ПОТРЕСАВАЩО: Изповедта на майката на самоубиеца Димитър, който скачаше пред колите на Борис
Сигурно още си спомняте младия мъж, който се хвърляше пред коли на бул. " Борис III " в София. Видео по какъв начин плонжира пред колите се появи в обществените мрежи, само че макар отзвука в тях за него не беше открито място в профилирана клиника. Той се самоуби ден по-късно след скок от 5-ия етаж, откакто стана ясно, че психиатриите отхвърлят да настаняват пациенти поради липса тук-там.
Почернената майка на 30-годишния юноша описа покъртителната си история за липса на емпатия и човечност и неработещата ни здравна система, която всеки би трябвало да чуе:
Аз съм майката на Димитър, момчето, което загуби живота си. Разказвам тази история, тъй като желая хората да знаят истината – истината за един младеж, който се бореше, само че не получи помощ в точния момент.
Синът ми беше интелигентен, сензитивен и добър. Никога не е имал психологични проблеми, само че в последните седмици забелязах, че нещо го тревожи. Говорихме, търсехме решение, записахме консултация със експерт. Но тъкмо в този ден, когато трябваше да получи помощ, той изчезна. Часове наред го търсихме, до момента в който не видяхме клипа в интернет – синът ми скачаше под колите. Това не беше опит за самонараняване, а зов за помощ, който остана нечут.
Почернената майка
Намериха го по-късно – ранен, само че жив. Оказа му се нужната лекарска потребност. Започна обикалянето по психиатри, всяка от които го отхвърляше, тъй като нямаха места. В последна сметка му биха диазепам и ни го дадоха да си го приберем.
Като се прибрах той плачеше, споделяше ми, че желае да се лекува, че не може повече по този начин. Опитвах се да го успокоя, чаках брачна половинка ми, с цел да забележим къде могат да го одобряват. Отново обиколки, още веднъж отводи. А след това – оня финален миг. Чаша вода, молба за помощ, след това вик... и празното място до отворения прозорец.
Синът ми беше още жив, когато слязохме при него.
Потресаващите каскади на Митко на 05.02
Гледаше ме, реагираше на гласа ми. Линейката пристигна обездвижи го и потеглиха непосредствено към болничното заведение. В болничното заведение се бориха за живота му, само че към този момент беше прекомерно късно. Докато лекарите излизаха да търсят околните му, ние стояхме пред блока, арестувани от полицията, неспособни да бъдем до него в последните му мигове.
А след това – медиите. Спекулации, обвинявания, теории. Никой не се запита какво в действителност се случи. Никой не изиска да види истината – че Димитър не беше вманиачен, не беше наркоман, не беше нарушител. Той беше едно момче, което извика за помощ в свят, който се правеше, че не чува.
Аз не мога да върна сина си, само че мога да приказвам. Мога да се боря. Призовавам всички, които отхвърлят да одобряват това безучастие от институциите ни на митинг. Покажете, че не сме просто едно стадо овце манипулирано от медиите, а че сме гражданско общество, което не не помни и не прости бездействието.
Почернената майка на 30-годишния юноша описа покъртителната си история за липса на емпатия и човечност и неработещата ни здравна система, която всеки би трябвало да чуе:
Аз съм майката на Димитър, момчето, което загуби живота си. Разказвам тази история, тъй като желая хората да знаят истината – истината за един младеж, който се бореше, само че не получи помощ в точния момент.
Синът ми беше интелигентен, сензитивен и добър. Никога не е имал психологични проблеми, само че в последните седмици забелязах, че нещо го тревожи. Говорихме, търсехме решение, записахме консултация със експерт. Но тъкмо в този ден, когато трябваше да получи помощ, той изчезна. Часове наред го търсихме, до момента в който не видяхме клипа в интернет – синът ми скачаше под колите. Това не беше опит за самонараняване, а зов за помощ, който остана нечут.
Почернената майка
Намериха го по-късно – ранен, само че жив. Оказа му се нужната лекарска потребност. Започна обикалянето по психиатри, всяка от които го отхвърляше, тъй като нямаха места. В последна сметка му биха диазепам и ни го дадоха да си го приберем.
Като се прибрах той плачеше, споделяше ми, че желае да се лекува, че не може повече по този начин. Опитвах се да го успокоя, чаках брачна половинка ми, с цел да забележим къде могат да го одобряват. Отново обиколки, още веднъж отводи. А след това – оня финален миг. Чаша вода, молба за помощ, след това вик... и празното място до отворения прозорец.
Синът ми беше още жив, когато слязохме при него.
Потресаващите каскади на Митко на 05.02
Гледаше ме, реагираше на гласа ми. Линейката пристигна обездвижи го и потеглиха непосредствено към болничното заведение. В болничното заведение се бориха за живота му, само че към този момент беше прекомерно късно. Докато лекарите излизаха да търсят околните му, ние стояхме пред блока, арестувани от полицията, неспособни да бъдем до него в последните му мигове.
А след това – медиите. Спекулации, обвинявания, теории. Никой не се запита какво в действителност се случи. Никой не изиска да види истината – че Димитър не беше вманиачен, не беше наркоман, не беше нарушител. Той беше едно момче, което извика за помощ в свят, който се правеше, че не чува.
Аз не мога да върна сина си, само че мога да приказвам. Мога да се боря. Призовавам всички, които отхвърлят да одобряват това безучастие от институциите ни на митинг. Покажете, че не сме просто едно стадо овце манипулирано от медиите, а че сме гражданско общество, което не не помни и не прости бездействието.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ