Есенна приказка
- Славенце - рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надоле към пилето, което шумолеше в тревата й миеше с росни капки перцата на крилата си, - иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!
- Отивам, мамо. Додето се дигне росата от жълтите листа на брезовата горичка, ще си дойда. Ти лежи в гнездото и чакай.
Славейчето пъргаво разпери своите дребни криле и се упъти право към дядовото Радойково лозе, където под лозите зрееха най-едрите жълти гроздове. Седнал под една праскова, дядо Радойко плетеше кошница от лозина. От време на време посягаше нагоре с ръка, откъсваше някоя мека праскова, раз-хапваше я и отново се навеждаше над кошниците. До гърба му лежеше гътната празна газена тенекиена кутия. От време на време старецът удряше с тоягата си и плашеше косовете да не кълват гроздето. Тя му беше тъпан.
Славейчето кацна на едно стръкче над дядовата Радойнова глава и почна фино да чурулика.
- Дядо Радойко - думаше то, - ще ми позволиш ли да откъсна едно зрънце грозде за болната си майка? Тя лежи в гняздото и чака. Може ли?
Но старецът не му отвърна нищо, тъй като не разбираше славеев език. Молбата на славейчето му се стори ария.
- Брей, че хубаво пее крилатичкото! - въздъхна той, бутна си калпака на темето и посегна да откъсне още една праскова.
Птичето пръпна нагоре, побягна към долния завършек на лозето и реши да открадне едно зърно. Слезе под една кичеста лоза с бяло грозде и устата му се наляха, като погледна натегналите надоле кехлибарени гроздове. Но то не посмя да клъвне от гроздето, ами се огледа да види няма ли на земята някое отронено зърно — него да вземе. Под нея лозя нямаше. Славейчето подскокна под друга и там откри едно. Туй зърно беше паднало отвисоко и така мощно се блъснало, че се беше пукнало. Протегна шия нашето пиле и разтвори човка. Но щом докосна плода за кожицата, над главата му изгърмя дядо Радойко с празната тенекиена кутия. Разтреперано от смут, славейчето остави зърното и хвръкна да бяга с всички сили. Върна се при болната си майка и почна да й разправя премеждието си.
- Нищо - въздъхна майка му и почна да го милва нежно с крилото си по главата, - нищо, пиленце, различен път ще ми донесеш грозде. Когато дядо Радойко обере лозето си, там няма да има никого. Ти ще идеш, ще претърсиш всичките лози и в случай че имаме шанс, ще намериш някое забравено зърно. Нищо, чадо - хортуваше тя и очите й потъваха във влага.
Славейчето се нажали, хвръкна във вътрешността в гората и кацна на една лешникова вейка над горския път. Въздъхна. Мъката, която се беше натрупала в душата му, натежа и почна да напира на открито. То отвори уста и запя, само че песента му беше толкоз жална, че разплака белия камък, който стоеше забит край пътя с едно черно число на челото. Едри каменни сълзи, затупкаха в праха и насмалко щяха да удавят една тънконога мравка, която инцидентно минаваше край камъка.
Мравката побягна настрани и погледна учудено с огромните, си очи.
- Защо плачеш, камъко? - попита тя.
- Славейчето ме разплака. Песента му е така жална, че не мога да въздържам сълзите си. Питай него.
- Хей, песнопоецо - провикна се тя, - за какво разплакваш камъните? Ела тука да ми разкажеш!
Славейчето слезе, кацна на пътя до мравката и всичко и описа.
- Само за едно гроздово зърно ли ти е тъгата, нямаш ли друга грижа? - попита мравката.
- Нямам - отвърна птичето.
- Тръгвай тогава на кладенчето с мъхнатата коруба, дето е под синора на дядовото Радойково лозе. На пътеката под самото кладенче ще намериш не едно, а две жълти гроздови зърна. От дядовото Радойково лозе са. Всеки ден на пладне дядо Радойко слиза на кладенчето да си налее вода в кратунката. Вчера той донесе един огромен грозд и го потопи в кладенчето да изстине. Когато си потегли и дясната му ръка почна да трепери - нали ръцете на старите хора постоянно треперят - от грозда се отрониха двете най-сладки зърна и паднаха на земята. Аз като ги видях, очите ми останаха в тях. Помислих си: „ Ех, да мога някак да търкулна едното към дома! “ Но няма по какъв начин. Зърното е тежко, пък аз съм слаба. Не мога да го мръдна. Иди най-малко ти. Клъвни едното, а другото занеси в гняздото на майка си.
Славейчето се втурна към кладенчето и откри гроздовите зърна, зарадва се, пръпна с криле, сграбчи ги лакомо с човка и литна обратно. Когато мина край жилището на мравката, то пусна пред вратата й едното зърно, а другото отнесе на болната си майка.
Агнел Каралийчев
Рисунка: Сияна Кръстева, 7 година
