След като беше взет за мезе от десетки хиляди в

След като беше взет за мезе от десетки хиляди в обществените мрежи след напоителния си пост, в който обясняваше какъв кичозен негодник е Андреа Бочели, журналистът Явор Дачков разгласява още по просторно пояснение на музикалните си усети.

Да прочетем какво в действителност харесва господин Дачков и къде стопира изкуството и стартира халтурата:

Преди няколко дни гледах Андреа Бочели по бТВ и написах един пост с усещането си до момента в който го гледах. Беше късно вечерта. Изтрих поста, както нормално след няколко часа към 6-7 сутринта.

Трия ги, тъй като виждам на това като на жив диалог. Пиша импровизации, а не премислени мнения. Така, както се приказва с другари на маса. Никой естествен човек не си записва диалозите с другите и не ги държи за безконечен спомен, тъй като е маниакално, а и нищожно от позиция на казаното. Освен това думите, които произнасяш сега са плод на подтекст, вътрешно възприятие, имитация и така нататък Те отлитат, а написаното остава. Към сериозните писани текстове се отнасям с почитание и виждам на тях по-отговорно. Facebook е чат, а не книга, даже не и вестник.
Пиша това, тъй като виждам, че се е развихрила цяла безсмислена полемика за Андреа

Бочели и останалите кичове, които съм загатнал преди време.
По този мотив моя другарка ми даде концепция да напиша нещо положително за това, което одобрявам. Мисля, че го върша и без друго тук, а в уеб страницата " Гласове " има цяла графа " Музиката на Гласове ". Но се сетих за един запис, който доста добре илюстрира това, което се пробвам да кажа с тези постове.

Записът е от 1997 година на една доста банална и слаба (кичозна) като музика ария на Барбра Стрейзънт и Селин Дион. Двете пеят в дует, в един указател и една мелодия едновременно. Разликата в гласовете е явна за тези, които имат ухо за тези неща. Барбра Стрейзънт е гласът, а Селин Дион е някакъв глас. Не е ясно, за какво двете са записали това, като може да го изпее и единствено Барбра Стрейзънт, само че несъмнено е маркетинг.

Говоря за музиката, дълбочината, нюансите, качеството и така нататък, които не могат да се компенсират с комерсиално изпитание, пари и прочие. Има надарени неща има и табуретки. Селин Дион, Бочели, Андре Рио, Клайдерман, Шийрън, Суифт и прочие са музика за запълването на пазарна ниша. Продукт. Така се запълва нуждата от търсене на всяка една стока - в тази ситуация на развлечение, " духовно прекарване ", " допиране до хубостта " и прочие.

Има и Барбра Стрейзънт, Ела Фицджералд, Павароти, Рей Чарлз, Били Холидей (в тази връзка даже и Ейми Уайнхауз) и още доста имена от преди и сега), чиято музика е от различен порядък - на бездънен гений, а не на подражателство, гола упоритост и пазар (въпреки, че изброените са предостатъчно продавани).

Искам да кажа, че различавам сред едното и другото и не одобрявам другото. Правя го тук, не го налагам на никого. Мисля, че през халтурите но Бочели и Рио хората няма по какъв начин да се допрян до същинската хубост на класическата музика и в това отношение са нездравословни, само че това също е без значение за никого, с изключение на за мен.
Сега чуйте този кич, който стартира с дълго и доста бездарно въведение на Селин Дион в разцвета на силите ѝ, и чуйте какво става с песента откакто Барба Стрейзънт си отвори устата. Музиката е 99% гений, а който е същински надарен за нея ще постави и останалите 99% труд за които всеки ден ни натякваха в детската школа по пиано по соца. Искам да кажа, че трудът няма никакво значение, в случай че не си роден за това. Той се подразбира, геният обаче не е по дифолт.

ФБ не ми дава да пусна видеото, само че всеки може да го откри в Ютюб. Тук ми разрешават да пусна единствено аудио, което е по-добре от музикантска позиция даже:)