Четенето като опияняващо удоволствие
Скъпи възпитаници, зная, че нямате доста време за четене на книги. Сигурно си мислите, че това е скучно и самотно занятие за разлика от дискотеката. Докато чете, на човек не може да му се случи нищо забавно. Никой няма да ви простреля, тъй като сте харесали книгата, която той харесва. Не съм чувал и да стават всеобщи сбивания за това, че някои избират Елиът, а други не го понасят. Няма да чуете привет за момчето от трета маса (в читалнята) и неговата дама с нашумелия монолог на Разколников от шлагера на Достоевски „ Престъпление и наказване “.
Но в случай че си визиите четенето като опияняващо наслаждение, всичко става напълно друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все отново той е по-силен). Да не приказваме за Хемингуей и Фицджералд, от които се поръчват напряко цели глави. Всеки си поръчва обичания създател. Барманът също понякога прочита по някоя страница. И таман сте свършили парите, само че ви се чете още, и се появява някой чужд покровител и споделя: „ Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам мотив. “ А какъв е мотивът? Човекът с необятните пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с истински илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами несъмнено - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с книжовен разбор. Но това са луксове, които не всеки може да си разреши. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат единствено на някой гратис подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до замайване. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български създател. Тогава токсикологията не им мърда.
Но да се върнем в бара и да забележим какво става там. Някои към този момент са чели прекомерно доста. Ето, високият юноша в ъгъла плаче и крещи, че животът е неправилен и му се повдига от толкоз доста Камю. А седналата до него хубава русокоска, очевидно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се пробва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, явно загрубял четец, смесва Толстой с Набоков, с цел да понесе по-лесно „ Ана Каренина “. По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с изменени зеници. Сред читателите има, несъмнено, и такива, които нищо не схващат от литература и умерено може да им пробутат списание „ Наш дом “ вместо Балзак или „ Ръководство по защита на труда “ вместо „ Жерминал “ на Зола. Те, несъмнено, и воднист текст няма да усетят и с часове могат да четат „ Отнесени от вихъра “, мислейки я за „ Кама сутра “. Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго числа или вземат решение кръстословици. Разбира се, и с четенето не трябва да се прекалява, тъй като може да ви се усили мозъкът и тогава няма избавление. Сутрин, до момента в който не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът ще ви наподобява непознат и неприятелски. И по този начин до момента в който върнете прочетените книги и съберете пари за нова. Ако нямате пари за цяла книга, едно литературно списание също прави работа. Вземете ли заем, може даже да купите нещо от Нобелов лауреат. Но да не мечтаем. При тези цени на книгите единственото, което остава, е да си изрязвате остарели вестници, до момента в който получите домашно четиво. И тук се крият рискове - неприятните текстове с доста курсив водят до ослепяване.
Отказването от четене е доста мъчно, съвсем невероятно. Но въпреки всичко можете да опитате като от мощни минете на слаби текстове и най-после на изцяло безвредни вестници, партийни стратегии и предизборни обещания. Така ще стигнете до омерзение от четенето.
Людмил Станев е роден на 11 август 1959 година, живее във Варна. Лекар по обучение и специалност, той е написал разнородни по род произведения, по известните всред които са „ Ненакърнимо “ (1998), „ Малка нощна приказка “ (1998), „ Неприятният татарин “ (2003), „ По-малко “ (2004), „ Няма такава книга “ (2004), „ Приятели мои “ (2008), „ Няма такава книга и други разкази “ (2010), „ Рязко “ (2015)
Но в случай че си визиите четенето като опияняващо наслаждение, всичко става напълно друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все отново той е по-силен). Да не приказваме за Хемингуей и Фицджералд, от които се поръчват напряко цели глави. Всеки си поръчва обичания създател. Барманът също понякога прочита по някоя страница. И таман сте свършили парите, само че ви се чете още, и се появява някой чужд покровител и споделя: „ Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам мотив. “ А какъв е мотивът? Човекът с необятните пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с истински илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами несъмнено - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с книжовен разбор. Но това са луксове, които не всеки може да си разреши. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат единствено на някой гратис подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до замайване. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български създател. Тогава токсикологията не им мърда.
Но да се върнем в бара и да забележим какво става там. Някои към този момент са чели прекомерно доста. Ето, високият юноша в ъгъла плаче и крещи, че животът е неправилен и му се повдига от толкоз доста Камю. А седналата до него хубава русокоска, очевидно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се пробва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, явно загрубял четец, смесва Толстой с Набоков, с цел да понесе по-лесно „ Ана Каренина “. По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с изменени зеници. Сред читателите има, несъмнено, и такива, които нищо не схващат от литература и умерено може да им пробутат списание „ Наш дом “ вместо Балзак или „ Ръководство по защита на труда “ вместо „ Жерминал “ на Зола. Те, несъмнено, и воднист текст няма да усетят и с часове могат да четат „ Отнесени от вихъра “, мислейки я за „ Кама сутра “. Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго числа или вземат решение кръстословици. Разбира се, и с четенето не трябва да се прекалява, тъй като може да ви се усили мозъкът и тогава няма избавление. Сутрин, до момента в който не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът ще ви наподобява непознат и неприятелски. И по този начин до момента в който върнете прочетените книги и съберете пари за нова. Ако нямате пари за цяла книга, едно литературно списание също прави работа. Вземете ли заем, може даже да купите нещо от Нобелов лауреат. Но да не мечтаем. При тези цени на книгите единственото, което остава, е да си изрязвате остарели вестници, до момента в който получите домашно четиво. И тук се крият рискове - неприятните текстове с доста курсив водят до ослепяване.
Отказването от четене е доста мъчно, съвсем невероятно. Но въпреки всичко можете да опитате като от мощни минете на слаби текстове и най-после на изцяло безвредни вестници, партийни стратегии и предизборни обещания. Така ще стигнете до омерзение от четенето.
Людмил Станев е роден на 11 август 1959 година, живее във Варна. Лекар по обучение и специалност, той е написал разнородни по род произведения, по известните всред които са „ Ненакърнимо “ (1998), „ Малка нощна приказка “ (1998), „ Неприятният татарин “ (2003), „ По-малко “ (2004), „ Няма такава книга “ (2004), „ Приятели мои “ (2008), „ Няма такава книга и други разкази “ (2010), „ Рязко “ (2015)
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ