В подземията на хотел Славянска беседа
Ситният дъжд, до момента в който ходя по улица " Славянска ", отпраща мислите ми в ненадейна посока. Зад мен фаровете на колите нашарват фасадите на огромните сгради, само че чадърът пречи да вдигнеш глава нагоре – там, където вятърът развлачва насъбраните облаци. А и почтено казано, избирам да си виждам в краката, заобикаляйки локвите и изключително проблематичните капаци на шахти до постройките, за които в никакъв случай не можеш да си сигурен, че са безвредни. Кракът ми по нехайство стъпва върху един от тях, той издрънчава, надлежно внезапно се оттеглям обратно и внезапно си давам сметка къде се намирам – покрай входа на хотел " Славянска сказка ". Но в тази ситуация е значимо освен това, което се намира пред мен, само че и това, което остава под краката ми, защото то допуска обособена софийска история.
И до ден сегашен словосъчетанието " Славянска сказка " пробужда разнообразни мемоари. То на часа препраща към първото читалище " Славянска сказка ", зародило още през 1880 година по концепция на словенеца Антон Безеншек, бащата на българската бързопис. Място за сбирки, празнувания и всевъзможни празненства, на които дамите от тогавашния елит, както проличава по фотосите, демонстрират последните си тоалети от Париж или Виена пред подбрана столична аудитория. С други думи – един европейски оазис в неустроената към момента столица, преди появяването на Народния спектакъл и на Военния клуб. Затуй и Алеко Константинов дефинира " Славянска сказка " като " мирна ограда, за дружба сърдечна, за чиста услада, пристрастеността тук немей. Тук българин със сърбин и чех със словак, хърватин със словенец и русин с поляк по приятелски живей ". Не знам тъкмо по този начин ли е било и преди време измежду славяните, само че най-малко звучи " приятелски ".
След десетина години първата постройка на читалището е разрушена и е вдигната втора – по-солидна и отново на същото място – на ъгъла на улиците " Раковски " и " Славянска ". Там се организира и много казионният Славянски събор в София през 1910 година, жлъчно кръстен от Пенчо Славейков " събор на дахомейците ", защото поетът съзира зад всичко това политически ползи, а освен " братско единодушие ".
И по този начин до началото на 30-те години на ХХ век, когато предприемчиви люде вземат решение да преизградят " Славянска сказка " отначало, с цел да се стигне до днешния комплекс – читалището заема място към сегашната градинка на " Кристал ", а на ъгловото пространство през 1935 година е вдигнат нов комплекс " Славянска сказка " – хотел, заведения за хранене, магазини, адвокатски фирми и спектакъл. Ето го и началото на българския Бродуей по улица " Раковски ".
Погледът ми попада и върху табелата край входа на днешния хотел, на която е увековечен тогавашният му строител Георги Тр. Киселинчев (1878–1971), бизнесмен и основател на българската каменоделна школа, брат на скулптора Пандо Киселинчев. Архитекти на цялостния план са Асен Михайловски и Георги Апостолов.
Научих всичко това неотдавна от една среща със настоящия шеф на " Славянска сказка " – инженер Любомир Поцков, внук на основателя на хотела. Повод за нея бяха събитията от " кървавата есен " на 1944 година, разиграли се на това място. Тъй като предишното е постоянно тук. В разрива сред настояще и бъдеще, сред индивида и ближните му, сред индивида и неговия език. То ни застига, вълнува, тревожи, повлича ни из въртопите си, нахлува в нас посредством споделени, чути или прочетени мемоари. Затова, излизайки от " неведението " си, ние въпреки всичко желаеме да знаем " по какъв начин " и " за какво ".
Ето за какво предложих на съидейници от " Софийска платформа " и Института за близкото минало да слезем на " кота нула " в " Славянска сказка ". Тоест след килиите на улица " Московска " и в постройката на " Лъвов мост " да се спуснем и в подземията на хотела, където под управлението на Тодор Живков и Мирчо Спасов са били арестувани и " филтрирани " хора, за които някой различен е решавал дали ще живеят, или ще изчезнат безследно. Едва ли в миналото ще узнаем множеството от тези истории. Но преди да забележим самото това място с очите си, се порових из книгите и събрах дребното, разказано там.
Всичко стартира след утрото на 9 септември 1944 година, когато към 6,30 ч. сутринта по Радио София леко пресипналият глас на Кимон Георгиев известява на всички " българи и българки ", че властта е в ръцете на Отечествения фронт (ОФ), като приканва да бъде посрещната славната Червена войска, с което една страница от историята на България ще бъде " затворена ". Все още никой не приказва за непринудено „ въстание на трудещите се “. Ясно е, че е осъществен боен прелом и следва наливането на основите на един нов свят. А какво ще се случи със остарелия?
Пак по Радио София, само че към този момент на идващия ден, проехтява известие, че всички депутати от XXV Народно събрание и министри в последните три държавни управления би трябвало да се явят пред органите на новата власт. Съобщението звучи " миролюбиво ", като апел за приемане и предаване на властта. Така го възприемат най-малко значително от тогавашните радиослушатели, което демонстрира какъв брой доверчивост е имало в тези времена.
За тримата регенти се знае, че са били в Чамкория и министърът на войната Дамян Велчев подрежда те да бъдат незабавно докарани в София, с цел да подпишат декрет с оставката си. В това време из Военното министерство в София тече систематизиране на дилемите: новият вътрешен министър Антон Югов (другарят Дончо) подрежда на Георги Чанков да въоръжи групи от " техни приятели " (тук някъде изниква сянката на Тодор Живков), а на македонския палач Лев Главинчев е разпоредено да завземе Дирекцията на полицията.
От тънкото досие на Тодор Живков, съхранено в ДА " Архиви ", излиза наяве, че той е назначен чак на 17 октомври за основен контрольор при отдел " Униформена милиция " и то забележете – от 8 ч. сутринта (така написа в заповедта). Отредена му е заплата от 8400 лева, много огромна за времето си, плюс 300 лева за покачването.
А истината е, че Тодор Живков е в играта още от 9 септември (не мога да се наемам с часа). Независимо дали врагът се предава, той е трябвало да бъде погубен. Потвърждават го и разменените шифровани телеграми сред Трайчо Костов (Спиридонов) и Георги Димитров в Москва от есента на 1944 година до пролетта на 1945 година В тях намерено се приказва, че революционната отплата не трябва да бъде възпирана, тя би трябвало да бълбука (със съответните жертви), до момента в който не се стигне до така наречен „ Народен съд “.
Така се основават няколко паралелни центъра. Лев Главинчев " завзема " Дирекцията на полицията на Лъвов мост, където ще би трябвало да се разправя с някогашните служители на реда и чиновници, призовани отново по Радио София да се явят на работа (включително престъпната полиция), тъй като нищо не ги заплашва. Около триста наивници, откликнали първи, изчезват безследно.
Тодор Живков пък си харесва за " щаб на партизаните " точно хотел " Славянска сказка ". В центъра е, постройката е леко потърпевша от бомбардировките, само че е покрай Военното министерство, където заседава държавното управление на Кимон Георгиев. А и " неофициалното място " дава повече независимост. Междувременно Живков и дясната му ръка Мирчо Спасов са измежду първите, които " посещават " постройката на " Лъвов мост " и ровят из полицейските архиви. С каква цел? Търсят " предатели ". Прословутата картотека на Никола Гешев с имената на инфилтрираните измежду комунистите сътрудници я няма, обаче има значително други папки и документи. Тогава са унищожени доста полицейски архиви, за чието битие можем единствено да гадаем.
Лев Главинчев си харесва за второ " място за арести " постройката на днешния Нотариат на бул. " Патриарх Евтимий " – тогавашна благосъстоятелност на немската легация. Освен с хотел " Славянска сказка ", новата ЧК разполага и с " Дома на слепите ", с пространства в Централния затвор, с ареста на Съдебната палата и постройката на " Московска " 5. Открих даже удостоверение, че за малко е имало " арест " и в комендантството на ул. " Славянска " 8 – там се разпореждал Никола Павлов-Комара, несменяемият деловодител на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Тримата регенти (княз Кирил, Богдан Филов и военачалник Никола Михов) са задържани от Лев Главинчев. Но къде ги водят? Едни настояват, че в подземията на днешния Нотариат, преди да ги отведат в килии в Централния затвор, други – че са държани в настрана подземие на хотел " Славянска сказка ".
Оказва се, че подземията на хотелския комплекс с лекост могат да бъдат превърнати в килии. За което и през разум не е минавало нито на притежателя Георги Киселинчев, нито на архитектите Асен Михайловски и Георги Апостолов. Просто мястото е било " комфортно ". В една публикация в сп. " Архитект " от 1936 година откриваме следното " провидческо изложение ":
" Фоайето е в комфортна връзка със сутеренните заведения за хранене, а от там и с партерния ресторант… Специална шахта, която минава по цялата източна стена и излиза на ул. " Славянска ", служи за внасяне на артикули, въглища, вино и изхвърляне на сгурията от кухнята. Вдясно от подземието на сцената се намират камерите за бездушното отопление и вентилация, с филтрирните, овлажнителни камери и прочие Останалата част от сутерена е заета с мазета, отопление за пространствата на " Славянска сказка ", хотела и бюрата на мецанините, с пространства за котли, въглища, сгурия ".
Упоменаването на входа откъм улица " Славянска " е значимо, тъй като преди време формалният вход е бил от улица " Раковски ", през днешния ден затворен след ремонта през 70-те години. Научих го отново от шефа господин Поцков, който ни одобри в хотела си и драговолно се върна обратно във времето по нишката на фамилните мемоари.
Веднага след 9 септември 1944 година хотелът е бил " реквизиран ", сетне " национализиран " от новата власт. Върнат е на наследниците чак през 1992 година Дядо му Георги Киселинчев е бил следен, само че не е бил задържан, до момента в който неговият съучастник Яким Цветанов минава през " Белене ".
В техните персонални архиви даже се пази неповторим документ, писан от самия " комендант ", освен това с голям брой неточности: " Съобщаваме с сегашното, че хотел " Славянска сказка " се заема от 10.Х.1944 година от Щаба на Народната милиция. Заетият хотел с целия преносим инвентар, като следните: легла, пружини, фотьойли, кушетки, маси, столове, дрешници и други, които са употребени за спални и канцеларий за потребностите на Щаба. 21.Х. 944 година Инспектор на униформената милиция подполковник Тодор Живков ".
Не е непокътната нито една фотография на Тодор Живков в униформа на Народната милиция. Може и да не е желал да се снима в този интервал. Такива документални доказателства липсват дори в изданието " Син на своя народ, наследник на своето време ", излязло през 1981 година под редакцията на поета Димитър Методиев и отдадено на 70-ата годишнина на генералния секретар на Българска комунистическа партия.
На идната година обаче излиза различен документален алманах под съставителството на поета Матей Шопкин – " Младост, наречена битка " – със мемоари от съратници на Живков преди 1944 година Вътре е оповестен спомен на някой си Тодор Попов, озаглавен " Незабравими денонощия ", в който изникват епизоди от активността на бъдещия общоприет секретар в хотел " Славянска сказка ". При инцидентна среща в Съдебната палата Живков кани въпросния сподвижник да го посети на местоработата му. Попов откликва на поканата и сварва Живков в кабинета си на първия етаж на хотела (откъм ул. " Раковски " ) да беседва с почитан руски офицер. След което той споделя с бойния си приятел, че няма да остане дълго тук, щели да го местят на " партийна работа ".
Истината е, че Антон Югов по някаква причина не харесва Живков и на 1 декември 1944 година го уволнява от Народната милиция, а " щабът " в " Славянска сказка " е закрит. За което Тодор Живков, който в никакъв случай не си оставя магарето в калта, ще си отмъсти, когато, несъмнено, му пристигна времето…
Но най-стъписващ е финалът на цитирания спомен на Тодор Попов, когато Живков взема решение да му се похвали с " нещо ". Тръгват по необятния кулоар на фоайето на хотела, оттова минават в частта към улица " Славянска ", а след това надолу – където зад решетки са " задържаните виновници за страданията на нашия народ ". Някои от тях, твърди създателят на загатна, се разхождали като " вълци – уплашени и жалки, чакали със боязън националното отмъщение ". А пък другарят Живков с тиха горделивост споделил, че тук са " някои от най-големите ".
Доколко достоверен, а не " поетично " и " патетично " дописван след това е този спомен, е различен въпрос. Но килиите на страданието в подземието на " Славянска сказка " са стопроцентов факт.
Знае се и за една екзекуция, извършена в този хотел " навън ". В първите дни след 9 септември е арестуван генерал-майор Петър Цанков, шеф на Школата за запасни офицери. Причината: школниците не приели с възторг да се причислят към " новата власт ". Генерал Цанков е отведен в " Славянска сказка ", където минава през разпита на " революционния арбитражен съд " – Тодор Живков, Владимир Бонев и Станко Тодоров. Последните двама също вършат бурна кариера в Народна република България – те са бъдещи ръководители на Народното събрание, а Станко Тодоров е и един от най-дълго управлявалите български министър председатели. Какво тъкмо се случва по-късно, не е известно, само че се чува зов и скоро " национални полицаи " завардват тротоара на улица " Раковски ", където лежи бездиханното тяло на ген. Петър Цанков. Обясняват на минувачите, че генералът самичък бил скочил от петия етаж. Когато отнасят тялото му в моргата, правосъдният доктор споделя пред околните му, че е установил дисторция на черепа, нанесена авансово с корав предмет.
Мислех си за всичко това, когато със съдействието на шефа господин Любомир Поцков нашата група проникна в подземията на хотела. Входът към тях е откъм улица " Славянска ", под китайския ресторант. Изброих дванадесет стъпала, които водят надолу, през днешния ден облепени с бели кухненски плочки, което също не е инцидентно – долу продължава да действа кухнята на хотела. Подземието е тясно, само че дълго. Бяха отместили един огромен фризер, запречващ входа към тогавашните килии. През годините са сменяли инсталацията на парното, с което се е смалил и входът към лявото помещение. Човек би трябвало да приклекне, с цел да се промъкне в него: бетон и мраз те лъхват от вътрешната страна незабавно, а днешните стелажи с документи затрудняват преценката за размера на това пространство. А то не е било по никакъв начин малко – чувал съм устни разкази, че вътре са били наблъсквани до 60–80 души, а и повече. Арестът към " филтъра " е бил оборотен.
Има свидетелства по какъв начин на " рецепцията " на хотел " Славянска сказка " самичък се е явил проф. Михаил Арнаудов като някогашен министър на просвещението, дружно с други министри и депутати. През тези килии е минал и той, преди да го отведат в Централния затвор, с цел да получи доживотна присъда от " Народния съд ". По подигравка на ориста – към този момент след амнистирането му – " националната власт " през 1964 година му дава апартамент на същата тази улица " Славянска ", няколко номера по-надолу, след пресечката с ул. " Шести септември ". Мнозина обаче не са имали сходен " късмет ".
Нощем камиони са спирали на улица " Раковски " и отсам са извеждали хора с вързани ръце. А след това? Сетне някой садистичен изрод като Мирчо Спасов или Лев Главинчев е нареждал на водача да потегли към полетата край София или към Перник и Радомир, където камарата от анонимни всеобщи гробове е нараствала. В един миг изтезанията въпреки всичко намалели – трябвало да останат обвинени и за " Народния съд ". За наш позор не е оголен и изследван нито един от тези всеобщи гробове. В другите посткомунистически страни това е главната задача на Института за национална памет, който по план би трябвало да надгради и нашата Комисия по досиетата. Ала това, изключително при днешното ѝ управление, надали в миналото ще се случи.
Така стигаме до въпроса " за какво си спомняме? ". Защото не можем да не го вършим. Дори да не желаеме, парчета от предишното непроменяемо прорязват днешните ни части живот. А историята в никакъв случай не е права линия, наложително отвеждаща там, където на нас ни се желае. В което е и тайната на паметта: " Що е човек, та го помниш, и наследник човечески, та го спохождаш " (Пс. 8:5).
Докато бях в подземията на " Славянска сказка ", забелязах на таваните и на двете пространства, служили за килии, люковете на металните капаци към улицата. И се пробвах да си показва по какъв начин хората, които са били наблъскани вътре, като добитък за заколение, са реагирали на стъпките на минувачите по улица " Славянска ". Било е есенно време. Независимо от всичко, вероятно скокливо от горната страна са пребягвали дамски токчета или деца с топка. Животът е продължавал да си тече на повърхността, а преизподнята долу по различен метод е отмервала оставащите минути. Дали близки на задържаните, в случай че са знаели къде ги държат, не са се опитвали да им подадат от горната страна някакъв знак, да извикат имената им? Няма по какъв начин да узнаем. Цялата тази болежка и боязън към този момент са се утаили във времето.
Ала можем като жители – и без Институт за национална памет – да сложим край тези " отвори на страданието " някакъв незабравим знак за случилото се в подземията на " Славянска сказка ". Знак, че въпреки всичко помним.
* Повече от създателя Тони Николов може да намерите в
И до ден сегашен словосъчетанието " Славянска сказка " пробужда разнообразни мемоари. То на часа препраща към първото читалище " Славянска сказка ", зародило още през 1880 година по концепция на словенеца Антон Безеншек, бащата на българската бързопис. Място за сбирки, празнувания и всевъзможни празненства, на които дамите от тогавашния елит, както проличава по фотосите, демонстрират последните си тоалети от Париж или Виена пред подбрана столична аудитория. С други думи – един европейски оазис в неустроената към момента столица, преди появяването на Народния спектакъл и на Военния клуб. Затуй и Алеко Константинов дефинира " Славянска сказка " като " мирна ограда, за дружба сърдечна, за чиста услада, пристрастеността тук немей. Тук българин със сърбин и чех със словак, хърватин със словенец и русин с поляк по приятелски живей ". Не знам тъкмо по този начин ли е било и преди време измежду славяните, само че най-малко звучи " приятелски ".
След десетина години първата постройка на читалището е разрушена и е вдигната втора – по-солидна и отново на същото място – на ъгъла на улиците " Раковски " и " Славянска ". Там се организира и много казионният Славянски събор в София през 1910 година, жлъчно кръстен от Пенчо Славейков " събор на дахомейците ", защото поетът съзира зад всичко това политически ползи, а освен " братско единодушие ".
И по този начин до началото на 30-те години на ХХ век, когато предприемчиви люде вземат решение да преизградят " Славянска сказка " отначало, с цел да се стигне до днешния комплекс – читалището заема място към сегашната градинка на " Кристал ", а на ъгловото пространство през 1935 година е вдигнат нов комплекс " Славянска сказка " – хотел, заведения за хранене, магазини, адвокатски фирми и спектакъл. Ето го и началото на българския Бродуей по улица " Раковски ".
Погледът ми попада и върху табелата край входа на днешния хотел, на която е увековечен тогавашният му строител Георги Тр. Киселинчев (1878–1971), бизнесмен и основател на българската каменоделна школа, брат на скулптора Пандо Киселинчев. Архитекти на цялостния план са Асен Михайловски и Георги Апостолов.
Научих всичко това неотдавна от една среща със настоящия шеф на " Славянска сказка " – инженер Любомир Поцков, внук на основателя на хотела. Повод за нея бяха събитията от " кървавата есен " на 1944 година, разиграли се на това място. Тъй като предишното е постоянно тук. В разрива сред настояще и бъдеще, сред индивида и ближните му, сред индивида и неговия език. То ни застига, вълнува, тревожи, повлича ни из въртопите си, нахлува в нас посредством споделени, чути или прочетени мемоари. Затова, излизайки от " неведението " си, ние въпреки всичко желаеме да знаем " по какъв начин " и " за какво ".
Ето за какво предложих на съидейници от " Софийска платформа " и Института за близкото минало да слезем на " кота нула " в " Славянска сказка ". Тоест след килиите на улица " Московска " и в постройката на " Лъвов мост " да се спуснем и в подземията на хотела, където под управлението на Тодор Живков и Мирчо Спасов са били арестувани и " филтрирани " хора, за които някой различен е решавал дали ще живеят, или ще изчезнат безследно. Едва ли в миналото ще узнаем множеството от тези истории. Но преди да забележим самото това място с очите си, се порових из книгите и събрах дребното, разказано там.
Всичко стартира след утрото на 9 септември 1944 година, когато към 6,30 ч. сутринта по Радио София леко пресипналият глас на Кимон Георгиев известява на всички " българи и българки ", че властта е в ръцете на Отечествения фронт (ОФ), като приканва да бъде посрещната славната Червена войска, с което една страница от историята на България ще бъде " затворена ". Все още никой не приказва за непринудено „ въстание на трудещите се “. Ясно е, че е осъществен боен прелом и следва наливането на основите на един нов свят. А какво ще се случи със остарелия?
Пак по Радио София, само че към този момент на идващия ден, проехтява известие, че всички депутати от XXV Народно събрание и министри в последните три държавни управления би трябвало да се явят пред органите на новата власт. Съобщението звучи " миролюбиво ", като апел за приемане и предаване на властта. Така го възприемат най-малко значително от тогавашните радиослушатели, което демонстрира какъв брой доверчивост е имало в тези времена.
За тримата регенти се знае, че са били в Чамкория и министърът на войната Дамян Велчев подрежда те да бъдат незабавно докарани в София, с цел да подпишат декрет с оставката си. В това време из Военното министерство в София тече систематизиране на дилемите: новият вътрешен министър Антон Югов (другарят Дончо) подрежда на Георги Чанков да въоръжи групи от " техни приятели " (тук някъде изниква сянката на Тодор Живков), а на македонския палач Лев Главинчев е разпоредено да завземе Дирекцията на полицията.
От тънкото досие на Тодор Живков, съхранено в ДА " Архиви ", излиза наяве, че той е назначен чак на 17 октомври за основен контрольор при отдел " Униформена милиция " и то забележете – от 8 ч. сутринта (така написа в заповедта). Отредена му е заплата от 8400 лева, много огромна за времето си, плюс 300 лева за покачването.
А истината е, че Тодор Живков е в играта още от 9 септември (не мога да се наемам с часа). Независимо дали врагът се предава, той е трябвало да бъде погубен. Потвърждават го и разменените шифровани телеграми сред Трайчо Костов (Спиридонов) и Георги Димитров в Москва от есента на 1944 година до пролетта на 1945 година В тях намерено се приказва, че революционната отплата не трябва да бъде възпирана, тя би трябвало да бълбука (със съответните жертви), до момента в който не се стигне до така наречен „ Народен съд “.
Така се основават няколко паралелни центъра. Лев Главинчев " завзема " Дирекцията на полицията на Лъвов мост, където ще би трябвало да се разправя с някогашните служители на реда и чиновници, призовани отново по Радио София да се явят на работа (включително престъпната полиция), тъй като нищо не ги заплашва. Около триста наивници, откликнали първи, изчезват безследно.
Тодор Живков пък си харесва за " щаб на партизаните " точно хотел " Славянска сказка ". В центъра е, постройката е леко потърпевша от бомбардировките, само че е покрай Военното министерство, където заседава държавното управление на Кимон Георгиев. А и " неофициалното място " дава повече независимост. Междувременно Живков и дясната му ръка Мирчо Спасов са измежду първите, които " посещават " постройката на " Лъвов мост " и ровят из полицейските архиви. С каква цел? Търсят " предатели ". Прословутата картотека на Никола Гешев с имената на инфилтрираните измежду комунистите сътрудници я няма, обаче има значително други папки и документи. Тогава са унищожени доста полицейски архиви, за чието битие можем единствено да гадаем.
Лев Главинчев си харесва за второ " място за арести " постройката на днешния Нотариат на бул. " Патриарх Евтимий " – тогавашна благосъстоятелност на немската легация. Освен с хотел " Славянска сказка ", новата ЧК разполага и с " Дома на слепите ", с пространства в Централния затвор, с ареста на Съдебната палата и постройката на " Московска " 5. Открих даже удостоверение, че за малко е имало " арест " и в комендантството на ул. " Славянска " 8 – там се разпореждал Никола Павлов-Комара, несменяемият деловодител на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Тримата регенти (княз Кирил, Богдан Филов и военачалник Никола Михов) са задържани от Лев Главинчев. Но къде ги водят? Едни настояват, че в подземията на днешния Нотариат, преди да ги отведат в килии в Централния затвор, други – че са държани в настрана подземие на хотел " Славянска сказка ".
Оказва се, че подземията на хотелския комплекс с лекост могат да бъдат превърнати в килии. За което и през разум не е минавало нито на притежателя Георги Киселинчев, нито на архитектите Асен Михайловски и Георги Апостолов. Просто мястото е било " комфортно ". В една публикация в сп. " Архитект " от 1936 година откриваме следното " провидческо изложение ":
" Фоайето е в комфортна връзка със сутеренните заведения за хранене, а от там и с партерния ресторант… Специална шахта, която минава по цялата източна стена и излиза на ул. " Славянска ", служи за внасяне на артикули, въглища, вино и изхвърляне на сгурията от кухнята. Вдясно от подземието на сцената се намират камерите за бездушното отопление и вентилация, с филтрирните, овлажнителни камери и прочие Останалата част от сутерена е заета с мазета, отопление за пространствата на " Славянска сказка ", хотела и бюрата на мецанините, с пространства за котли, въглища, сгурия ".
Упоменаването на входа откъм улица " Славянска " е значимо, тъй като преди време формалният вход е бил от улица " Раковски ", през днешния ден затворен след ремонта през 70-те години. Научих го отново от шефа господин Поцков, който ни одобри в хотела си и драговолно се върна обратно във времето по нишката на фамилните мемоари.
Веднага след 9 септември 1944 година хотелът е бил " реквизиран ", сетне " национализиран " от новата власт. Върнат е на наследниците чак през 1992 година Дядо му Георги Киселинчев е бил следен, само че не е бил задържан, до момента в който неговият съучастник Яким Цветанов минава през " Белене ".
В техните персонални архиви даже се пази неповторим документ, писан от самия " комендант ", освен това с голям брой неточности: " Съобщаваме с сегашното, че хотел " Славянска сказка " се заема от 10.Х.1944 година от Щаба на Народната милиция. Заетият хотел с целия преносим инвентар, като следните: легла, пружини, фотьойли, кушетки, маси, столове, дрешници и други, които са употребени за спални и канцеларий за потребностите на Щаба. 21.Х. 944 година Инспектор на униформената милиция подполковник Тодор Живков ".
Не е непокътната нито една фотография на Тодор Живков в униформа на Народната милиция. Може и да не е желал да се снима в този интервал. Такива документални доказателства липсват дори в изданието " Син на своя народ, наследник на своето време ", излязло през 1981 година под редакцията на поета Димитър Методиев и отдадено на 70-ата годишнина на генералния секретар на Българска комунистическа партия.
На идната година обаче излиза различен документален алманах под съставителството на поета Матей Шопкин – " Младост, наречена битка " – със мемоари от съратници на Живков преди 1944 година Вътре е оповестен спомен на някой си Тодор Попов, озаглавен " Незабравими денонощия ", в който изникват епизоди от активността на бъдещия общоприет секретар в хотел " Славянска сказка ". При инцидентна среща в Съдебната палата Живков кани въпросния сподвижник да го посети на местоработата му. Попов откликва на поканата и сварва Живков в кабинета си на първия етаж на хотела (откъм ул. " Раковски " ) да беседва с почитан руски офицер. След което той споделя с бойния си приятел, че няма да остане дълго тук, щели да го местят на " партийна работа ".
Истината е, че Антон Югов по някаква причина не харесва Живков и на 1 декември 1944 година го уволнява от Народната милиция, а " щабът " в " Славянска сказка " е закрит. За което Тодор Живков, който в никакъв случай не си оставя магарето в калта, ще си отмъсти, когато, несъмнено, му пристигна времето…
Но най-стъписващ е финалът на цитирания спомен на Тодор Попов, когато Живков взема решение да му се похвали с " нещо ". Тръгват по необятния кулоар на фоайето на хотела, оттова минават в частта към улица " Славянска ", а след това надолу – където зад решетки са " задържаните виновници за страданията на нашия народ ". Някои от тях, твърди създателят на загатна, се разхождали като " вълци – уплашени и жалки, чакали със боязън националното отмъщение ". А пък другарят Живков с тиха горделивост споделил, че тук са " някои от най-големите ".
Доколко достоверен, а не " поетично " и " патетично " дописван след това е този спомен, е различен въпрос. Но килиите на страданието в подземието на " Славянска сказка " са стопроцентов факт.
Знае се и за една екзекуция, извършена в този хотел " навън ". В първите дни след 9 септември е арестуван генерал-майор Петър Цанков, шеф на Школата за запасни офицери. Причината: школниците не приели с възторг да се причислят към " новата власт ". Генерал Цанков е отведен в " Славянска сказка ", където минава през разпита на " революционния арбитражен съд " – Тодор Живков, Владимир Бонев и Станко Тодоров. Последните двама също вършат бурна кариера в Народна република България – те са бъдещи ръководители на Народното събрание, а Станко Тодоров е и един от най-дълго управлявалите български министър председатели. Какво тъкмо се случва по-късно, не е известно, само че се чува зов и скоро " национални полицаи " завардват тротоара на улица " Раковски ", където лежи бездиханното тяло на ген. Петър Цанков. Обясняват на минувачите, че генералът самичък бил скочил от петия етаж. Когато отнасят тялото му в моргата, правосъдният доктор споделя пред околните му, че е установил дисторция на черепа, нанесена авансово с корав предмет.
Мислех си за всичко това, когато със съдействието на шефа господин Любомир Поцков нашата група проникна в подземията на хотела. Входът към тях е откъм улица " Славянска ", под китайския ресторант. Изброих дванадесет стъпала, които водят надолу, през днешния ден облепени с бели кухненски плочки, което също не е инцидентно – долу продължава да действа кухнята на хотела. Подземието е тясно, само че дълго. Бяха отместили един огромен фризер, запречващ входа към тогавашните килии. През годините са сменяли инсталацията на парното, с което се е смалил и входът към лявото помещение. Човек би трябвало да приклекне, с цел да се промъкне в него: бетон и мраз те лъхват от вътрешната страна незабавно, а днешните стелажи с документи затрудняват преценката за размера на това пространство. А то не е било по никакъв начин малко – чувал съм устни разкази, че вътре са били наблъсквани до 60–80 души, а и повече. Арестът към " филтъра " е бил оборотен.
Има свидетелства по какъв начин на " рецепцията " на хотел " Славянска сказка " самичък се е явил проф. Михаил Арнаудов като някогашен министър на просвещението, дружно с други министри и депутати. През тези килии е минал и той, преди да го отведат в Централния затвор, с цел да получи доживотна присъда от " Народния съд ". По подигравка на ориста – към този момент след амнистирането му – " националната власт " през 1964 година му дава апартамент на същата тази улица " Славянска ", няколко номера по-надолу, след пресечката с ул. " Шести септември ". Мнозина обаче не са имали сходен " късмет ".
Нощем камиони са спирали на улица " Раковски " и отсам са извеждали хора с вързани ръце. А след това? Сетне някой садистичен изрод като Мирчо Спасов или Лев Главинчев е нареждал на водача да потегли към полетата край София или към Перник и Радомир, където камарата от анонимни всеобщи гробове е нараствала. В един миг изтезанията въпреки всичко намалели – трябвало да останат обвинени и за " Народния съд ". За наш позор не е оголен и изследван нито един от тези всеобщи гробове. В другите посткомунистически страни това е главната задача на Института за национална памет, който по план би трябвало да надгради и нашата Комисия по досиетата. Ала това, изключително при днешното ѝ управление, надали в миналото ще се случи.
Така стигаме до въпроса " за какво си спомняме? ". Защото не можем да не го вършим. Дори да не желаеме, парчета от предишното непроменяемо прорязват днешните ни части живот. А историята в никакъв случай не е права линия, наложително отвеждаща там, където на нас ни се желае. В което е и тайната на паметта: " Що е човек, та го помниш, и наследник човечески, та го спохождаш " (Пс. 8:5).
Докато бях в подземията на " Славянска сказка ", забелязах на таваните и на двете пространства, служили за килии, люковете на металните капаци към улицата. И се пробвах да си показва по какъв начин хората, които са били наблъскани вътре, като добитък за заколение, са реагирали на стъпките на минувачите по улица " Славянска ". Било е есенно време. Независимо от всичко, вероятно скокливо от горната страна са пребягвали дамски токчета или деца с топка. Животът е продължавал да си тече на повърхността, а преизподнята долу по различен метод е отмервала оставащите минути. Дали близки на задържаните, в случай че са знаели къде ги държат, не са се опитвали да им подадат от горната страна някакъв знак, да извикат имената им? Няма по какъв начин да узнаем. Цялата тази болежка и боязън към този момент са се утаили във времето.
Ала можем като жители – и без Институт за национална памет – да сложим край тези " отвори на страданието " някакъв незабравим знак за случилото се в подземията на " Славянска сказка ". Знак, че въпреки всичко помним.
* Повече от създателя Тони Николов може да намерите в
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ