Нана: Животът сам по себе си е дар
Силна, енергична, борбена, усмихната или просто Нана. Водеща на предаването " Съдебен спор " по NOVA, създател на фондация " Една от 8 " и първото обществено лице, което се осмели да приказва намерено за битката си с рака. Нана съумя да трансформира персоналните си борби в помощ към другите. В идващите редове ви срещаме с едно мощно момиче, което е схванало цената на живота, обича рождените си дни и не стопира да раздава добрина и обич...
Нана, намираме се във фондацията ти „. Много е уютно, по какъв начин избра мястото и по какъв начин стартира всичко?
Усетих доста хубава сила тук. В началото стартирах с персонални средства. Компанията на мъжа ми продължава да ни оказва помощ доста съществено годишно. Всичко е направено от мен и фамилията ми с готовност да има такава фондация и да оказва помощ на хората. Ние оказваме помощ чистосърдечно. Нямаме членски импорт. Никога не сме поискали една стотинка. Това може би сътвори имиджа и доверието в нас като организация.
Правим профилактични прегледи в разнообразни градове. Миналата година ходихме в доста дребни обитаеми места. Организацията ни е за дами с рак на гърдата, само че не сме върнали безусловно никого. Помагаме на всеки, който пристигна. Имаме всевъзможни хора с онкологични болести. Работим и с децата и мъжете им. Имаме и детски психолог. Стига човек да е звъннал на врата ни да е изискал помощ, която ние можем да дадем – ние сме помагали. Идвали са хора даже без онкологично заболяване. Ако мога да оказа помощ – ще оказа помощ. Една жена дали ще е с рак на яйчника или на гърдата, в случай че тя загуби косата си в резултат на химиотерапия и аз имам тюрбан – за какво да не й дам?!
Помага ли ви някой?
Бизнесът стартира доста да ни оказва помощ. Дали ще пристигна през хора и чиновници, които желаят да съберат във връзка. Дали ще желаят артикули от нас с цел да се включат в базари. Или пък някоя компания се разпознава с идеята на дамите с рак на гърдата. Бизнесът в България оказва помощ доста. И оказва помощ доста интелигентно и постоянно без изискване. Даже от време на време не ни се обаждат и разбираме, че са направени дарения. За страдание регламентът, който е признат от медиите и общество не разрешава доста постоянно на неправителствените организация да приказват свободно за донорите си.-->
В Израел донорите им като имена висят на стената. Те са разказани в златни табла, в сребърни плакети. Добрите образци би трябвало да бъдат показвани. А не безименни, безизвестни, анонимни. Аз поначало ненавиждам анонимността. Затова направих и фондацията. Когато споделих, че съм със заболяване и се изля медийният интерес към мен доста хора желаеха да ми оказват помощ, по-късно доста хора желаеха аз да им оказа помощ. С информация, със познание, със шерване на опит. Затова желаех да го систематизирам. Да го вкарам в един контролиран развой, който даже да може да бъде следен от закона. Обществото да знае, че аз върша един контролиран легален развой.
Ти от кое място събра мощ да приказваш обществено за това?
Според мен не се изисква чак толкоз мощ един човек да излезе и да приказва за нещо. По-скоро за мен това е въпрос на ценностна система и честен ангажимент. Към това кой си, дали можеш да застанеш намерено, даже пред самия себе си. Аз не мога да го скрия от себе си. Никога не съм била от хората, които си заравят главата в пясъка. Не считам, че мога да се скрия и от близките. Дори и да мога – за мен това е извънредно натоварващо. Имало е хора, които са ми казвали какво ти трябваше да го приказваш, да се обясняваш... Това си е моят живот, аз по този начин съм решила, че ще си го изживея. Намерила съм в това някакво почтено държание, което е по отношение на мен, околните ми и по отношение на хората. Предпочитам да приказват с мен, в сравнение с да приказват зад тила ми. Да ми се побутват сътрудниците, да се питат един различен знаеш ли нещо, правилно ли е... Тогава постоянно има едни недомлъвки и стартира цялата информация да се замъглява и да се губи истината. Аз съм устроена по различен метод. Смятам че това е въпрос на някакво персонално израстване и на израстване на обществото.
Как си сега, до каква степен стигна лекуването?
В момента съм същото ку-ку, което съм си била и преди. В здравословен проект да кажем, че съм добре. Доколкото ми е известно. Зимата беше наситена с много вируси, беше по-неприятно. Добре се усещам. И да се надяваме, че това ще се удостовери и на проучванията. Добре съм до доказване на противното.
Откъде черпиш тази сила?
Не знам какъв брой сила имам. Явно съм някакво перпетуум мобиле, което непрестанно работи, непрестанно се зарежда от личните си дейности. Колкото повече неща върша, толкоз повече се зареждам. Което в един миг може да бъде изтощително. Ако си позволиш да се вкараш в това колело, в което хамстера бяга – прави някаква активност, само че тя не води до на никое място. Докато аз върша някакви неща, които водят до някъде. Удоволствието от това някъде, където аз стигам с моите дейности. Виждам полезността на тези дейности, резултата. Виждам смисъла от тях и това ме зарежда.
А кои са ти стълбовете в живота, на какво се опираш и по кое време изпитваш такава потребност?
Аз не мисля, че човек може да се оправи самичък в доста неща в живота. Не споделям сходна доктрина. Не считам, че даже един човек, който има милиони може да се оправи самичък, даже и с имането на пари. И тогава ти трябват хора. Във всеки един миг човек има потребност от сходни стълбове към които да завърти всичко, което прави. Докато съм била по-малка това бяха моите родители. Разчитах на тях. Когато се местих от Варна в София татко ми ми сподели, че постоянно имам път обратно и постоянно мога да разгадавам на тях. Това е една поддръжка, която ти даже и да не поискаш, знаеш че я имаш. Имам и сестра. Това също е един дирек и знаеш, че не си самичък. Имаш другари. На единия можеш да ревеш и той да ти даде това от което имаш потребност, с другия можеш да се смееш. Мъжът ми ми е огромна поддръжка. Емоционална, финансова и всякаква. Има моменти, в които в случай че се събудя измежду нощ и нещо ми бръмне някоя муха в главата, може дотам да се паникьосам и да не мога да заспя. В една такава вечер се обърнах към него и му споделих, че единствено като го прегърна и съумявам да се успокоя до степен, в която ми се доспива. Той ми оказва помощ даже единствено бидейки до мен. Така ме успокоява и детето. Децата носят сила и страст. Една прегръдка сред мен и детето е нещо, което ме зарежда. Фондацията, пътуванията... Много обичам да пътувам.
Опитваш се да избягаш ли?
Не знам дали е бягство. По-скоро е нещо, от което също нуждая се. Дали ще е друга храна, по-топло време, различен нрав или разнообразни привички.
Скоро имаш рожден ден, навършваш 45 години. Ще празнуваш ли?
Да! Не чествам шумно, не върша и купони. Никога не чествам рождения си ден с дарове. Даже не си припомням след детските си години дали съм правила някакво празненство. По-скоро съм с околните си, в стеснен кръг. Ще го отбележа, несъмнено. Голяма наслада ме сполетя на 40-тата ми годишнина. Аз бях толкоз щастлива, че съм оживяла и оживяла. Почувствах се по-силна, по-красива. Животът ми стана по-смислен. Така се усещах тогава.
Това важи ли към днешна дата?
Да, безусловно! Аз с наслада одъртявам. Ако въобще на 45 актуалната жена може да приказва за остаряване. За мен това е подарък. Животът самичък по себе си е подарък. Дали ще порастваш, дали ще старееш... Ние сме натоварили с едно непоносимо наличие думата стареене. Харесвам едно лице да има бръчки.
Кои са най-важните неща, които научи за тези 45 години?
Много неща научих, свързани с мен. С всяка една минала година трупаш прочетени книги, познанства, прекарвания, страни, опит... Много опит. Даже диагнозите. Аз знам какво е линеен ускорител, знам какъв брой е стеснен ядрено-магнитният резонанс, знам по какъв начин трака вътре. Знам по какъв начин мирише в едно поделение по химиотерапия. Това е умелост. Това са прекарвания, които са ми донесли доста. Те не са ми взели. Тези прекарвания са ми коствали нещо, коствали са някаква цена – боязън, терзания, само че не са ми взели нищо. Те са ми дали. Най-философски видяно – от ден на ден стартирам да си пречиствам в главата концепцията, че животът е през днешния ден. Ето в тази секунда. Даже не в идната. Животът е в този миг, в който си поемаш въздух и го издишаш. Нищо повече. Всичко друго са приказки. Трябва да си позволиш да живееш в този момент. Аз не съм се научила да го пребивавам в този момент. Това за мен е фантазия. Аз го разбирам, съзнавам, пробвам се. Понякога ми се получава, от време на време не. В развой съм.
Работата по какъв начин ти се отразява? Ставаш очевидец на много трагични проблеми в „ Съдебен спор “. Преживяваш ли ги?
Преживявам ги. Винаги ми е влияело, само че по-скоро аз съумявам след това да възстановя някак си. Успявам след предаването да дистанцирам себе си от хората, които са пристигнали при нас. Техните проблеми от моите проблеми. Преживявам доста трагично и на доста висок % нещата до момента в който те са там. Ако след това мога да направя нещо го върша. Всички ние го вършим. Дали юрист ще помогне, дали аз ще оказа помощ с нещо друго, дали Жоро Игнатов нещо ще направи. Ако можем да създадем нещо странично – не отхвърляме да го създадем. Има доста тежки случаи. Случаи, които ни остават в ступор – не знаеш по какъв начин е допустимо индивидът да се е докарал до там. Провокираш го да огледа нещата въпреки това или да огледа вътре в себе си. Може да види някои свои дребни неточности. Може да живее по-щастливо по този начин, в случай че успее да си признае и неговата виновност. Намерила съм някаква своя рецепта да се оправям. Има излъчвания, в които нещата които се случват и се приказват са толкоз тежки (особено когато става въпрос за деца), че просто нямам самообладание да се прибера и да си прегърна детето. Да се уверя, че моето дете не претърпява тази драма, което другото дете е претърпяло.
Нана, намираме се във фондацията ти „. Много е уютно, по какъв начин избра мястото и по какъв начин стартира всичко?
Усетих доста хубава сила тук. В началото стартирах с персонални средства. Компанията на мъжа ми продължава да ни оказва помощ доста съществено годишно. Всичко е направено от мен и фамилията ми с готовност да има такава фондация и да оказва помощ на хората. Ние оказваме помощ чистосърдечно. Нямаме членски импорт. Никога не сме поискали една стотинка. Това може би сътвори имиджа и доверието в нас като организация.
Правим профилактични прегледи в разнообразни градове. Миналата година ходихме в доста дребни обитаеми места. Организацията ни е за дами с рак на гърдата, само че не сме върнали безусловно никого. Помагаме на всеки, който пристигна. Имаме всевъзможни хора с онкологични болести. Работим и с децата и мъжете им. Имаме и детски психолог. Стига човек да е звъннал на врата ни да е изискал помощ, която ние можем да дадем – ние сме помагали. Идвали са хора даже без онкологично заболяване. Ако мога да оказа помощ – ще оказа помощ. Една жена дали ще е с рак на яйчника или на гърдата, в случай че тя загуби косата си в резултат на химиотерапия и аз имам тюрбан – за какво да не й дам?!
Помага ли ви някой?
Бизнесът стартира доста да ни оказва помощ. Дали ще пристигна през хора и чиновници, които желаят да съберат във връзка. Дали ще желаят артикули от нас с цел да се включат в базари. Или пък някоя компания се разпознава с идеята на дамите с рак на гърдата. Бизнесът в България оказва помощ доста. И оказва помощ доста интелигентно и постоянно без изискване. Даже от време на време не ни се обаждат и разбираме, че са направени дарения. За страдание регламентът, който е признат от медиите и общество не разрешава доста постоянно на неправителствените организация да приказват свободно за донорите си.-->
В Израел донорите им като имена висят на стената. Те са разказани в златни табла, в сребърни плакети. Добрите образци би трябвало да бъдат показвани. А не безименни, безизвестни, анонимни. Аз поначало ненавиждам анонимността. Затова направих и фондацията. Когато споделих, че съм със заболяване и се изля медийният интерес към мен доста хора желаеха да ми оказват помощ, по-късно доста хора желаеха аз да им оказа помощ. С информация, със познание, със шерване на опит. Затова желаех да го систематизирам. Да го вкарам в един контролиран развой, който даже да може да бъде следен от закона. Обществото да знае, че аз върша един контролиран легален развой.
Ти от кое място събра мощ да приказваш обществено за това?
Според мен не се изисква чак толкоз мощ един човек да излезе и да приказва за нещо. По-скоро за мен това е въпрос на ценностна система и честен ангажимент. Към това кой си, дали можеш да застанеш намерено, даже пред самия себе си. Аз не мога да го скрия от себе си. Никога не съм била от хората, които си заравят главата в пясъка. Не считам, че мога да се скрия и от близките. Дори и да мога – за мен това е извънредно натоварващо. Имало е хора, които са ми казвали какво ти трябваше да го приказваш, да се обясняваш... Това си е моят живот, аз по този начин съм решила, че ще си го изживея. Намерила съм в това някакво почтено държание, което е по отношение на мен, околните ми и по отношение на хората. Предпочитам да приказват с мен, в сравнение с да приказват зад тила ми. Да ми се побутват сътрудниците, да се питат един различен знаеш ли нещо, правилно ли е... Тогава постоянно има едни недомлъвки и стартира цялата информация да се замъглява и да се губи истината. Аз съм устроена по различен метод. Смятам че това е въпрос на някакво персонално израстване и на израстване на обществото.
Как си сега, до каква степен стигна лекуването?
В момента съм същото ку-ку, което съм си била и преди. В здравословен проект да кажем, че съм добре. Доколкото ми е известно. Зимата беше наситена с много вируси, беше по-неприятно. Добре се усещам. И да се надяваме, че това ще се удостовери и на проучванията. Добре съм до доказване на противното.
Откъде черпиш тази сила?
Не знам какъв брой сила имам. Явно съм някакво перпетуум мобиле, което непрестанно работи, непрестанно се зарежда от личните си дейности. Колкото повече неща върша, толкоз повече се зареждам. Което в един миг може да бъде изтощително. Ако си позволиш да се вкараш в това колело, в което хамстера бяга – прави някаква активност, само че тя не води до на никое място. Докато аз върша някакви неща, които водят до някъде. Удоволствието от това някъде, където аз стигам с моите дейности. Виждам полезността на тези дейности, резултата. Виждам смисъла от тях и това ме зарежда.
А кои са ти стълбовете в живота, на какво се опираш и по кое време изпитваш такава потребност?
Аз не мисля, че човек може да се оправи самичък в доста неща в живота. Не споделям сходна доктрина. Не считам, че даже един човек, който има милиони може да се оправи самичък, даже и с имането на пари. И тогава ти трябват хора. Във всеки един миг човек има потребност от сходни стълбове към които да завърти всичко, което прави. Докато съм била по-малка това бяха моите родители. Разчитах на тях. Когато се местих от Варна в София татко ми ми сподели, че постоянно имам път обратно и постоянно мога да разгадавам на тях. Това е една поддръжка, която ти даже и да не поискаш, знаеш че я имаш. Имам и сестра. Това също е един дирек и знаеш, че не си самичък. Имаш другари. На единия можеш да ревеш и той да ти даде това от което имаш потребност, с другия можеш да се смееш. Мъжът ми ми е огромна поддръжка. Емоционална, финансова и всякаква. Има моменти, в които в случай че се събудя измежду нощ и нещо ми бръмне някоя муха в главата, може дотам да се паникьосам и да не мога да заспя. В една такава вечер се обърнах към него и му споделих, че единствено като го прегърна и съумявам да се успокоя до степен, в която ми се доспива. Той ми оказва помощ даже единствено бидейки до мен. Така ме успокоява и детето. Децата носят сила и страст. Една прегръдка сред мен и детето е нещо, което ме зарежда. Фондацията, пътуванията... Много обичам да пътувам.
Опитваш се да избягаш ли?
Не знам дали е бягство. По-скоро е нещо, от което също нуждая се. Дали ще е друга храна, по-топло време, различен нрав или разнообразни привички.
Скоро имаш рожден ден, навършваш 45 години. Ще празнуваш ли?
Да! Не чествам шумно, не върша и купони. Никога не чествам рождения си ден с дарове. Даже не си припомням след детските си години дали съм правила някакво празненство. По-скоро съм с околните си, в стеснен кръг. Ще го отбележа, несъмнено. Голяма наслада ме сполетя на 40-тата ми годишнина. Аз бях толкоз щастлива, че съм оживяла и оживяла. Почувствах се по-силна, по-красива. Животът ми стана по-смислен. Така се усещах тогава.
Това важи ли към днешна дата?
Да, безусловно! Аз с наслада одъртявам. Ако въобще на 45 актуалната жена може да приказва за остаряване. За мен това е подарък. Животът самичък по себе си е подарък. Дали ще порастваш, дали ще старееш... Ние сме натоварили с едно непоносимо наличие думата стареене. Харесвам едно лице да има бръчки.
Кои са най-важните неща, които научи за тези 45 години?
Много неща научих, свързани с мен. С всяка една минала година трупаш прочетени книги, познанства, прекарвания, страни, опит... Много опит. Даже диагнозите. Аз знам какво е линеен ускорител, знам какъв брой е стеснен ядрено-магнитният резонанс, знам по какъв начин трака вътре. Знам по какъв начин мирише в едно поделение по химиотерапия. Това е умелост. Това са прекарвания, които са ми донесли доста. Те не са ми взели. Тези прекарвания са ми коствали нещо, коствали са някаква цена – боязън, терзания, само че не са ми взели нищо. Те са ми дали. Най-философски видяно – от ден на ден стартирам да си пречиствам в главата концепцията, че животът е през днешния ден. Ето в тази секунда. Даже не в идната. Животът е в този миг, в който си поемаш въздух и го издишаш. Нищо повече. Всичко друго са приказки. Трябва да си позволиш да живееш в този момент. Аз не съм се научила да го пребивавам в този момент. Това за мен е фантазия. Аз го разбирам, съзнавам, пробвам се. Понякога ми се получава, от време на време не. В развой съм.
Работата по какъв начин ти се отразява? Ставаш очевидец на много трагични проблеми в „ Съдебен спор “. Преживяваш ли ги?
Преживявам ги. Винаги ми е влияело, само че по-скоро аз съумявам след това да възстановя някак си. Успявам след предаването да дистанцирам себе си от хората, които са пристигнали при нас. Техните проблеми от моите проблеми. Преживявам доста трагично и на доста висок % нещата до момента в който те са там. Ако след това мога да направя нещо го върша. Всички ние го вършим. Дали юрист ще помогне, дали аз ще оказа помощ с нещо друго, дали Жоро Игнатов нещо ще направи. Ако можем да създадем нещо странично – не отхвърляме да го създадем. Има доста тежки случаи. Случаи, които ни остават в ступор – не знаеш по какъв начин е допустимо индивидът да се е докарал до там. Провокираш го да огледа нещата въпреки това или да огледа вътре в себе си. Може да види някои свои дребни неточности. Може да живее по-щастливо по този начин, в случай че успее да си признае и неговата виновност. Намерила съм някаква своя рецепта да се оправям. Има излъчвания, в които нещата които се случват и се приказват са толкоз тежки (особено когато става въпрос за деца), че просто нямам самообладание да се прибера и да си прегърна детето. Да се уверя, че моето дете не претърпява тази драма, което другото дете е претърпяло.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ