След дни и нощи, прекарани в бомбоубежище под грохота на

След дни и нощи, прекарани в бомбоубежище под грохота на сирени и сянката на ракети, българският публицист Мартин Ралчевски се завърна на родна земя. Със сълзи на признателност, мемоари, които не се не помнят, и сърце, променено вечно. В изповед, написана с треперещ глас, той приказва за страха, за вярата, за човешката непосредственост, която се ражда в най-мрачните часове. Постът му е повече от думи – това е молитва, признателност, и пояснение в обич към живота и хората.

Публикуваме текста му без редакторска интервенция, тъй като в моменти като този не публицистиката приказва, а човещината. Прочетете. Замълчете. Споделете. Защото такива истории не би трябвало да се не помнят.

След като прегърнах околните си на българска земя, най-сетне си отдъхнах. Но и незабавно се разплаках. Това не бяха обаче единствено сълзи на наслада, само че и на мемоари, болежка, признателност и облекчение. Дай Боже да няма войни! Спомних си всичко, което преживяхме в Израел. Бомбардировките. Сирените. Разтрисанията на хотела измежду нощ. Пушека. Задушното и прашно бомбоубежище. Треперенето на душата. Да не знаеш дали ще има на следващия ден. Да не знаеш дали ще видиш отново хората, които са край теб и които са ти станали по този начин близки!

Но Господ прояви благосклонност. Завърнахме се. Живи и благословени. Това за мен е същинско знамение. Бог ни оказа помощ и избави!

Сега сърцето ми прелива от признателност. Благодаря на Бог, на страната и на всички институции, които ни помогнаха. Благодаря на всеки един от вас, който се молеше за нас отдалече по този начин упорито, който ми писа и който беше с нас в мислите си. Простете ми, че не мога да отговоря на всички. Съобщенията са стотици, а сърцето ми е раздрано сред благодарността и потребността от тишина.
Никога няма да не помни тези дни. Нито хората, с които ги споделих. Тринадесет души. Един боязън. Една вяра. Една молитва. И толкоз доста споделени сълзи, смях, молебствия и моменти, които ще нося вечно в себе си.

Не знам по какъв начин се назовава това възприятие, само че всички вие към този момент ми липсвате. Липсвате ми доста и същински. Само като си помисля, че най-вероятно с множеството от вас няма да се забележим повече, сърцето ми се къса от тъга. Вие не сте просто хора, с които разделях боязън. Вие сте мои братя и сестри.

И тук желая да ви назова по имена, тъй като сте част от мен вечно: Мира, Катя, Снежана, Ники, Драго, Боян, Ради, Анжела, Райна, Николай, Мадлена и Димитрина.

Моля ви за амнистия. Ако с неуместна смешка или с думи съм ви наранил или тормозил. Понякога човек се пробва да прикрие страха си с усмивка и болката си с комизъм. Простете ми. Но знайте, че във всеки един от вас видях най-хубавото от човешката природа. Топлота, взаимност и обич.

Сега съм вкъщи. Щастлив. Благодарен. Но в никакъв случай няма да бъда същият.

Слава на Бога за това, че ни върна. А на всички вас благодаря от сърце, че останахте същински хора, даже в този смут. Обичам ви!