Разпадането на империята на Карл Велики
След гибелта през 814 година на Карл Велики – създателя на могъщата империя на франките, престолът бил завещан от сина му Людовик Благочестиви. Той траял политиката на татко си за подсилване на вътрешния ред във франкската страна. През юли 817 година в столицата Аахен издал законодателния акт „ Подредба на империята “. Сега, без значение от остарялата франкска традиция, след гибелта на владетеля страната не трябвало да се разделя на части, а оставала под висшата власт на един император. За собствен правоприемник Людовик провъзгласил най-големия собствен наследник – Лотар, комуто било обещано и правото да ръководи империята дружно с татко си. Другите синове получили за ръководство разнообразни елементи от страната, въпреки да оставали под висшата императорска власт. Провинциите Аквитания, Васкония и Испанската марка се предавали на Пипин I, а Бавария и Каринтия – Людовик ІІ. По-късно на Людовик се родил и различен наследник – Карл II, а императорът още веднъж преразпределил земята сред синовете си, с цел да има територия и за него.
Това, обаче, провокирало недоволството на по-големите братя, които, водени от Лотар, почнали война против татко си. През 834 година императорските войски разгромили армията на Лотар. Непокорният наследник съумял да измоли амнистия от татко си, само че бил лишен от купата на императорски съвладетел, а неговият дял бил орязан и му останала единствено Италия.
След гибелта на Людовик I през 840 година братята почнали да се бият между тях. В края на краищата, през 843 година във Вердюн те сключили контракт, съгласно който дали обещание да ръководят самостоятелно своите дялове и да не претендират за земи между тях или за по-голяма власт. Така, в действителност, те разградили на 3 елементи империята, построена с толкоз старания от великия им дядо. От тези елементи по-късно израснали Франция, Италия и Германия.
След гибелта на Лотар през 855 година земите му били разграничени сред неговите синове Людовик IIІ (Италия), Лотар II (Лотарингия) и Карл (Прованс). Най-младият наследник на Людовик I – Карл ІІ Плешиви, се укрепил в северната и западната част на империята. Също по този начин, съгласно контракта от 843, към Карл трябвало да премине и Аквитания (дн. Югозападна Франция) като васално притежание. Но новият крал на Аквитания, Пипин II, отказал да признае Карл за сюзерен и почнал война против него. През 844 година поддръжниците на Пипин били победени от войските на Карл. Отцепникът сключил съглашение с викингите, които му помогнали да закрепи властта си. Но произволът и грабежите на викингите предизвикли неодобрение измежду жителите на Аквитания, които се разбунтували против Пипин и призовали Карл на помощ. През 848 година Карл Плешиви открил властта си над Аквитания. Пипин траял още няколко години да се бие против него, само че в последна сметка бил покорен и принудително подстриган за духовник. Карл назначил шефове на Аквитания, които управлявали провинцията от името на малолетния му наследник Карл Младши. През 860-те години издигнал плътна линия укрепления против нападенията на викингите и по този начин съумял съществено да ограничи експанзията им.
Преобладаващото болшинство от популацията на Източно-франкското краство било под властта на петима херцози: Саксонския, Баварския, Франконския, Швабския и Тюрингския, които признали висшата власт на сина на Людовик I – Людовик II, който получил прякора „ Немски “. Людовик II мечтал да възвърне единството и силата на империята от времето на Карл Велики. Но той не съумял да подчини кралствата на своите братя и племенници. По-големите му синове умряли малко след неговата гибел и през 882 година единственият държател на Източно-Франкското кралство станал Карл ІІІ Дебели.
През 879 година той наследил и трона в Италия, а през 881 година бил разгласен за император. През 884 година получил и короната на Западно-Франкското кралство. Така за малко време империята на наследниците на Карл Велики – Каролингите, още веднъж била обединена под ръководството на един държател.
Но скоро тя била разтърсена от мощното навлизане на викингите, които през 886 година стигнали чак до Париж. Това доста подкопало престижа на Карл Дебели и в края на идната година той бил свален от трона.
Титлата „ император на Запада “ носили още неколцина владетели на Италианското царство (тази купа била отстранена през 924 г.), само че императорската власт станала безусловно официална и, в действителност, империята престанала да съществува.
Трите огромни страни, формирали се вследствие на разпадането й, били Западно-Франкското, Източно-франкското и Италианското кралство, които траяли независимото си културно и политическо развиване. Най-силно било Източно-Франкското, което било обитаемо най-вече с немски нации – по тази причина през първата половина на X-ти век станало известно като кралство Германия. През 962 година неговият крал Отон I Велики се опитал да възсъздаде още веднъж империята на Карл Велики, превзел Италия и няколко дребни феодални владения – след което бил увенчан с императорската корона. Но Западно-Франкското кралство останало без значение и след това почнало да се назовава Франция.
Отон І основал изцяло друга страна, която получила названието Свещена Римска империя.
Разпадането на Каролингската империя било разследване освен от алчността и желанието за автокрация на обособените владетели, само че и тъй като обширната страна била доста разнородна в етническия си състав. Тогавашно „ мултикултурно “ общество не съумяло да се реализира.
Народите на Италия, келтските и немските племена имали напълно разнообразни обичаи, метод на живот и история, говорели всякакви езици. Латинският език от епохата на Римската империя под въздействието на църквата служел като език на междуетническото другарство – само че за елементарните хора бил прекомерно комплициран.
Така с разпадането на Каролингската империя почнало самостоятелното образуване на италианската, френската и немската нация.
