Сигурно няма човек, който да не е чувал израза, че

Сигурно няма човек, който да не е чувал израза, че индивидът е обществено животно и по тази причина мъчно би оживял като вълк единак. Дали обаче тази теза не се опровергава от образеца на хората, които нямат семейство и покрив над главата си, а са принудени да скитат сами из улиците? Или пък единствено видимо са сами? Дали пък тези хора в действителност не живеят като част от обществото, от което в никакъв случай не са се делили? Ами тогава за какво са на улицата?
Прочетете още
В опит да отговорим на всички тези въпроси през днешния ден в рубриката „ Невидимите хора ” ще ви разкажем историята на 64-годишния Георги, който е характерен образец за човек, живеещ на улицата, само че признат от хората и част от обществото. А от историята, която описа, бихме могли да щрихираме повода той да споделя ориста на бездомните.

Срещаме се с него на Малката Главна на една от тези пейки, обикалящи стволовете на дърветата. Докато се приближавах до него, той стоеше умислен, видя ме, чак когато се приближих до него и го заговорих. Подканих го да ми опише за живота си, а той ме погледна, усмихна се и стартира:

Той, моят живот, не е кой знае какъв брой забавен. Роден съм през 1960 година. Цялото ми семейство си отиде – майка ми и татко ми, дамата, детето. От 35 години обикалям по Главната. Тук всички ме познават и ми оказват помощ с по нещо. Приятели сме.

„ Приятели ли? ” – реагирах мислено. – „ Значи този човек не е самичък, въпреки да е на улицата. ”

От 35 години съм на центъра, обикалям тук и хората към този момент ме познават. Като има нещо дребно за извършване, ме викат да им оказвам помощ и след това ми заплащат.

А имате ли дом? – попитах озадачена. Допреди този диалог също като доста хора мислех, че хората на улицата са отхвърлени по някакъв метод от обществото. Само че се оказа, че не при всички е по този начин. Затова и оттук насетне започнах да диря повода Георги да води живота на скитник.

Имам лично жилище, където живее моя близка. Тя понякога се грижи за мен. Преди години ми откриха шизофрения и епилепсия, по тази причина не мога да си намеря естествена работа, по тази причина разгадавам на хората, които понякога ме викат да им оказвам помощ с нещо леко. После ми заплащат. С решение на ТЕЛК до неотдавна взимах инвалидна пенсия, единствено че ми я стопираха. Затова единствените пари, които получавам, са от хората, които ме викат за лека работа. Когато тези пари не ми стигат, а се постанова да си купя медикаменти, взимам заеми от другари. А щом проработя някой лев, си оправяме сметките. Основното нещо, което закупувам, са медикаменти. Храна не, тъй като се храня гратис на стола за бездомни. Само че нямам доста вкус, поради медикаментите.

Втората част от диалога ненапълно разкри повода Георги да е на улицата и тя се крие в диагнозата му. Заради нея той не може да има естествена работа, а неналичието на фамилията му, което е изгубил, в допълнение трансформира скитането по улиците в нужда, защото там го чакат хората, които го одобряват. Те са тези, които фактически не го оставят самичък – до момента в който говорехме с него, една жена, която изглеждаше като работеща в непосредствен магазин, търпеливо ни наблюдаваше в профил с явното предпочитание и тя да замени някоя дума. Най-вероятно с предложение за лека работа.

Тук обаче идва ред да повдигнем въпроса за жилището, който Георги загатна, че има, само че там живеела негова близка. А от време на време околните хора могат да бъдат доста по-жестоки в връзките си със своите родственици, което може да е спомагателна причина Георги да избра улицата.

Дали човек не е вълк единак и измежду хора, които само настояват, че са негово семейство, само че в действителност го оставят да скита самичък даже в стаите на личния си дом? И каква може да е повода дотолкоз да се отчуждим един от различен, че да сбъркаме очите на вълк единак с погледа на индивида, който може би ние сме обрекли на самотност?

Ще продължим да търсим отговора!