Синът на Димитър Талев: Времето е най-справедливият съдник
Синът на Димитър Талев Владимир Талев и неговият внук Андреас Талев издадоха алманах с есета и записки под надпис „ ЕПОХАТА ТАЛЕВ “.
Книгата е построена върху мемоари от детството и юношеството на Владимир Талев, негови критически и общофилософски разбори, раждани през годините, и отдадени на Талевата четирилогия – „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “, „ Илинден “ и „ Гласовете ви слушам “, както и на трилогията, отдадена на Цар Самуил.
В любопитното четиво са включени и вълнуващи разкази – есета на Андреас Талев, в които разсъждава за общочовешкото значение на великия публицист и мястото му в европейския социокултурен контекс.
Епицентър.бг ще показа фрагменти от тази превъзходна книга за българския дух.
Днес ви предлагаме загатна на Владимир Талев " Времето е най-справедливият съдник "
Владимир Талев
Обедната софра започваше както постоянно в дванайсет и половина. Хранехме се безмълвно, от време в точния момент дочувах гласа на мама, която дирижираше хода на обеда резолютно, без прибързаност, долавях нотките на любов и почитание към Димче, нейния брачен партньор и мой татко, писателят Димитър Талев. Ние живеехме тук, в просторен апартамент на улица Паренсов 28, партера вляво.
В това жилище баща написа най-известните си романи, тук се възвърнаха старите, прекратени за години връзки, съживиха се с цялостна мощ старите привички, закипяха горещи диалози, още веднъж на сцената бяха осветени оживелите герои – хора, смели и умни, хора на Дълга и на Честта, чийто смисъл на живота им беше Обичта към България, а най-голямата им Радост – да усетят, че сънародниците от Македония дишат чист български въздух!...
След приключването на обяда, татко ми благодари на мама и се отдръпна във всекидневната – в нормалното си кресло, където оставаше към четвърт час преди да си легне за животворния си следобеден сън, пай, само че освежителен. Сега издебнах момента, без доста въпроси се осведомих, че тръгваме за Бистрица, към лятната му къща, в три и половина. Ура, всичко беше уредено!
Легна мека, успокояваща тишина над дома ни, единствено от време в точния момент далечко някъде от задните дворове долиташе припряна, възбудена врява на деца, играещи „ Стражари и апаши “. Изчаквах този миг и седнах пред телефона – в този момент сериозното ухо на мама нямаше да смущава диалозите ми с някое хубаво момиче или с положителни, правилни приятели – съидейници. Уреждахме срещи за довечера или за последващи дни, сърцето ми се пълнеше догоре с радост…
Черният телефон, разположил се до кушетката, се мъдреше индиферентен, формите му, причудливи за сегашните дни, единствено натъкваха неговата значимост в всекидневието. Долу, в подножието му, бяха изписани от мен най-старателно числа, ето и до ден сегашен, половин век по-късна, помня номера: 7-42-07, по-късно прибавиха начело една осмица… Без подозрение, той не беше жив знак, само че най-силно доказателство, че с неговото наличие в новата ни къща бяха почнали времена за баща и за фамилията му, изпълнени с опияняваща наслада, с неотслабващ екстаз, с нахлули в душа и тяло необуздани сили, на осезателен блян към съвършенство, на неумолима жадност за деяние и триумф. Да, да, по този начин беше, нямам и капка съмнение в точността и характера на тогава изпитваните усеща и безредици, всички те събрани и вплетени едно в друго, небулозни, само че ясно забележими, наречени Чудо.
След внезапното позвъняване на телефона започваше най-често диалог на татко ми с някой от многочислените му читатели, които най-много се оказваха възторжени фенове или даже обожатели – усещаше се, усещаше се тяхното неспокойствие, нескрита, небивала любов, бликнало, няма да пресилвам, фанатично боготворене на създателя, поклонение след неотдавна прочетените му романи. И всичко това се осъществяваше посредством черния Телефон, кацнал там, до кушетката, малко грозноват, само че всевластен, отворил вратата на новото време, време най-щастливо за баща и фамилията му…
Авторът на тези книги разсъни от мъртвешки сън и забвение възрожденската нравственос и хармония на един дребен народ, само че исполински по дух, тласна го напред към старите му фантазии и идеали.
Димитър Талев се трансформира в един от духовните водачи на тоя народ, влезе в душата му и се запомни като ревнив будител на добродетели, на наложителни правила и закони за бранене на чест и дълг, на историческа истина, на народностна същина и блян към единение. Строгият му взор още веднъж ни напомня и настоятелно предизвестява, че „ в този разказ е подложен един огромен за нас, българите въпрос – въпросът за страната. Там са вложени доста от ония неща, които са годни и през днешния ден за отношението на нашия човек към страната и отношението на страната към индивида. “
Едва ли не всеки четец на книгите му попада в плен на увлекателната мощ на описа. Талев е чародеец на словото, вълшебник на фабулата, мнозина библиофили са прекарвали над разтворените страници на романите му до късни доби, даже са осъмвали с четивото, възбудени, развълнувани… И въпреки всичко единствено с умеенето да разказваш увлекателно не се стига да шеметни небеса. Боговете на Олимп изискват безкомпромисно твоята Идея!...
Димитър Талев е безапелационен:
„ Не влага ли писателят в творчеството си една огромна концепция, една огромна обич, която той носи у себе си, за която е подготвен да се жертва, неговото произведение няма да носи белега на креативно ентусиазъм, няма да може да вълнува читателя. “
Неговите хрумвания за възрожденско обновяване на целокупната ни нация, за създаване на страна мощна, обективна, обществена подбуди хората към бездънен размисъл.
Тези мисли за него, за Делото му, не ме напускаха, дълбаеха сърце и душа, не ми даваха покой, стараех се настойчиво да ги подредя някак си, да оказа помощ и аз с нещо на татко си. Това беше като болежка, в същото време и трудно предпочитание, протягах ръце да го достигна…
– Боже, каква дарба… Пази го, Господи.
Спокойствието ме напусна, станах и се реалокирах. Заех мястото зад писалището на баща, в комфортния, тапициран стол и се зачетох в машинописа, обтегнат на валяка на машината, написан тази заран. По този метод ставах неговия първи четец. С това обаче нарушавах наредбата на създателя да не се „ надзърта “ в написаното от него. Но постоянно се случва в живота изкушението да надвива възбраните. Всъщност първия, същински четец и критик беше мама – след написването на книгата, баща я предаваше с най-високо доверие в ръцете й, по-късно те двамата обстойно и необятно говореха, вглъбени в текста.
* * *
Мислите ми отново кръжаха към баща. Той има най-силна бдителност, окото му, остро и проницателно, не пропуща и най-незначителната детайлност. Познава безпогрешно законите и разпоредбите на живота, разбулва секрети на гибелта. Създал е облици колоритни, коства ти се, че са осезаеми, по-живи от живите хора, хората, с които живеем, работим, срещаме се всеки ден, беседваме, обичаме или ненавиждаме. Вглъбява се в човешката душа, не оставят скрити и най-сложните й психически положения, най-тъмните й дълбини. И освен на обособения човек, а на цялостен един народ, на неговите желания и мечти, на скърбите и страховете му, води го във възхода му, стои до него в страшните падения. Голям народопсихолог, мъчно е някой да се съпостави с него.
Спокойствието се връща, тишината е още по-мека в този момент, слушам още веднъж буйните викове на играещите деца. Посягам към едно от списанията от писалището, разпростирам го. Погледът скоро среща публикацията на Тончо Жечев – „ Загадката на Димитър Талев “, пропадам в четивото. С навлизането в текста познати избрания все по-често се изместват от цели пасажи, будещи неразбиране. Финалът ме изненадва – носи разрушителна сила и е надалеч от всенародната любов и самопризнание към Четирилогията.
* * *
Точно в три и половина, както беше уговорено, потеглихме. Профучахме около Радиото, загърбихме село Симеонов, в този момент криволичехме по скатовете на Витоша.
– Тончо Жечев и неговата „ Загадка “ не са наред. – Така не може… да се върви против обстоятелствата – наруших мълчанието аз. – Чуй какво написа за теб: Талев няма размерите на колосите от Възраждането… Твоите рамене са се огънали под епическото бреме… - прибавих ядосано.
Татко се усмихна и след къса пауза ми отвърна:
– Ти не се гневи чак толкоз. Всеки има право на свое виждане, на свое мнение. Тончо Жечев е добър критик, с осведоменост. Ако се развива все по този начин добре, по-късно ще стигне много нависоко… Помни: бъди милосърден. Великодушието е симптом на мощните. И още нещо за тоя случай.
Времето е най-справедливият съдник.
Оттогава измина половин век. Екзактно – 55 години.
През тия години се писа не малко за създателя и индивида Димитър Талев. Върна се към него и Тончо Жечев: „ …сякаш той е бил пратен да ни подсети за съкровени и мъчителни истини, да поправя празния космополитизъм, да ни върне към живата национална проблематика. “
Една забележителна констатация.
Неотдавна Владимир и Андреас Талеви означиха, че „ тъкмо 200 години след написването на Паисиевата история, през 1962 година, Димитър Талев издава романа си „ Хилендарският духовник “ – за нашия първи възрожденец Отец Паисий. Преди и по-късно са написани Четирилогията, започваща с „ Железният светилник “, романът-летопис „ Самуил, цар български “, редица романи, повести, доста разкази, също безчет пламенни публикации.
Големият публицист Емилиян Станев го назова „ Последният възрожденец “.
Здравко Дафинов, книжовен историк и критик, издаде книгата „ Последният възрожденец – достоверният Димитър Талев “.
Така остана писателят Димитър Талев в съзнанието на милиони читатели.
Иван Гранитски, издателят на българската класика, на свещените ни книги, всеобхватен културтрегер, публицист, стихотворец, критик, мъдрец, буен родолюбец, създател на над 25 книги, съобщи, че „ след Вазов имаме Димитър Талев. Ако нямахме Иван Вазов и Димитър Талев, нямаше да има България “.
И по-нататък: „ …Писателят сътворява освен превъзходни романи, … които съставляват връх в развиването на българския разказ, уви, непостижим след него “.
Статията приключва с думите: „ … Иван Вазов и Димитър Талев – двама духовни лидера на своя народ… “.
Държа да се обърнем и към литературния критик, литературовед, журналист, историк и мъдрец на българската литература Панко Анчев: „ … Бог избра Димитър Талев да бъде писателят, който да пресъздаде историческата покруса и неутешимите персонални драми на хората… “.
Една негова публикация е озаглавена: „ Димитър Талев – това е България “.
* * *
Ние, татко ми и аз, пътуваме нататък, колата е навлязла надълбоко в полите на Витоша, горе високо искрят снежно, божествено, върховете на планината, по-надолу тъмнеят тайнствено гори. Поглеждам към него, лицето му е огряно от едвам доловима усмивка, слушам и гласа му: „ Времето е най-справедливият съдник… “.
Книгата е построена върху мемоари от детството и юношеството на Владимир Талев, негови критически и общофилософски разбори, раждани през годините, и отдадени на Талевата четирилогия – „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “, „ Илинден “ и „ Гласовете ви слушам “, както и на трилогията, отдадена на Цар Самуил.
В любопитното четиво са включени и вълнуващи разкази – есета на Андреас Талев, в които разсъждава за общочовешкото значение на великия публицист и мястото му в европейския социокултурен контекс.
Епицентър.бг ще показа фрагменти от тази превъзходна книга за българския дух.
Днес ви предлагаме загатна на Владимир Талев " Времето е най-справедливият съдник "
Владимир Талев
Обедната софра започваше както постоянно в дванайсет и половина. Хранехме се безмълвно, от време в точния момент дочувах гласа на мама, която дирижираше хода на обеда резолютно, без прибързаност, долавях нотките на любов и почитание към Димче, нейния брачен партньор и мой татко, писателят Димитър Талев. Ние живеехме тук, в просторен апартамент на улица Паренсов 28, партера вляво.
В това жилище баща написа най-известните си романи, тук се възвърнаха старите, прекратени за години връзки, съживиха се с цялостна мощ старите привички, закипяха горещи диалози, още веднъж на сцената бяха осветени оживелите герои – хора, смели и умни, хора на Дълга и на Честта, чийто смисъл на живота им беше Обичта към България, а най-голямата им Радост – да усетят, че сънародниците от Македония дишат чист български въздух!...
След приключването на обяда, татко ми благодари на мама и се отдръпна във всекидневната – в нормалното си кресло, където оставаше към четвърт час преди да си легне за животворния си следобеден сън, пай, само че освежителен. Сега издебнах момента, без доста въпроси се осведомих, че тръгваме за Бистрица, към лятната му къща, в три и половина. Ура, всичко беше уредено!
Легна мека, успокояваща тишина над дома ни, единствено от време в точния момент далечко някъде от задните дворове долиташе припряна, възбудена врява на деца, играещи „ Стражари и апаши “. Изчаквах този миг и седнах пред телефона – в този момент сериозното ухо на мама нямаше да смущава диалозите ми с някое хубаво момиче или с положителни, правилни приятели – съидейници. Уреждахме срещи за довечера или за последващи дни, сърцето ми се пълнеше догоре с радост…
Черният телефон, разположил се до кушетката, се мъдреше индиферентен, формите му, причудливи за сегашните дни, единствено натъкваха неговата значимост в всекидневието. Долу, в подножието му, бяха изписани от мен най-старателно числа, ето и до ден сегашен, половин век по-късна, помня номера: 7-42-07, по-късно прибавиха начело една осмица… Без подозрение, той не беше жив знак, само че най-силно доказателство, че с неговото наличие в новата ни къща бяха почнали времена за баща и за фамилията му, изпълнени с опияняваща наслада, с неотслабващ екстаз, с нахлули в душа и тяло необуздани сили, на осезателен блян към съвършенство, на неумолима жадност за деяние и триумф. Да, да, по този начин беше, нямам и капка съмнение в точността и характера на тогава изпитваните усеща и безредици, всички те събрани и вплетени едно в друго, небулозни, само че ясно забележими, наречени Чудо.
След внезапното позвъняване на телефона започваше най-често диалог на татко ми с някой от многочислените му читатели, които най-много се оказваха възторжени фенове или даже обожатели – усещаше се, усещаше се тяхното неспокойствие, нескрита, небивала любов, бликнало, няма да пресилвам, фанатично боготворене на създателя, поклонение след неотдавна прочетените му романи. И всичко това се осъществяваше посредством черния Телефон, кацнал там, до кушетката, малко грозноват, само че всевластен, отворил вратата на новото време, време най-щастливо за баща и фамилията му…
Авторът на тези книги разсъни от мъртвешки сън и забвение възрожденската нравственос и хармония на един дребен народ, само че исполински по дух, тласна го напред към старите му фантазии и идеали.
Димитър Талев се трансформира в един от духовните водачи на тоя народ, влезе в душата му и се запомни като ревнив будител на добродетели, на наложителни правила и закони за бранене на чест и дълг, на историческа истина, на народностна същина и блян към единение. Строгият му взор още веднъж ни напомня и настоятелно предизвестява, че „ в този разказ е подложен един огромен за нас, българите въпрос – въпросът за страната. Там са вложени доста от ония неща, които са годни и през днешния ден за отношението на нашия човек към страната и отношението на страната към индивида. “
Едва ли не всеки четец на книгите му попада в плен на увлекателната мощ на описа. Талев е чародеец на словото, вълшебник на фабулата, мнозина библиофили са прекарвали над разтворените страници на романите му до късни доби, даже са осъмвали с четивото, възбудени, развълнувани… И въпреки всичко единствено с умеенето да разказваш увлекателно не се стига да шеметни небеса. Боговете на Олимп изискват безкомпромисно твоята Идея!...
Димитър Талев е безапелационен:
„ Не влага ли писателят в творчеството си една огромна концепция, една огромна обич, която той носи у себе си, за която е подготвен да се жертва, неговото произведение няма да носи белега на креативно ентусиазъм, няма да може да вълнува читателя. “
Неговите хрумвания за възрожденско обновяване на целокупната ни нация, за създаване на страна мощна, обективна, обществена подбуди хората към бездънен размисъл.
Тези мисли за него, за Делото му, не ме напускаха, дълбаеха сърце и душа, не ми даваха покой, стараех се настойчиво да ги подредя някак си, да оказа помощ и аз с нещо на татко си. Това беше като болежка, в същото време и трудно предпочитание, протягах ръце да го достигна…
– Боже, каква дарба… Пази го, Господи.
Спокойствието ме напусна, станах и се реалокирах. Заех мястото зад писалището на баща, в комфортния, тапициран стол и се зачетох в машинописа, обтегнат на валяка на машината, написан тази заран. По този метод ставах неговия първи четец. С това обаче нарушавах наредбата на създателя да не се „ надзърта “ в написаното от него. Но постоянно се случва в живота изкушението да надвива възбраните. Всъщност първия, същински четец и критик беше мама – след написването на книгата, баща я предаваше с най-високо доверие в ръцете й, по-късно те двамата обстойно и необятно говореха, вглъбени в текста.
* * *
Мислите ми отново кръжаха към баща. Той има най-силна бдителност, окото му, остро и проницателно, не пропуща и най-незначителната детайлност. Познава безпогрешно законите и разпоредбите на живота, разбулва секрети на гибелта. Създал е облици колоритни, коства ти се, че са осезаеми, по-живи от живите хора, хората, с които живеем, работим, срещаме се всеки ден, беседваме, обичаме или ненавиждаме. Вглъбява се в човешката душа, не оставят скрити и най-сложните й психически положения, най-тъмните й дълбини. И освен на обособения човек, а на цялостен един народ, на неговите желания и мечти, на скърбите и страховете му, води го във възхода му, стои до него в страшните падения. Голям народопсихолог, мъчно е някой да се съпостави с него.
Спокойствието се връща, тишината е още по-мека в този момент, слушам още веднъж буйните викове на играещите деца. Посягам към едно от списанията от писалището, разпростирам го. Погледът скоро среща публикацията на Тончо Жечев – „ Загадката на Димитър Талев “, пропадам в четивото. С навлизането в текста познати избрания все по-често се изместват от цели пасажи, будещи неразбиране. Финалът ме изненадва – носи разрушителна сила и е надалеч от всенародната любов и самопризнание към Четирилогията.
* * *
Точно в три и половина, както беше уговорено, потеглихме. Профучахме около Радиото, загърбихме село Симеонов, в този момент криволичехме по скатовете на Витоша.
– Тончо Жечев и неговата „ Загадка “ не са наред. – Така не може… да се върви против обстоятелствата – наруших мълчанието аз. – Чуй какво написа за теб: Талев няма размерите на колосите от Възраждането… Твоите рамене са се огънали под епическото бреме… - прибавих ядосано.
Татко се усмихна и след къса пауза ми отвърна:
– Ти не се гневи чак толкоз. Всеки има право на свое виждане, на свое мнение. Тончо Жечев е добър критик, с осведоменост. Ако се развива все по този начин добре, по-късно ще стигне много нависоко… Помни: бъди милосърден. Великодушието е симптом на мощните. И още нещо за тоя случай.
Времето е най-справедливият съдник.
Оттогава измина половин век. Екзактно – 55 години.
През тия години се писа не малко за създателя и индивида Димитър Талев. Върна се към него и Тончо Жечев: „ …сякаш той е бил пратен да ни подсети за съкровени и мъчителни истини, да поправя празния космополитизъм, да ни върне към живата национална проблематика. “
Една забележителна констатация.
Неотдавна Владимир и Андреас Талеви означиха, че „ тъкмо 200 години след написването на Паисиевата история, през 1962 година, Димитър Талев издава романа си „ Хилендарският духовник “ – за нашия първи възрожденец Отец Паисий. Преди и по-късно са написани Четирилогията, започваща с „ Железният светилник “, романът-летопис „ Самуил, цар български “, редица романи, повести, доста разкази, също безчет пламенни публикации.
Големият публицист Емилиян Станев го назова „ Последният възрожденец “.
Здравко Дафинов, книжовен историк и критик, издаде книгата „ Последният възрожденец – достоверният Димитър Талев “.
Така остана писателят Димитър Талев в съзнанието на милиони читатели.
Иван Гранитски, издателят на българската класика, на свещените ни книги, всеобхватен културтрегер, публицист, стихотворец, критик, мъдрец, буен родолюбец, създател на над 25 книги, съобщи, че „ след Вазов имаме Димитър Талев. Ако нямахме Иван Вазов и Димитър Талев, нямаше да има България “.
И по-нататък: „ …Писателят сътворява освен превъзходни романи, … които съставляват връх в развиването на българския разказ, уви, непостижим след него “.
Статията приключва с думите: „ … Иван Вазов и Димитър Талев – двама духовни лидера на своя народ… “.
Държа да се обърнем и към литературния критик, литературовед, журналист, историк и мъдрец на българската литература Панко Анчев: „ … Бог избра Димитър Талев да бъде писателят, който да пресъздаде историческата покруса и неутешимите персонални драми на хората… “.
Една негова публикация е озаглавена: „ Димитър Талев – това е България “.
* * *
Ние, татко ми и аз, пътуваме нататък, колата е навлязла надълбоко в полите на Витоша, горе високо искрят снежно, божествено, върховете на планината, по-надолу тъмнеят тайнствено гори. Поглеждам към него, лицето му е огряно от едвам доловима усмивка, слушам и гласа му: „ Времето е най-справедливият съдник… “.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ