Скъпи приятели! Ако публикувате моята история, съпругата ми ще я

Скъпи другари! Ако публикувате моята история, брачната половинка ми ще я прочете тъкмо в деня на златната ни женитба. Знам, че споменът за това младежко премеждие, което ни събра и ни направи щастливи цели 50 години, ще я зарадва повече, в сравнение с и най-скъпият подарък.
На млади години служих на гръцката граница. Бях хазаин на отряда и постоянно ми се постановяваше да вървя до прилежащото село. Взимах пощата и зареждах кухнята с хранителни артикули. Един ден, вместо цялостната намръщена магазинерка, ме посрещна хубаво високо момиче, с коса на две опашки. Честно да ви призная, доста свенлив бях. Като ме попита какво искам, аз се изчервих, запелтечих, след това се обърнах и напуснах магазина с празни ръце. Близо два часа се въртях в селото. Накрая събрах храброст и се върнах в магазина. Щом ме видя, хубавицата се усмихна.

Втората ни среща не беше толкоз страшна, а на третата тя ми сподели, че се споделя Денка и ме почерпи с лимонада. Така незабелязано младежкото ми сърце за първи път усети какво е обич. Денка също не остана безразлична към мен и започнахме да поддържаме загадка връзка. На процедура всичко сред нас вървеше мъчно. Срещахме се за по някоя небрежно открадната целувка. Само че службата ми свърши и трябваше да се прибера в родния край. Разделих се с Денка, обещавайки, че ще се върна за нея. Тя се разплака, само че даде обещание да ми бъде вярна и в никакъв случай да не поглежда различен мъж. Махнахме си за довиждане и всеки пое по своя път.

У дома ситуацията не беше розово. Майка ми – вдовица от дълги години, не се усещаше добре и трябваше да се погрижа за здравето й. Отделно, с цел да не мизерстваме, започнах работа допустимо най-скоро. Половин година с Денка постоянно си пишехме писма, тя ми се обаждаше от телефона в пощенската станция, аз също я търсех. Не бях не запомнил обещанието си, само че изчаквах майка ми да се стабилизира и дружно да й желаяме ръката. С времето обаче писмата и позвъняванията секнаха. Притеснено си помислих, че е спряла да ме обича или може би ми се сърди, че отсрочвам годежа. Тези мисли не ми даваха покой и една заран още веднъж звънна в пощата им. С трептящ глас попитах да не би някой куриер да е задържал писмата, с цел да не получавам вести от Денка. Служителката, която към този момент знаеше за тайната ни връзка, замълча за малко, след това въздъхна и сподели:

„ Момче, не я търси повече. Тя се омъжва на следващия ден за юноша от нашето село. “ И с цел да избегне неуместните въпроси, дамата бързо приключи диалога. Не помня по какъв начин съм се довлякъл до у дома. Часове наред стоях, гледайки в една точка. От време на време майка ми надничаше, поклащаше глава и излизаше. Някъде в късния следобяд чух виковете на двамата ми братовчеди – Иван и Кольо: „ Ей, братчед! Къде си? “ Щом ме видяха унил, един през различен почнаха да питат: „ Какво ти става? Болен ли си? “ – „ Не съм болен – споделих, – влюбен съм. “ И им споделих всичко – за клетвите и обещанията на Денка и че на следващия ден тя ще стане непозната брачна половинка. Тук е мястото да кажа, че с братовчедите ми, въпреки да са по-малки от мен, бяхме подготвени да влезем и в огъня, в случай че някой от нас се намираше в неволя. С ръка на сърцето признавам, че концепция нямах какво са измислили.

Когато те си потеглиха, аз потънах в още по-дълбоко обезсърчение. На другия ден не отидох на работа. До вечерта се въртях в двора, подреждах едно, развалях друго. Мисълта ми беше при Денка. Някъде към 20.00 ч, тъкмо кастрех остарялата дюля, чух, че пред къщата спря кола и до ушите ми дохвърчаха познатите гласове на Иван и Кольо: „ Ей, братчед! Излез! Носим ти подарък. “ В идващия миг те нахлуха, бутайки пред себе си непознато момиче със сплетена на две плитки коса. Бяха вързали ръцете й. „ Ето я твоята Денка. На им в този момент женитба без младоженка! “ – хилейки се, споделиха момчетата. Господи, това момиче приличаше на Денка, само че не беше тя. От шока ме изтръгна настойчивата й молба: „ Какво ме зяпаш? Отвържи ме, бе, човек! “ Примигнах на парцали и мигновено смъкнах въжето, което прочее въобще не беше плътно.

Девойката изпъна ръце напред, разтръска ги, след това се обърна към доволните ми братовчеди и им заби по един крепък пестник. Леле, споделих си мислено, момент преди мощна плесница да опари и моята буза. Като дребен съм се бил с доста момчета, разбивали са ми носа, само че подобен пестник не бях получавал до момента. Честно казано, свитки ми излязоха пред очите. По-странното беше, че Иван и Кольо се изплашиха и бързо се скатаха зад двора. Минути по-късно, със зачервени лица, тримата стояхме на масата и къде със боязън, къде с любознание наблюдавахме „ отвлечената младоженка “, която с вълчи вкус хапваше от мишмаша на майка ми. Оказа се, че непознатата е по-малката сестра на Денка – Дона.

Така и не разбрах по какъв начин и за какво са се объркали братовчедите. Когато суматохата отмина, дадох обещание на Дона, че още на следващия ден ще уредя транспорт до селото й. Момичето поклати глава в символ на противоречие и съобщи, че сега поради сватбата у тях има доста хора, а тя не обичала шумотевицата. Освен това нямала нищо срещу да ми погостува известно време.
На другата заран Дона се свърза с родителите си и ги успокои, че няколко дни ще бъде при другарка. Тя остана вкъщи седмица – една прелестна седмица, през която двамата доста се сближихме. По-малката сестра на Денка се оказа занимателна и с положително сърце. Великодушно елементарни на Иван и Кольо, които прочее в нейно наличие се държаха като същински джентълмени. През цялото време благата ми майка мислеше, че съм си довел младоженка, и се скъса да й угажда. То баници ли не бяха, то печени пилета, сладкиши…

За страдание настъпи време Дона да си потегля. След заминаването й ми стана мъчително за нея. Страдах по този начин, както не бях страдал даже за Денка. На всичкото от горната страна час след час майка ме питаше какво съм направил на хубавото момиче, че да си тръгне. И тогава взех решение – ще я отвлека и ще се оженя за нея.
Два дни по-късно, по здрач, с Иван и Кольо бяхме застанали на пост пред къщата на Дона и дебнехме по кое време ще излезе на открито. Не ни бе елементарно, като се има поради, че се намирахме в малко село, където всички се познаваха. Нощта мина и отпътува, а новата ми обичана по този начин и не излезе. Почти бях изгубил самообладание, когато рано сутринта най-сетне Дона се появи. Без да ми пука, че към този момент се развиделява и хората ще ме видят, се втурнах към нея. Смело изпъчих гърди, хванах я за ръката и мощно извиках:

„ Тръгвай. Отвличам те, искаш или не искаш, ще се оженя за теб. “ Дона най-спокойно издърпа ръката си, разстръска я и в идващия миг още веднъж мощен пестник опари бузата ми. Въпреки че беше ден, пред очите ми заиграха звезди. Докато се пробвах да концентрирам погледа си и да събера част от изгубеното си мъжко достолепие, тя напълно ясно сподели: „ Щом си споделил, дано се оженим, но първо ще ме поискаш от нашите по този начин, както вършат естествените хора. “ Дочули думите й, Иван и Кольо се разкрещяха с цяло гърло: „ Браво, братчед, този път взехме вярната младоженка. “

Няма да разтеглям повече локуми. Изминаха 50 години, откогато Дона е моя брачна половинка. От брака ни се родиха двама сина и една щерка. Имаме внуци и правнуци. Никога не съм повишавал звук на жена си, нито съм я нагрубявал. Онези два шамара ме убедиха, че с нея на глава елементарно не се излиза. Сред околните ни, които се радват да слушат нашата история, са обичаните ми братовчеди Иван и Кольо. Те също са възрастни мъже, извънредно виновни към фамилиите си. Редовно ни гостува и Денка – някогашната ми и към този момент забравена обич. Благодаря на ориста, че тя се омъжи за различен, тъй като точно по този начин срещнах своята обичана брачна половинка, която и през днешния ден обичам все по този начин безрезервно.
Стоян
Инфо: персонална драма