След като САЩ и Китай очертаха рамката на новото си

След като Съединени американски щати и Китай обрисуваха рамката на новото си комерсиално помирение, Европа още веднъж се оказа наблюдаващ, а не участник в игра, която ще дефинира нейната индустриална орис. Темата наподобява техническа — износът на редки земни детайли, комерсиалните мита, контролът върху фентанила — само че действителността е надълбоко стратегическа. Става дума за достъп до запаси, без които зелената промяна и цифровата стопанска система на континента стават единствено политически девиз. В този смисъл съглашението сред Вашингтон и Пекин не просто охлажда напрежението, а изостря нова паника: Европа може да се окаже най-големият губещ в един мир, който не е неин.Китай разполага с над 60% от световното произвеждане и над 80% от преработката на редки земни детайли — стратегически материали, от които зависят електрическите автомобили, батериите, вятърните турбини и съвсем цялата военна електроника. Всяка пауза в износа им, даже краткотрайна, е потрес за европейската промишленост, която към този момент се бори с високи енергийни цени, безценен капитал и приключване на индустриални мощности към Съединени американски щати и Азия. Новата договорка сред Тръмп и Си в действителност фиксира двустранен канал за следена търговия с редки метали, в който Европа няма роля. С други думи — двете най-големи стопански системи си поделят жизненоважната суровина, а европейските компании остават в периферията на достъпа.Това е признак, не изключение. През последните две десетилетия континентът поредно отстъпва промишлен терен, заменяйки стратегическото произвеждане с регулаторен надзор. От енергетика до технологии, от отбранителна промишленост до първични материали — Европа написа правила, които останалите не съблюдават. След шока от войната в Украйна и спирането на съветския газ, Брюксел приказва за „ стратегическа автономност “, само че без действителна инфраструктура за нея. Ако през 2022 година Европа зависеше от Москва за сила, то през 2025 зависимостта от Пекин за сериозни материали е още по-дълбока — и надалеч по-малко контролируема.САЩ, в противен случай, употребяват комерсиалната дипломация като инструмент на индустриална политика. Сделката на Тръмп не е жест към Пекин, а ход за стабилизиране на американските вериги за доставка, в които Китай остава нужен, само че към този момент не преобладаващ сътрудник. Европа обаче няма нито потенциал, нито еластичност да играе сходна игра. Новите европейски фондове за „ сериозни първични материали “ и начинания като European Raw Materials Alliance се развиват постепенно, административно и постоянно без пазарен подтик. Докато Съединени американски щати изкупуват бъдещия достъп посредством двустранни съглашения, Европа към момента разисква какви данъчни тласъци да предложи на фирмите, които си потеглят.Големият абсурд е, че континентът, който пръв формулира концепцията за „ зелена индустриална гражданска война “, в този момент рискува да се окаже без инструментите, нужни за реализирането ѝ. Германия е в криза, Франция е парализирана от обществени безредици, а Италия и Испания балансират сред фискални ограничавания и структурни зависимости. В този декор американско-китайската договорка не наподобява като непознат спектакъл, а като рамка, която ще дефинира цената на европейската модерност. Ако Пекин реши да пренасочи даже 10% от износа на редки метали към американските компании за сметка на европейските, това ще значи удар по цели браншове — от автомобилната промишленост до възобновимата сила.Новата геоикономика се гради върху формула, в която скоростта на акомодация се трансформира в нова форма на мощ. Европа е мудна — институционално, политически и софтуерно. Докато Пекин мисли в десетилетия и Вашингтон в изборни цикли, Брюксел мисли в наставления. И това е фундаменталният проблем: когато силовите играчи преначертават веригите на доверие, Европа не може да реагира задоволително бързо, тъй като е конституционно устроена да не рискува.Днес континентът разполага с две варианти: да продължи да играе ролята на регулатор на процеси, които не управлява, или да одобри, че новата икономическа карта на света изисква нов вид реалполитика — прагматична, ресурсно насочена, по-близка до ползите, в сравнение с до идеалите. В свят, в който даже климатът към този момент се мисли в геополитически термини, остарелият европейски модел на „ висока цел, ниска отбрана “ наподобява морално величествен, само че стратегически доверчив.Истинският тест за Европа няма да е дали ще успее да реагира на договорката Тръмп–Си, а дали ще може да дефинира личния си интерес в свят, където зависимостта към този момент е новата форма на власт. Ако през XX век континентът беше изворът на индустриална мощ, през XXI може да остане просто потребител на непозната сила и непознати технологии. И в този смисъл въпросът не е дали Европа ще оцелее стопански — тя ще. Въпросът е дали ще остане индивид на историята или ще се трансформира в неин фен.*Материалът е с изчерпателен характери е не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.