След началото на арабската инвазия през VІ век под властта

След началото на арабската инвазия през VІ век под властта на исляма попаднали не само Палестина, Сирия, Иран и Централна Азия, но и цяла Северна Африка, както и по-голямата част от Пиренейския полуостров.

И макар по-нататъшната агресия на арабите да била спряна от българи и византийци през 718 година при Константинопол и през 732 година от франкския майордом Карл Мартел при Поатие, Пиренеите остават под арабско робство цели 800 години.

Скоро обаче измежду поробителите почнали разпри и християните съумели да си възвърнат част от окупираните земи. Така почнала Реконквиста – процесът на освобождение на християнските територии, който траял 8 века и приключил публично едвам през 1492 година

Първоначално натискът на арабите бил спиран от астурийците, както и от франките, които основали Барселона – само че скоро цялата тежест на Реконкистата паднала върху раменете на самите испанци. На север зародило кралство Памплона, чиито владетели почнали освобождението на полуострова. През XI век кралството се разпаднало и на негово място се появили 4 феодални формирания, измежду които графство Барселона и кралство Арагон.

Арагонските владетели постигнали забележителен триумф в борбата срещу кордовските халифи и техните съдружници. В тази битка забележителен принос имали алмогаварите – смели и безмилостни воини. Те водят названието си от арабската дума „ ал-мугавари “ („ сеещи смут “). Целта на такива отряди, вербувани по предписание от местни планинци, били разузнаване, грабеж и партизанска война. Арагонските крале почнали да набират тези воини през ХІІ век. Тези отряди обаче въпреки всичко се сражавали не толкоз за християнската концепция, що се касае за грабежи и плячка.

Алмогаварите били вербувани измежду арагонци, наварци, каталунци, баски и всички останали, които желали да се присъединят – понякога сред тях се срещали даже мюсюлмани. Нещо повече, измежду тези разбойници можело да има и хора с доблестен генезис, които на пръв взор нямали място измежду такава съмнителна компания.

Постепенно обсегът на дилемите на алмогаварите се разширил, те все по-често тръгвали на поход дружно с кралската войска, взели участие в битки и обсади. Свикнали на компликации и като не претендирали прехрана и възнаграждение, тъй като се изхранвали от грабежи и плячка, алмогаварите станали значим детайл от военната машина на Арагон, а след това и на Кастилия.

Първоначално те били лека пехота, която не била предназначена да взе участие в полеви сражения – главните им преимущества били тяхната бързина и неуловимост. Докато врагът се насочвал към мястото на следващото нахлуване на алмогаварите, те вече съумяха да се скрият в планините или на съюзна територия, като работили на дребни дружини.

Основните оръжия на алмогаварите били ловно копие и широк нож, наподобяващ мачете, дротици (леки копия за хвърляне), понякога арбалет. Защитно въоръжение: кожени ръкавици и ботуши, лек плетен щит. Плетена броня, както и шлем, имали малко на брой, нормално главатарите.

Силните страни на алмогаварите били вродената им храброст, опитът, насъбран за десетилетия войни с арабите, сплотеността и верността към оня, които ги наемал. Самите им „ работодатели “ ценели еднообразно с техните бойни умения, също евтината цена за наема им, както и ниската цена на издръжката. Било извънредно мъчно да ги предпазят от грабежи; по тази причина, щом войната свършела, гледали да ти отпратят някъде по-далеч от личните земи. И въпреки, че до истинското възраждане на пехотата в Европа било още доста надалеч, алмогаварите успешно се сражавали по цялото Средиземноморие. Служели също по корабите, където от тях формирали абордажни команди.

След като се сражавал с арабите в Европа, арагонският цар Педро III подхванал експедиция до Тунис през 1280 г., а оттам пренесъл бойните дейности на територията на Сицилия. Въпреки неугледния си тип, наемниците се оказали отлични бойци, като нееднократно разгромявали врага. Именно по това време начело на алмогаварите се оказал един надарен пълководец, аристократ, авантюрист и кондотиер – бившия тамплиер Роджер де Флор, чиято кариера била еднообразно блестяща и кратка. Капитанът съумял да завоюва доверието на алмогаварите, които били подготвени с него да влязат в огън и вода – присъща линия на тези воини, които държали на верността си към своя лидер.

През 1302 година войната в Сицилия завършила и алмогаварите останали без работа. И тогава де Флор се обърнал към Византия, която се нуждаела от помощ срещу османските турци. Роджер де Флор със своя отряд, наименуван Голямата каталунска тайфа, се качил на кораби и поел на изток – към Босфора и Дарданелите.

Този поход не донесъл щастие на самия Роджер. През 1305 византийците го примамили в засада в Адрианонопол и го умъртвили. Дружините му обаче съумели да се провеждат и даже да завладеят Атинското херцогство, като го трансформирали за 70 години във васално на кралство Арагон.

–