Мария Касимова Моасе се почувствала като „празна тенекия сирене“ след опита си да влезе в политиката
След близо три месеца безмълвие Мария Касимова Моасе описа за опита и разочарованието си да влезе в политиката. Кандидат-вицето на Лозан Панов споделя за bulevardi.bg преживянато след президентския избор и разочарованието си след акцията.
Ето какво написа тя:
Толкова дълго нищо не мога да напиша. Броя дните – съвсем осемдесет… За това време отдолу под ръцете ми не се написа нищо. Случва се за първи път, откогато въобще се показвам с писане. Значи, има-няма едни… четиридесет години.
Когато си дадох сметка за този факт, ми стана доста жално. Жално за мене си. Толкова да съм се изпразнила от наличие, че да не мога да върша това, което преди даже не съм се замисляла, че върша – било ми е постоянно належащо и естествено да пиша! Толкова да съм се опустошила, че да не мога да срещна във усещанията, мислите и възприятията си нищо, което да желая да опиша. Толкова да ми е станало безсмислено, че да не ми се споделя въобще.
Аз съм от хората, които обичат да описват. То дори не е и просто любов, то си е инстикт. Може да наподобява нафукано да мислиш, че твоите прекарвания би трябвало да бъдат безусловно разказани, само че то това става отвън теб, имаш потребност да го правиш, както евентуално имат потребност готвачите да готвят и да им се яде сготвеното, винарите – да им се пият виновността, музикантите – да им се слуша музиката.
Аз внезапно се оказах лишена от своя си смисъл. При това не принудително, не поради някого, който да обвиня. Рефлексът беше там, само че способността и смисълът да опиша чувството – не. Станах куха, ей по този начин – като домакински ледник след дълга лятна почивка на притежателите си. Като креват без чаршафи и без човек, който да спи на него. Празна тенекия от сирене, която някой е оставил в мазето, тъй като може и да потрябва един ден. Ей такова е – хем си там, с формата си, с привидната си подготвеност да дадеш нещо свястно, хем от вътрешната страна ти кънти от празнина. Сигурно по този начин се разказва неналичието на ентусиазъм. Аз за себе си няма да го кажа по този начин литературно – при мен е липса на вътрешен разговор въобще. Нямам среща със себе си. Нищо не отеква по този начин, както преди. Нищо не вълнува по този начин. Нищо не носи наличие, което да ме изненадва. Да ме очарова. Да ме кара да вдишвам надълбоко и да издишам дълготрайно, с отворени очи и разперени ръце…
Затова, след съвсем три месеца безмълвие, дължа малко пояснение. Обяснение за какво по този начин млъкнах. Ами тъй като се пробвах да вляза в политиката. Навлязох в едно пространство, към което смятах, че органично числя се, откакто съм жител. Романтично си представях, че човек има доста функционалности и задачи в живота си и когато му се дава опция да реализира част от тях, е безконтролно и плахо да не го направи. Вярвах, че в границите на един човешки живот си задължен да стигаш до дъно във всеки ентусиазъм, който те вдигне над баналното, стига да носи смисъл. Убедена бях, че не политиката е мръсна игра, а постоянно мръсни са желанията на хората, които влизат да играят. И че – разумно – когато искаш да играеш доброжелателно, всичко нататък ще придобие различен образ.
Не предвидих обаче най-важното. Доверието, което хората би трябвало да ти подарят. Загубеното през толкоз години доверие, което освен няма по какъв начин да ти бъде обещано, ами в противен случай – ще се опъне като ластик и противоположната му страна по този начин ще те шиба, където свари, че няма да се осъзнаеш. Ще се съпротивляваш известно време, ще вдигаш лакти през лицето си, ще се извръщаш встрани, ще си пазиш главата, но… в един миг ще се оставиш. Ще отпуснеш ръце и ще позволиш да те бият. С отворени очи, с цел да гледаш по какъв начин се прави, тъй като – знае ли човек – умеенето може да ти потрябва.
Някъде в този момент стартира вътрешното опустошаване. Поне за мен. Не в нарочните и режисирани удари – те са прекомерно жалки, с цел да им обръщаш внимание. Не в мълвата, която пораства като лавина и в края й разбираш за себе си неща, които наподобяват на страшните вицове, дето децата си ги описват, с цел да преживеят ужаса на живота. Не в изумителните тълкования и в тайните теории – те са единствено удостоверение за генерирането на актуален политически фолклор, нищо изключително. Опустошението идва от нещо друго – от бавно зараждащото се у теб мъчително отчаяние от човешката природа. Тъгата, че хората, елементарните хора, не нарушителите, психопатите, социопатите и систематичните неточности, а индивидите с душа и разсъдък, могат въобще да не стигат до мисълта за предоставяне на доверие. Вместо това да фантазират небивалици и да се ожесточават един различен около тях. Могат да отделят време да вредят и да уплътняват омразите си. Могат да мислят тактики за нечие оскърбление, заличаване и сриване. Когато усетих, че по този път към този момент не просто се пазя, само че и сама бавно ставам такава, същата, се усетих по какъв начин се ускорявам по нанадолнището. И ето ме през днешния ден! Осемдесет и няколко дни без нито един написан текст. В нещо като карантина, през която да се освободя от вируса на злото и да се опитам да се възстановя, тъй като другояче не мога да пиша. Днес е първият ден, в който въобще нещо ми се написа – то се оформя отдолу под ръцете ми на екрана на компютъра. Някакъв опит за самопризнание, до момента в който страхливо си тествам останалите благоприятни условия. Да ги видя до каква степен са, какъв брой са, какви са…
В този противоположен развой на връщане към себе си не можеш да си самичък и не можеш да си затворен. Аз направих по този начин:
Първо започнах да чета детски приказки. “Малката кибритопродавачка”, с цел да осъзная какво имам и че то не е по никакъв начин малко, даже когато е единствено пламък на върха на клечица кибрит. “Спящата красавица”, с цел да си напомня, че би трябвало да има бездънен сън, преди да има ново пробуждане. Както и че е хубаво да се откри кой да те разсъни с обич, пък аз подобен човек си имам напълно подръка. “Рибарят и златната рибка”, с цел да се сетя, че желанията постоянно надвишават потребностите и това от време на време е пагубно.
После слушах доста музика. “Бийтълс”, тъй като е значимо да знам, че хармонията на гениалността нормално е простичка и се запява елементарно. Дейвид Боуи, на който дължа припомнянето, че можеш да си кралица даже единствено за един ден – задоволително е да се учиш да плуваш от делфините. Чайковски, поради който бях схванала по какъв начин пианото и цигулката могат да запълнят цялото небе над оркестъра, нищо че са единствено някакви си единични принадлежности. Композициите на Пиацола, които слушах онлайн в осъществяване на Софийската филхармония, където си върнах чувството за прекарването на ритъма дружно с други хора. Тромпетът на Майлс Дайвис, музиката на Милен Кукошаров и Веселин Веселинов – Еко, гласовете на Мирослава Кацарова, Нина Симон, Стейси Кент, Стинг, където са кодирани личните ми устои и е въпрос единствено малко да утихна с тях, с цел да си го възвърна. Хубав глагол е този – възвърна…
Гледах и изкуство. Театър, където съумях да си напомня кое по какъв начин се претърпява от всяка обособена душа и какъв брой е прелестно това, че сме по този начин разнообразни. Картини, в които се отразява мигът от нещо, което другояче мога да изпусна, а не би трябвало. Мимолетни облици, шифрирани в едно платно, форма или пространство. Фотография, улавяща другата, невидимата позиция към сякаш забележимото. Многоизмерната действителност, която в бързината и озлоблението бях почнала да виждам като нещо плоско, правоъгълно, с начало и край.
Пътувах. Видях здания, в които доста животи са претърпели своите страхове, възторзи и нелепости. Къщи със своя душа, основана от хора, които физически към този момент не са тук, само че духом не са си тръгвали. Разходих се в паркове, където други опърпани души са опитвали да намерят своя си покой. Съзерцавах равна вода и плуващи по нея патици. Припознах се с тях като… патица.???? Ходих дълго пешком, до момента в който краката ми станат гумени и дъхът ми влезе в безспорен темп. Докато студът се трансформира в топлота над някое хубаво капучино с нарисувано на повърхността му сърце от някой въодушевен бариста.
Говорих с по-възрастни от мен хора. Казаха ми за кой ли път, че най-важното е да си здрав и, да, това в действителност е най-важното. Един от тях, бай Сашо, водопроводчик, ми описа по какъв начин изкарал ковида и около него се сдобил с инсулт. Оттогава го раздава по-леко, тъй като “няма смисъл да се кОсиш за нищо, когато нещо ей по този начин може да те прасне и край”. Зарекъл се повече да не работи, единствено за другари! Ама па пусто, доста другари имал, та… не стопира да работи.
Играх си с дете. Един човек на три и половина, който има вяра, че двете ми длани една в друга са уста на акула, а преправеният ми пресипнал глас е на мократа магьосница, която дебне децата в домашните им вани и им краде играчките. Същият този дребосъчест мой другар горко плака, когато си тръгнахме от тях. Така разбрах, че на тая земя и един човек да има, който страда, когато те няма, си задължен да му се появяваш в живота най-малко понякога. В кондиция, подготвен за игри и с наострено въображение.
А другояче пих вино с близки другари. Стоях да мечтателствам всякакви неща – играещи в парка кучета, летящи птици в небето, хора, пързалящи се с кънки на лед, стръкче, повяващо се от вятъра, колона от коли, излитащи самолети. Стъпих боса в снега за първи път. С двата крайници. Първо е пъклен прелестно. Усещаш студа като нещо меко и уютно. После, след някакви секунди, хладът нахлува в тялото ти откъм стъпалата с шеметна скорост и – необичайно – имаш възприятието, че ти става горещо. Паренето и замръзването се оказват на една права и доста близко едно до друго. Двете са цялостното чувство, че си жив, че си тук, в този момент, че дишаш. Ще виждам това да не го не помни. И да го отнасям и към други опити в живота си.
И ето по този начин до този момент тъкмо в този момент, когато към момента по нощница (а е съвсем един на обяд) пиша този не-знам-и-аз-какъв текст и разбирам, че пръстите ми не са не запомнили клавишите. Което е добър знак, че пътеката е там, единствено малко е затрупана с гнили листа, остарял сняг и замръзнала тиня. Но под тях… под тях задрямала, малко отнесена, гладна и отслабнала, замръзнала и малко изтощена, чака пролетта. Ще я дочакам.
Ето какво написа тя:
Толкова дълго нищо не мога да напиша. Броя дните – съвсем осемдесет… За това време отдолу под ръцете ми не се написа нищо. Случва се за първи път, откогато въобще се показвам с писане. Значи, има-няма едни… четиридесет години.
Когато си дадох сметка за този факт, ми стана доста жално. Жално за мене си. Толкова да съм се изпразнила от наличие, че да не мога да върша това, което преди даже не съм се замисляла, че върша – било ми е постоянно належащо и естествено да пиша! Толкова да съм се опустошила, че да не мога да срещна във усещанията, мислите и възприятията си нищо, което да желая да опиша. Толкова да ми е станало безсмислено, че да не ми се споделя въобще.
Аз съм от хората, които обичат да описват. То дори не е и просто любов, то си е инстикт. Може да наподобява нафукано да мислиш, че твоите прекарвания би трябвало да бъдат безусловно разказани, само че то това става отвън теб, имаш потребност да го правиш, както евентуално имат потребност готвачите да готвят и да им се яде сготвеното, винарите – да им се пият виновността, музикантите – да им се слуша музиката.
Аз внезапно се оказах лишена от своя си смисъл. При това не принудително, не поради някого, който да обвиня. Рефлексът беше там, само че способността и смисълът да опиша чувството – не. Станах куха, ей по този начин – като домакински ледник след дълга лятна почивка на притежателите си. Като креват без чаршафи и без човек, който да спи на него. Празна тенекия от сирене, която някой е оставил в мазето, тъй като може и да потрябва един ден. Ей такова е – хем си там, с формата си, с привидната си подготвеност да дадеш нещо свястно, хем от вътрешната страна ти кънти от празнина. Сигурно по този начин се разказва неналичието на ентусиазъм. Аз за себе си няма да го кажа по този начин литературно – при мен е липса на вътрешен разговор въобще. Нямам среща със себе си. Нищо не отеква по този начин, както преди. Нищо не вълнува по този начин. Нищо не носи наличие, което да ме изненадва. Да ме очарова. Да ме кара да вдишвам надълбоко и да издишам дълготрайно, с отворени очи и разперени ръце…
Затова, след съвсем три месеца безмълвие, дължа малко пояснение. Обяснение за какво по този начин млъкнах. Ами тъй като се пробвах да вляза в политиката. Навлязох в едно пространство, към което смятах, че органично числя се, откакто съм жител. Романтично си представях, че човек има доста функционалности и задачи в живота си и когато му се дава опция да реализира част от тях, е безконтролно и плахо да не го направи. Вярвах, че в границите на един човешки живот си задължен да стигаш до дъно във всеки ентусиазъм, който те вдигне над баналното, стига да носи смисъл. Убедена бях, че не политиката е мръсна игра, а постоянно мръсни са желанията на хората, които влизат да играят. И че – разумно – когато искаш да играеш доброжелателно, всичко нататък ще придобие различен образ.
Не предвидих обаче най-важното. Доверието, което хората би трябвало да ти подарят. Загубеното през толкоз години доверие, което освен няма по какъв начин да ти бъде обещано, ами в противен случай – ще се опъне като ластик и противоположната му страна по този начин ще те шиба, където свари, че няма да се осъзнаеш. Ще се съпротивляваш известно време, ще вдигаш лакти през лицето си, ще се извръщаш встрани, ще си пазиш главата, но… в един миг ще се оставиш. Ще отпуснеш ръце и ще позволиш да те бият. С отворени очи, с цел да гледаш по какъв начин се прави, тъй като – знае ли човек – умеенето може да ти потрябва.
Някъде в този момент стартира вътрешното опустошаване. Поне за мен. Не в нарочните и режисирани удари – те са прекомерно жалки, с цел да им обръщаш внимание. Не в мълвата, която пораства като лавина и в края й разбираш за себе си неща, които наподобяват на страшните вицове, дето децата си ги описват, с цел да преживеят ужаса на живота. Не в изумителните тълкования и в тайните теории – те са единствено удостоверение за генерирането на актуален политически фолклор, нищо изключително. Опустошението идва от нещо друго – от бавно зараждащото се у теб мъчително отчаяние от човешката природа. Тъгата, че хората, елементарните хора, не нарушителите, психопатите, социопатите и систематичните неточности, а индивидите с душа и разсъдък, могат въобще да не стигат до мисълта за предоставяне на доверие. Вместо това да фантазират небивалици и да се ожесточават един различен около тях. Могат да отделят време да вредят и да уплътняват омразите си. Могат да мислят тактики за нечие оскърбление, заличаване и сриване. Когато усетих, че по този път към този момент не просто се пазя, само че и сама бавно ставам такава, същата, се усетих по какъв начин се ускорявам по нанадолнището. И ето ме през днешния ден! Осемдесет и няколко дни без нито един написан текст. В нещо като карантина, през която да се освободя от вируса на злото и да се опитам да се възстановя, тъй като другояче не мога да пиша. Днес е първият ден, в който въобще нещо ми се написа – то се оформя отдолу под ръцете ми на екрана на компютъра. Някакъв опит за самопризнание, до момента в който страхливо си тествам останалите благоприятни условия. Да ги видя до каква степен са, какъв брой са, какви са…
В този противоположен развой на връщане към себе си не можеш да си самичък и не можеш да си затворен. Аз направих по този начин:
Първо започнах да чета детски приказки. “Малката кибритопродавачка”, с цел да осъзная какво имам и че то не е по никакъв начин малко, даже когато е единствено пламък на върха на клечица кибрит. “Спящата красавица”, с цел да си напомня, че би трябвало да има бездънен сън, преди да има ново пробуждане. Както и че е хубаво да се откри кой да те разсъни с обич, пък аз подобен човек си имам напълно подръка. “Рибарят и златната рибка”, с цел да се сетя, че желанията постоянно надвишават потребностите и това от време на време е пагубно.
После слушах доста музика. “Бийтълс”, тъй като е значимо да знам, че хармонията на гениалността нормално е простичка и се запява елементарно. Дейвид Боуи, на който дължа припомнянето, че можеш да си кралица даже единствено за един ден – задоволително е да се учиш да плуваш от делфините. Чайковски, поради който бях схванала по какъв начин пианото и цигулката могат да запълнят цялото небе над оркестъра, нищо че са единствено някакви си единични принадлежности. Композициите на Пиацола, които слушах онлайн в осъществяване на Софийската филхармония, където си върнах чувството за прекарването на ритъма дружно с други хора. Тромпетът на Майлс Дайвис, музиката на Милен Кукошаров и Веселин Веселинов – Еко, гласовете на Мирослава Кацарова, Нина Симон, Стейси Кент, Стинг, където са кодирани личните ми устои и е въпрос единствено малко да утихна с тях, с цел да си го възвърна. Хубав глагол е този – възвърна…
Гледах и изкуство. Театър, където съумях да си напомня кое по какъв начин се претърпява от всяка обособена душа и какъв брой е прелестно това, че сме по този начин разнообразни. Картини, в които се отразява мигът от нещо, което другояче мога да изпусна, а не би трябвало. Мимолетни облици, шифрирани в едно платно, форма или пространство. Фотография, улавяща другата, невидимата позиция към сякаш забележимото. Многоизмерната действителност, която в бързината и озлоблението бях почнала да виждам като нещо плоско, правоъгълно, с начало и край.
Пътувах. Видях здания, в които доста животи са претърпели своите страхове, възторзи и нелепости. Къщи със своя душа, основана от хора, които физически към този момент не са тук, само че духом не са си тръгвали. Разходих се в паркове, където други опърпани души са опитвали да намерят своя си покой. Съзерцавах равна вода и плуващи по нея патици. Припознах се с тях като… патица.???? Ходих дълго пешком, до момента в който краката ми станат гумени и дъхът ми влезе в безспорен темп. Докато студът се трансформира в топлота над някое хубаво капучино с нарисувано на повърхността му сърце от някой въодушевен бариста.
Говорих с по-възрастни от мен хора. Казаха ми за кой ли път, че най-важното е да си здрав и, да, това в действителност е най-важното. Един от тях, бай Сашо, водопроводчик, ми описа по какъв начин изкарал ковида и около него се сдобил с инсулт. Оттогава го раздава по-леко, тъй като “няма смисъл да се кОсиш за нищо, когато нещо ей по този начин може да те прасне и край”. Зарекъл се повече да не работи, единствено за другари! Ама па пусто, доста другари имал, та… не стопира да работи.
Играх си с дете. Един човек на три и половина, който има вяра, че двете ми длани една в друга са уста на акула, а преправеният ми пресипнал глас е на мократа магьосница, която дебне децата в домашните им вани и им краде играчките. Същият този дребосъчест мой другар горко плака, когато си тръгнахме от тях. Така разбрах, че на тая земя и един човек да има, който страда, когато те няма, си задължен да му се появяваш в живота най-малко понякога. В кондиция, подготвен за игри и с наострено въображение.
А другояче пих вино с близки другари. Стоях да мечтателствам всякакви неща – играещи в парка кучета, летящи птици в небето, хора, пързалящи се с кънки на лед, стръкче, повяващо се от вятъра, колона от коли, излитащи самолети. Стъпих боса в снега за първи път. С двата крайници. Първо е пъклен прелестно. Усещаш студа като нещо меко и уютно. После, след някакви секунди, хладът нахлува в тялото ти откъм стъпалата с шеметна скорост и – необичайно – имаш възприятието, че ти става горещо. Паренето и замръзването се оказват на една права и доста близко едно до друго. Двете са цялостното чувство, че си жив, че си тук, в този момент, че дишаш. Ще виждам това да не го не помни. И да го отнасям и към други опити в живота си.
И ето по този начин до този момент тъкмо в този момент, когато към момента по нощница (а е съвсем един на обяд) пиша този не-знам-и-аз-какъв текст и разбирам, че пръстите ми не са не запомнили клавишите. Което е добър знак, че пътеката е там, единствено малко е затрупана с гнили листа, остарял сняг и замръзнала тиня. Но под тях… под тях задрямала, малко отнесена, гладна и отслабнала, замръзнала и малко изтощена, чака пролетта. Ще я дочакам.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ