окачиха на майка ми жълтата звезда, като подготовка за депортация в лагерите на гибелта, или другите, които сринаха бодливата тел на Освиенцим и върнаха свободата на милиони плебеи на нацизма?
И в случай че през днешния ден се считаме за членове на европейското семейство, въпреки може би и не от най-близките и обични роднини, и в случай че споделяме загатна на нашия остарял континент за общата ни борба против фашизма, дано напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната права от този път стартира не от Арена армеец или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от дистанцията до бесилото. Това е нашето насочно начало по оня комплициран, цялостен с тествания, илюзии, неточности и грехове път на народите към един нов и кротичък свят. Но до момента в който европейските страни – всички без изключение – са горди от приносите и саможертвата на своите антифашисти, възпитават поколенията в почитание и поклонение към падналите в титаничната борба на обединените нации против нацизма, със позор и омерзение следим по какъв начин в България силите на реванша и реставрацията със закъснялата завист и злопаметност на улични лумпени поругават загатна за тази велика борба и нейните герои.
Знам, че през днешния ден, на деветия ден от септември, по остаряла традиция още веднъж и за кой ли път ще стартират да вадят от дрешника и скелетите от пропагандните клишета за Народния съд – оня изискван и строго следен от Съюзниците легален акт на отмъщение. Отново ще се тиражира смехотворната мантра, че в България бил погубен цвета на интелигенцията, в случай че под интелигенция се схваща касапинът Дочо Христов, че били произнесени повече смъртни присъди в сравнение с Нюрнбергския развой. Но там, в люлката на нацизма Нюрнберг, бе съдена и наказана единствено върхушката на незаконния националсоциализъм, само че в американската окупационна зона, в 12 крупни процеса против нацисти са наказани 5025 души и са изпълнени 806 смъртни присъди, а в окупирана Европа са се състояли 969 процеса против нацисти и колаборационисти, като единствено във Франция издадените смъртни присъди са над 20 хиляди! Не желая да ви занимавам с отшумели статистики, не го споделям и за информация на тези красиви и интелигентни младежи с бояджийските четки, а единствено с цел да припомня от каква мрачна и кървава пропаст излизаше Европа, какъв яд клокочеше в нейните гърди, с цел да станат ясни и аргументите за евентуални увлечения или даже почистване на персонални сметки! Да, евентуално са били осъществени и несправедливости, само че както скъпите на сърцето ни Альоши и Машенки не са отговорни за Гулаг, нито американските храбри момчета, които почиват под тревата на военните гробища в Нормандия, носят виновност за последвалите мръсни войни на Америка, по този начин и българските борци от Съпротивата, които проляха кръвта си по балкани и гарнизонни стрелбища, нито са подозирали, нито са разбрали, нито носят виновност за по-късни злоупотреби с задачите и смисъла на тяхната велика битка за един нов свят. Техен, на тези скъпи жертви от нашия полк, е 9 септември 1944-та година, те го сътвориха със саможертвата си. И дано не го допират с мръсни ръце господата нови демократи, директни наследници на остарели грешници!
Една немска антифашистка писа, че мъртвите остават млади. Мъртвите антифашисти останаха освен млади, само че и чисти – те не се омърсиха нито с власт, нито с пари и привилегии, нито с офшорни сметки. Те са, които пожертваха живота си за една чиста и свята република – такава, каквато я мечтаеше и не я дочака Апостола. Затова семето, посято от тях все пак ще даде кълнове в бъдещето, тъй като е положително семе, поено от положителни и чисти извори. То е пуснало дълбоки корени в душата на народа и това ще става все по-ясно във времето, което е в нас, и което е пред нас!
Вечна да е славата на падналите в борбите против фашизма!
И дано не помръква сиянието от великия ден на успеха над българския фашизъм – Девети септември 1944-та!
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ