Слагам внуците да спят и отивам в другата стая. Взимам

Слагам внуците да спят и отивам в другата стая. Взимам в ръце до половина готовия китеник, иглата, шарените вълнени изрезки и стартирам. Промушвам снопчето вълна, изтеглям го през нишката и го завързвам на възел. После втори, трети, втора редичка…
Празник е. Дъщерята и зетят честват в ресторант с другари фамилен празник. Извикаха ме да виждам внуците, след това да остана да дремя у тях.
А моят празник е всеки ден, когато видя по какъв начин се сбъдват отдавнашни фантазии, предстоящи с толкоз доста любов и вяра. Колко наслада видях през днешния ден, само че и какъв брой безпокойствие! Сред толкоз настръхналия ни огрубял свят, всеки с е свил във вътрешността в себе си, не му остават сетива да усети насладата, сълзите от нея, сбъднатата фантазия.

Работя от близо тридесет години като акушерка.
Поемам всеки ден дребната искрица, цялостна с доста жадност за живот, лумнала с безпределна наслада в очите на всяка от майките, родили своите деца. Трудно се мерят степените на претърпяната наслада. Изминалите години сътвориха у мене точната големина за степента на светлината родена от насладата да посрещнеш рожбата си. Това си е единствено моя мяра. Тя е като реене на вързоп лъчи със мощна, доста мощна светлина! Научих се да различавам безпогрешно тази големина. Изстивам, когато видя разнообразни очи на родилката, отместваща погледа си от детето и с очакване час по-скоро да напусне родилния дом и да го остави тук.

В подобен един миг настръхвам, когато видя, че такива очи, неспособни да пращат лъчи, се затварят, извръщат се с скука, а аз, поела дребния нов живот, съм подготвена да не им го дам в никакъв случай повече.
Поемам и тези бебета, които не си отиват с майките, а остават тук. А отсам поемат към другите домове за сираци. Какви сираци са тези дребни почтени душици! И те са от майка и татко основани. Нежелани. Пред такива деца майчиното им сърце се заблъсква най-лудо, подвигам кръвното!…
Влизам в детското поделение и си мисля за орисите на тези най-мили и най-невинни създания, накъде ли ще ги отпрати вятърът на живота. Ето, моченцето с номер 412 има затруднено дишане.

Какво ли е правила майкат апо време на бременността, с цел да в профил срама си. Не, децата не са позор! Детето е слънцестоене в нашия свят, в сърцето на всяка майка. Слънце с непрекъсващо греене до края на земния път на майката. На онази майк – не. Бе излъгала мъжа си и към този момент огромните си деца. Не тях, а себе си бе измамила, че лъжата й ще бъде неоткрита. Непреживяна. Бе се възползвала от това,че мъжът й го осъждат за смъртен случай при тежка злополука да изтърпява наказване, а през това време тя… не знаела дали ще предвари неговото излизане. Като че ли щяла да успее. Но не би…

Стоя в предродилното и попълням документите.

Всеки път се заричам да не изпитвам никакво страдание в сложните предродилни часове на “онези ” майки. Не всякога съумявам да запазя равнодушие. Болката си е за индивида, болката е възмездие, в този случай единствено наказване. След него не идва светлината, няма я насладата а единствено тъжно облекчение.

Вдигам глава от листовете и се приближавам до родилката. Избърсвам потното й чело, измокрям пресъхналите й устни. Жената понечва да благодари, само че я стопира студеният ми взор на акушерка,която на глед единствено си прави работата, и тя извръща глава. – още няколко дни ще трае това възприятие на виновност у нея – мисля си. – После ще си тръгне с възприятието, че се е отървала и освободила от товавар.

Викат ме в приемната. Дано е от тези положителните случаи. Толкова години имам тази работа, не мога да престана да се вълнувам по този мотив. Рутината и опитът не са изтрили съчувствиет оми към родилните страдания на майките. Защото това е велико самообладание от тяхна страна. Само една майка може същински да разбере, що е това да родиш живот!

Санитарката бе пропуснала дребно на тип момиче, превито от болката. Поемам документите й. – Няма да се вълнувам – пробвам да си обещая. – и никакво любознание – упорствам пред себе си. Но… не устоявам. Разбирам всичко и се веселя. Иде ми да я прегърна като своя щерка и да й дам доста кураж и мощ да издържи всичко. Е, ще има наслада – това ми стига. Дано пристигна по-скоро и по-леко бебето!…

Тръгвам към детското поделение. Спомням си, че е пристигнал ред за осиновяване на близнаците – момченце и момиченце. Не могат да ги разделят, а осиновителите не са показали, че могат да вземат две деца. Ако тези не се съгласят, може би идващите! Буца застава на гърлото ми пред типа на заспалите добродушно в тази стая деца с незнайна орис. С най-голяма болежка ги адресирам в домовете за развъждане, а единствено аз си знам по какъв начин са пристигнали на този свят и ме боли от мисълта какво ли ги чака.

Сутринта дочаквам в размишления. Онази, младата жена, която одобрих нощес, е родила елементарно и към този момент е щастлива. Съобщила е новината на околните си.

Тази заран ще дойдат те – осиновителите. Семейството е от Варна. Кандидатстват от години. Техен е в този момент редът. Решавам да ги очаквам и да поговоря с тях.

Дежурството ми от дълго време е минало, само че вземам решение да остана и да ги дочакам.

Посрещам ги в приемната. Бях виждала единствено дамата.

– Децата са две – близнаци – споделям простичко и малко. Жената погледна с молба и вяра мъжа си.

– Съгласни сме да ги вземем и двете – отново по този начин простичко отговори брачният партньор.

След няколко дни трябваше да дочакат дооформените документи. Повярвах внезапно на тази двойка. Очаквах ги в уговорения ден и час. Ако не бях на работа този ден, отново щях да дойда в болничното заведение и да видя всичко с очите си. Мира няма да имам другояче.

Станах рано, не желаех и не можех да мисля за друго – единствено се питах. Дали няма да се разколебаят. Ще дойдат ли, или са премислили и отказали. Влизам в болничното заведение и отивам при близначетата. Бяха ги нахранили и спяха стиснали юмручета. Не ме сдържаше. Излязох на изхода. И ги видях. Идваха с букети, с погачи, с големи пакети – един наследник и един розов. Едва се поздравихме от неспокойствие, грейнали от насладата. Те – новите мама и баща, поеха разтреперани по едно от децата. И заплакаха и двамата! От натрупалото се през годините очакване в вяра, от сбъднатата им фантазия, от двойната им наслада. Гледах ги, а те, клетите, не знаеха по какъв начин даже да ги погалят, по какъв начин да им се порадват. Само ги гледаха и сияеха, а сълзите им се стичаха от наслада и неспокойствие!
Тук не устоявам, и сълзите ми се ронят.
Не ги арестувам и те бликват още повече. Около мене минават сътрудници в бели престилки. Разбират от какво се вълнувам толкоз доста. Щом рева, значи съм спряла на върпха на моята религия – слънцестоенето…

Усещам бузите си мокри. Преживявам още веднъж същински онази, вчерашната наслада. Навеждам глава, поглеждам китеника и се усмихвам през сълзи – прекалила съм с вълната в жълто. В него пулсират слънчеви кръгове. – Ето го моя празник! – мисля си и прибирам китеника и снопчетата вълна в кошницата.

После дълго не мога да заспя до от дълго време спящите ми внучета.

Ще ми стигнат ли силите да преживея всяка вяра?!…

Минка ЗАХАРИЕВА, Варна

Инфо: Наборе