“Следи в следата“ от Екатерина Костова – книга за споделенот...
“Следи в следата “ е алманах с разкази, който събира 20 истории на хора, чийто живот е преплетен с Комплекса за обществени услуги за деца и фамилии в Пловдив. Това е осмата книга на писателката и публицист Екатерина Костова, чиято професионална история също е обвързвана с комплекса: отразявала е откриването му, създавала е репортажи по съответни случаи и филми за неговите акции.
Екатерина Костова
„ В тази книга всяка аналогия с лица, събития и места не е инцидентна “, написа още на първата страница в книгата тя. „ Историите са напълно документални. Художествената интервенция е в метода, по който съм избрала да опиша всяка от тях “, добавя.
Работата по книгата включва сериозна предварителна подготовка. В нея взе участие екипът на комплекса, като всички звена в него оферират хора с забавни ориси. След първичното им изследване дали те са склонни да ги опишат, тъй че да влязат в книга, стартира и същинската работа. Тя лишава съвсем 4 месеца, в които Екатерина организира изявленията с героите си. Натрупала суровия материал, го оставя да отлежи, с цел да стартира да го оформя.
“Точно в това оформяне е и магията – да намеря акцента от изявлението – подробност, който ми е направил усещане незабавно или по-късно, когато се връщам към диалога с индивида, негово положение, място или обстановка, в която е отделил този четвърт час или малко повече, с цел да се върне към едни от най-емоционалните моменти в живота си “.
И те оживяват върху белия лист, с цел да опишат през себе си 20 годишната история на Комплекса за обществени услуги за деца и фамилии. В нея герои не са единствено децата и младежите, минали през центровете му за поддръжка, а и родителите им, приемните фамилии, осиновителите, доброволците, приятелите от други институции и организации, работещите в комплекса, ръководителите му – неговият и на Дирекция „ Социална политика “ в община Пловдив, даже Екатерина Костова, двойната съименичка на авторката от комплекса. „ 20 истории за 20 години е в действителност вратата, през която ви поканвам да надникнем дружно в света на споделеното положително, каквото за мен персонално е той “, добавя писателката.
И както животът е неин съавтор в тази книга, по този начин върху корицата ѝ е част от стената в Центъра за настаняване от фамилен вид „ Майка Тереза “. На нея са отпечатъците от ръце на младежите там и дърво, което сами са нарисували. “Това са следите в огромната диря, която оставя комплексът в историята на всеки, докоснал се до него. И общата в историята на обществените услуги в Пловдив ”, споделя още Костова.
Книгата може да намерите в онлайн магазина на издателство Половината от цената ѝ то ще подари на Комплекса за обществени услуги за деца и фамилии в поддръжка на неговите дела.
Синьото момиче
Откъс от “Следи в следата “
– Небе и море – сини като очите на Калина. Любимият ѝ цвят от напълно дребна. – Поля се усмихва на загатна за щерка ѝ. Другите момиченца избирали розово за панделките, роклите и куклите си, а тя посягала към синьото. После в учебно заведение рисунките ѝ пълнели белия лист с другите му нюанси – искрящо, лъчезарно, въздушно.
– Когато ме одобриха в болничното заведение да ме оперират, стартира да рисува всичко в мрачно, но доста тъмносиньо. Сигурно в дълбините му детето се е опивало да скрие всичките си страхове. И евентуално е успявало. Започнало да открива по какъв начин да връща светлината в обичания си цвят, когато изписали майка му и тя се прибрала вкъщи.– Операцията ми мина сполучливо, само че занапред трябваше да се боря още с рака на гърдата. Бях подготвена. Калина занапред щеше да разцъфва и да има потребност да съм до нея. В такова положение бях в оня ден, когато тя се върна от нормалната среща с баща си.
Аз пък съм върнала Поля обратно във времето. Осъзнавам какъв брой мъчително може да бъде това през днешния ден, когато са минали няколко години и нейното момиченце – тогава шестокласничка – към този момент е пораснало освен на растеж. Тогава обаче е едвам на 12.
– С бащата на Калина сме разграничени и той я вземаше в някои почивни дни. В оня ден бяха на басейн – Поля стопира. Поема мирис и го задържа. Очите ѝ минават през мен и виждат някъде оттатък. Проблясъците на слънцето, които наподобяват на подскачащи зайчета. Нейната Калина – щастлива да плува в прегръдката на водата. Баща ѝ, който се отдалечава за минути, с цел да ѝ купи сок. И черният облак, който се доближава и надвисва над нея…
– Един мъж от обкръжението на татко му се опитал... направил опит... да ѝ посегне...
Гласът на Поля затреперва още в средата на изречението. То я е върнало обратно в загатна за времето, което като че ли е разполовило живота ѝ като с нож. Като на голямо пано пред себе си вижда щерка си в онази вечер – свита на кълбо в стаята ѝ, а в очите – празнота. Какъв е цветът ѝ ли? Липсващ. Не никакъв, а отсъстващ. Изрязан. Премахнат. Отнет.
– Как можеш да гледаш по този начин на 12?
Разбрала от нея. Разказ с еднакъв глас и вторачен в стената взор. Сам като стена.
– Знаете ли какво е да паднеш в пропаст? Така, както си виждал светлинка за себе си след интервенция, ненадейно да се озовеш на дъното? Но в случай че аз се усещах по този начин, какво беше за момиченцето ми това? Трябваше да се измъкна, да отвръщам стремително, да я спася.
Тогава Поля подвига телефона и връхлита с гнева си някогашния ѝ брачен партньор. Сутринта той към този момент е подал сигнал за случая в полицията. А за Калина и майка ѝ стартира дългият път на оттласкване от бездната. Той ще ги заведе в Компекса за обществени услуги за деца и фамилии в Пловдив, където е построена Синя стая за чуване от особено подготвени психолози на деца-жертви или очевидци на принуждение, или самите те в спор със закона.
Синята стая в действителност е със сини стени. Мека светлина, ефирни завеси, килим, в който стъпките ти потъват, като че ли да изтрият следите от това, което ти се е случило...и още - диван, маса, играчки, листове и флумастери, слушалки и микрофон. Някъде има и камери, а едната стена е с венецианско стъкло – зад него са хората, които слушат показанията, с цел да ги употребяват в правосъдното произвеждане.
– Поговориха с нея, приготвиха я за чуването. Обясниха ѝ за какво е значимо да опише какво се е случило. После, до момента в който я разпитваха, аз бях там.
И в случай че откакто схванала за случая, Поля пропаднала в пропаст, тогава, когато чула още един път всичко и то в наличието на други хора, към този момент се озовала в продънения Ад.
Екатерина Костова
„ В тази книга всяка аналогия с лица, събития и места не е инцидентна “, написа още на първата страница в книгата тя. „ Историите са напълно документални. Художествената интервенция е в метода, по който съм избрала да опиша всяка от тях “, добавя.
Работата по книгата включва сериозна предварителна подготовка. В нея взе участие екипът на комплекса, като всички звена в него оферират хора с забавни ориси. След първичното им изследване дали те са склонни да ги опишат, тъй че да влязат в книга, стартира и същинската работа. Тя лишава съвсем 4 месеца, в които Екатерина организира изявленията с героите си. Натрупала суровия материал, го оставя да отлежи, с цел да стартира да го оформя.
“Точно в това оформяне е и магията – да намеря акцента от изявлението – подробност, който ми е направил усещане незабавно или по-късно, когато се връщам към диалога с индивида, негово положение, място или обстановка, в която е отделил този четвърт час или малко повече, с цел да се върне към едни от най-емоционалните моменти в живота си “.
И те оживяват върху белия лист, с цел да опишат през себе си 20 годишната история на Комплекса за обществени услуги за деца и фамилии. В нея герои не са единствено децата и младежите, минали през центровете му за поддръжка, а и родителите им, приемните фамилии, осиновителите, доброволците, приятелите от други институции и организации, работещите в комплекса, ръководителите му – неговият и на Дирекция „ Социална политика “ в община Пловдив, даже Екатерина Костова, двойната съименичка на авторката от комплекса. „ 20 истории за 20 години е в действителност вратата, през която ви поканвам да надникнем дружно в света на споделеното положително, каквото за мен персонално е той “, добавя писателката.
И както животът е неин съавтор в тази книга, по този начин върху корицата ѝ е част от стената в Центъра за настаняване от фамилен вид „ Майка Тереза “. На нея са отпечатъците от ръце на младежите там и дърво, което сами са нарисували. “Това са следите в огромната диря, която оставя комплексът в историята на всеки, докоснал се до него. И общата в историята на обществените услуги в Пловдив ”, споделя още Костова.
Книгата може да намерите в онлайн магазина на издателство Половината от цената ѝ то ще подари на Комплекса за обществени услуги за деца и фамилии в поддръжка на неговите дела.
Синьото момиче
Откъс от “Следи в следата “
– Небе и море – сини като очите на Калина. Любимият ѝ цвят от напълно дребна. – Поля се усмихва на загатна за щерка ѝ. Другите момиченца избирали розово за панделките, роклите и куклите си, а тя посягала към синьото. После в учебно заведение рисунките ѝ пълнели белия лист с другите му нюанси – искрящо, лъчезарно, въздушно.
– Когато ме одобриха в болничното заведение да ме оперират, стартира да рисува всичко в мрачно, но доста тъмносиньо. Сигурно в дълбините му детето се е опивало да скрие всичките си страхове. И евентуално е успявало. Започнало да открива по какъв начин да връща светлината в обичания си цвят, когато изписали майка му и тя се прибрала вкъщи.– Операцията ми мина сполучливо, само че занапред трябваше да се боря още с рака на гърдата. Бях подготвена. Калина занапред щеше да разцъфва и да има потребност да съм до нея. В такова положение бях в оня ден, когато тя се върна от нормалната среща с баща си.
Аз пък съм върнала Поля обратно във времето. Осъзнавам какъв брой мъчително може да бъде това през днешния ден, когато са минали няколко години и нейното момиченце – тогава шестокласничка – към този момент е пораснало освен на растеж. Тогава обаче е едвам на 12.
– С бащата на Калина сме разграничени и той я вземаше в някои почивни дни. В оня ден бяха на басейн – Поля стопира. Поема мирис и го задържа. Очите ѝ минават през мен и виждат някъде оттатък. Проблясъците на слънцето, които наподобяват на подскачащи зайчета. Нейната Калина – щастлива да плува в прегръдката на водата. Баща ѝ, който се отдалечава за минути, с цел да ѝ купи сок. И черният облак, който се доближава и надвисва над нея…
– Един мъж от обкръжението на татко му се опитал... направил опит... да ѝ посегне...
Гласът на Поля затреперва още в средата на изречението. То я е върнало обратно в загатна за времето, което като че ли е разполовило живота ѝ като с нож. Като на голямо пано пред себе си вижда щерка си в онази вечер – свита на кълбо в стаята ѝ, а в очите – празнота. Какъв е цветът ѝ ли? Липсващ. Не никакъв, а отсъстващ. Изрязан. Премахнат. Отнет.
– Как можеш да гледаш по този начин на 12?
Разбрала от нея. Разказ с еднакъв глас и вторачен в стената взор. Сам като стена.
– Знаете ли какво е да паднеш в пропаст? Така, както си виждал светлинка за себе си след интервенция, ненадейно да се озовеш на дъното? Но в случай че аз се усещах по този начин, какво беше за момиченцето ми това? Трябваше да се измъкна, да отвръщам стремително, да я спася.
Тогава Поля подвига телефона и връхлита с гнева си някогашния ѝ брачен партньор. Сутринта той към този момент е подал сигнал за случая в полицията. А за Калина и майка ѝ стартира дългият път на оттласкване от бездната. Той ще ги заведе в Компекса за обществени услуги за деца и фамилии в Пловдив, където е построена Синя стая за чуване от особено подготвени психолози на деца-жертви или очевидци на принуждение, или самите те в спор със закона.
Синята стая в действителност е със сини стени. Мека светлина, ефирни завеси, килим, в който стъпките ти потъват, като че ли да изтрият следите от това, което ти се е случило...и още - диван, маса, играчки, листове и флумастери, слушалки и микрофон. Някъде има и камери, а едната стена е с венецианско стъкло – зад него са хората, които слушат показанията, с цел да ги употребяват в правосъдното произвеждане.
– Поговориха с нея, приготвиха я за чуването. Обясниха ѝ за какво е значимо да опише какво се е случило. После, до момента в който я разпитваха, аз бях там.
И в случай че откакто схванала за случая, Поля пропаднала в пропаст, тогава, когато чула още един път всичко и то в наличието на други хора, към този момент се озовала в продънения Ад.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ