След като девойките преминат“ през лазаруването, те започват да посещават

След като девойките „ преминат “ през лазаруването, те стартират да посещават седенки и могат да бъдат препоръчани за дами, заяви доцент Веселка Тончева, етномузиколог от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките. Специалистът, проучвал музикалния фолклор на разнородни български общности, осветли общественото значение на обичая и неговата връзка с християнския празник Лазаровден.

Основното обредно деяние в лазаруването се състои в обикалянето на домовете от група девойки, наречени „ дружини “, които извършват специфични обредни песни с благопожелателен темперамент, изясни тя. Подготовката започва още „ по време на пости “ или „ на средопостница “ – в централната част на Великденския пост. След присъединяване в обреда девойките получават нов статус и към този момент интензивно могат да вземат участие в предбрачния живот.

ПЪРВИ СВЕТЛИНИ

Първите документирани сведения за лазаруването като ритуал са относително късни – от XVIII-XIX век, по-активно през втората половина на века, посочи експертът. Именно в този интервал стартира систематичното наблюдаване и записване на български национални песни от учители и възрожденски дейци. В тези записи се включват и лазарски песни, част от локалния песенен репертоар. Такова издание на сходни материали става главно посредством издания като „ Сборник за национални умотворения, просвета и книжнина “, учреден от Иван Шишманов, чиято първа книга излиза през 1889 година

ОБИЧАЯТ И ЛАЗАРОВДЕН

Лазаровден, сходно на доста други обреди в българската обичайната просвета, включва съчетаване и консолидиране на по-стари фолклорни детайли с по-късни християнски, които откривателите отбелязват като „ национално християнство “ и „ фолклорно християнство “. В православния календар този ден е отдаден на възкресяването на праведния Лазар, което предвещава Христовото Възкресение и акцентира концепцията за успеха над гибелта. В обичайна просвета този ден носи имената Лазаровден, Лазарица, Лазарова събота и е обвързван с пролетното възобновление на природата след зимата и активизирането на обществения живот на младежите в предженитбена възраст.

РИТУАЛИ И СИМВОЛИКА

Според специалиста, главното обредно деяние е обикалянето на домовете от група девойки, наречени „ дружини “, които извършват специфични благопожелателни песни. Подготовката стартира към този момент „ на средопостница “, в средата на Великденския пост. Момичетата се събират, с цел да научат песните от по-старите – от мома или булка, която е взела участие в лазаруването и знае песните, или от опитна жена. Те усвояват както песните, по този начин и танците, които ще показват на празничния ден, защото в доста райони лазарките извършват характерни стъпки и придвижвания, като да вземем за пример „ шетането “ в Шоплука.

На празничния ден те носят специфични носии, постоянно с невестински детайли – в Източна Тракия дори булчински премени, а в Западна България украсяват главите си с „ копринена “ трева и паунови пера. Лазарките обикалят къщите, пеят за всеки член на фамилията – за мома, булка, овчаря и други – и насочат пожелания за здраве, изобилие и сватба. На места се извършват песни и за домашните животни, нивите и градините, дори може да се пее ария „ за трендафилите “.

Проявяването на обредните песни е разграничено на две групи – едната „ запява “, а другата „ отпява “. Това е знак за старинния ритуален темперамент на пеенето, ритуална форма на взаимоотношение. Доцент Тончева показа, че по този метод на осъществяване на лазарските песни е толкоз открито, че някои от певиците не могат да изпълнят песента, в случай че нямат който да им „ отпява “. При оцеляването сред домовете, лазарките извършват ария „ за из път “.

СОЦИАЛНО ЗНАЧЕНИЕ

Лазаруването играе значима обществена роля като ритуал на посвещение. След него девойките получават нов статус и могат интензивно да вземат присъединяване в предбрачния живот. Този преход се отразява и на външния им тип – те могат да заплитат косите си като възрастните дами, да носят „ косичник “ ( специфичен накит за глава), везана риза, гердани, пръстени и гривни, да се украсяват с венци или китки. След лазаруването, девойките стартират да посещават седянки, могат да „ либят либовник “ и да бъдат препоръчани за дами. Счита се, че госпожица, която не е лазарувала, няма да подписа брак. Освен това, визитата на лазарките в дома се възприема като благословия.

ТРАДИЦИЯТА ДНЕС

Днес лазаруването се практикува, само че най-вече в форма на възстановки, акцентира доцент Веселка Тончева. Обичаят може да бъде следен в разнообразни региони на България, въпреки и в изменен тип. През 30-те години на XX век е позната практиката на така наречен „ учебно “ лазаруване, а през днешния ден традицията се поддържа най-вече от читалищата. Децата there учат локалните песни, облекат носии и пресъздават обреда, като вършат старания да запазят загатна. Въпреки че е възстановка, празникът продължава да ни свързва, да носи преживяване на общественост и тържественост.

Специфичен районен вид на лазаруването се резервира в Североизточна България, където централният ритуален воин е така наречен буèнец или боèнец. Игрите и песните също носят това име. Боенец назовават и неорганизираното, свободно хоро, което се играе през Великия пост, като това изискването се свързва с лазарската družina.

В с. Юпер, Разградско, да вземем за пример, дружно с буенеца постоянно участва малко момиченце, облечено като младоженка, показа доцент Тончева. То е важен ритуален персонаж – буенеца и булката съставляват главните функции в лазарската тайфа. След обикалянето на къщите, вечерта у площада се организира надиграване на буенеца, тъй като всяка махала разполага със лична тайфа и собствен буенец. В танца, буенците алегорично „ се борят “ с пръчките си, украсени с кърпи, наречени „ върбии “. Едната от тях печели. Типична обредна ария във този миг е „ Срещнали са два Буенца “.

Доц. доктор Веселка Тончева е етномузиколог в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките. Тя е изследвала музикалния фолклор на разнородни общности, в това число българи-мюсюлмани в Тетевен и българи зад граница – в Румъния, Австрия, Албания. Автор е на монография за фолклориста Николай Кауфман и на три книги, както и на два сборника, отдадени на обичайна музика и просвета на българите в Албания. Има над 150 изявления и студии за разнообразни аспекти на фолклорната музика от разнообразни региони на България и Балканите.