Сигурни сме, че сте чували името Борис Христов и почитателите

Сигурни сме, че сте чували името Борис Христов и феновете на музиката знаят доста добре, че това е име, което освен оформя националната ни история, само че оставя една ярка диря в международната музика. Днес същото се употребява за образец, за мерило на класата и висотата на музикалното оперно изкуство. Тази история стартира на 18 май 1914 година Нека се срещнем малко по-подробно с индивидът, който и до през днешния ден се слуша в цяла Европа и продължава да вълнува феновете на операта. Малкият Борис се ражда в фамилията на Кирил Христов Совичанов – изселник от Македония и Райна, като двамата се срещат в най-ранна възраст. Кирил Совичанов в никакъв случай не стопира да милее за родната си Битоля и дълго време ще посреща посетители, като един ден на вратата им ще почука самият Гоце Делчев.

В тази патриотична атмосфера, дребният Борис слуша истории за Македония. Бащата работи като преподавател и се стреми да съобщи колкото се може повече от своите познания на сина си. Има проекти за него, които обаче нямат нищо общо с пеенето, Борис демонстрира музикален гений и показва мощен глас, само че има задоволително изявен разсъдък, който му разрешава да следва право в Софийския университет. Малко по-късно идва време за отблъскване на военна работа и там, армията не просто ще го промени, а ще разреши да развие напълно гения си. Странно, имайки поради какво тъкмо е реномето на днешната войска. Борис Христов посещава школата за запасни офицери и има опция да срещне елитът на армията.

Винаги е труженик за правдивост и тъкмо това качество му печели позитиви. Описват го като млад, образован и рационален мъж, който с лекост печели другари. Може би Борис Христов е имал възможностите да стане необикновен войник, за който през днешния ден да четем с необикновен интерес, освен това за най-различни подвизи, само че геният, той в никакъв случай не спи и още тогава се пробва да сътвори хор, в който по-късно ще пее. Талантливият млад артист умее да улавя публиката, само че везните се накланят благодарение на един различен Борис. Историята ни води към 40-те години на предишния век и изявите на Христов в параклиса край двореца на Борис III. Именно там на Богоявление царят чува надареният мъж и признава, че в никакъв случай преди този момент не е имал достойнството да срещне подобен гений.

Двамата разменят няколко думи и се заговоря за опера, за развиване на тази заложба, царят се интересува по кое време тъкмо ще има оперни изяви. Христов обаче декларира, че е правист и не се занимава с професионално с музика, като негово величиство се усмихва и споделя, че България има задоволително адвокати, само че артисти като него се раждат един път на 100 години, а от време на време и по-рядко. Ето за какво получава царска стипендия и скоро е изпратен в Италия, където да продължи своето музикално развиване. Съдбата си знае работата, фамилията на Христов е щастливо и се гордее с него и постоянно ще откри мотив да го похвали за приемането на тази специфична царска чест. В Италия работи с Рикардо Страчари един от най-големите баритони на века и усещане прави, че Борис Христов освен не пропуща обстоятелството да го уточни като татко на неговата музикална кариера, като триъгълният камък, който оформя и манипулира гласа му, а това печели уважението на непознатата страна, в която Христов се развива.

За страдание приказваме за интервала на Втората Световна война и целият свят се вълнува повече от експанзията, в сравнение с от изкуството. България също е наранена от този спор и през 1944 година Христво е поканен от Александър Цанков да се включи в борбата против комунистите, някогашният царски офицер отхвърля и бързо е изпратен в лагер за военнопленници. Това е последното му тестване и след една година е освободен от Чуждестранния легион, като се открива в Италия. Светът се заздравява с мудни стъпки, само че по радиото все по-малко се чува за военни маневри и музиката се завръща, по същото време Борис Христов към този момент гради своята международна кариера и гласът му печели вниманието на всеки обожател на операта.

Той е нещо ново, друго, могъщо и хората се редят на опашки, с цел да го чуят. Получава даже покана да пее в американския Метрополитън. Всички порти за българинът са отворени, само че има един проблем – неговият жанр и генезис. По това време ще открием, че доста надарени българи са подготвени да одобряват непознато гражданство, само че не и Борис, той продължава да живее с паспорта си, публикуван от тогавашното царство България. Впрочем в името на интереса на историята, би трябвало да споделим, че той по този начин или другояче съумява да стигне до американската сцена. Пее в операта на Сан Франциско, като отхвърля многократните предложения на „ Метрополитън “.

След края на всяко осъществяване се постанова да бъде изведен от този храм на културата с полиция, тъй като феновете не стопират да желаят подписи и фотоси. В Карнети Хол историята се повтаря и Борис Христов още веднъж е придружаван от защита и полиция, а губернаторът на Ню Йорк прави специфичен банкет в негова чест, оперният артист закъснява и идва в 1 часа след среднощ, тъй като не е желал да пренебрегва голямата маса, която не желала да го пусне. Въпреки тази нечувана популярност, Христов живее доста непретенциозно и щастливо със своята брачна половинка Франка и постоянно споделя, че тя е там, до него, в най-слънчевите и най-бурни дни.

Франка де Рензис – Христова постоянно споделя истории за взаимния им живот, тя е и един от последните източници, които с лекост споделят някои от доста красивите истории на взаимния им натурален живот. Спомня си по какъв начин една вечер в компанията им участвал самия Шарл Дьо Гол, който няколко пъти молил Христов да стане френски жител. А пловдивчанинът отвръщал „ Как да стане това? Аз съм учил в Италия и на първо място съм българин? “. Тази оферта с годините е ставала все по-изкусителна, само че бащиният почерк в душата на този артист не може да бъде изтрита. Не би трябвало да забравяме и още нещо, фамилията му в България е хванато във въртележката сред двата свята и брат му Николай е изпратен в концлагер, където е изтезаван. Зверствата доближават до там, че като някогашен царски офицер, най-сетне остава без двата си крайници.

По това време Борис прави многократни опити да се върне в България и да помогне на брат си, само че по този начин и не го позволяват, той също няма положително добро име и двамата по този начин и не се виждат повече, през 1954 година Николай Христов умира. Това слага един курс на отменяне и въпреки Борис в никакъв случай да не се отхвърля от България, не може да се върне, с цел да погребе околните си. Опитайте се да си визиите протичащото се и животът сред два свята – музикалният, изпълнен с невероятни триумфи и  родният, който остава заключен. На сцената, Борис е фантазия за фена, доста постоянно, както той самият споделя, публиката не го пуска да слезе от сцената, желаят да изпее още веднъж и още веднъж някои фрагменти, тъй като повторението на цяла опера е невероятно.

През 1949 година влиза в ролята на съветския цар Борис Годунов и до през днешния ден тъкмо тази роля остава непокътната и неповторима, като родният артист не е образец, той е етикетът, който оперните артисти след него ще следват. По това време би трябвало да знаем, че Борис Христов приказва свободно италиански, съветски, британски и немски. Пее с лекост и обръща внимание на всеки тон, с цел да може да сътвори и съобщи същият заряд на думите. Той не се тормози да приказва за страната си, като в никакъв случай не я осъжда и в никакъв случай не споделя нищо неприятно за нея, прочее в един миг даже е поканен от Македония, с цел да изиграе ролята на цар Самуил, само че през призмата на македонската история.

Легендата за този случай споделя, че Македония е оставила празния подписан чек, в който Христов е трябвало да напише своята цена, само че и до през днешния ден продължава да стои празен, тъй като тази договорка не се реализира. Ето какво споделя по тематиката:

„ Господин Македонски,

Получих програмата на „ ВАШИЯ “ Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да схвана, като Вие знаете от дълго време моето мнение, което е мнение и на всеки българин. Тягостно усещане ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е цялостен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да създадат усещане даже на невежи хора. Вие знаете, че моят жанр произлиза от този завършек на България, в който Вий живеете и който се назовава Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български народен дух, по този начин както цар Самуил е бил и ще остане в международната история цар Болгарский. Желая Вам и на Вашето семейство Честита Нова година. “

Въпреки обстоятелството, че има задоволително претекстове да го направи, той не се включва в тази концепция и не желае да бъде инструмент на една по-различна агитация. А и можем да бъдем сигурни, че когато дежурни подиуми в творчеството му са миланската „ Ла Скала “ и „ Арена ди Верона “, мъчно би било да извърши сходно закононарушение и да се обърне против личната си история. Музикалната приказка за този мъж продължава цели 30 години и в този интервал към този момент няма потребност от доказване, името Борис Христов е свещено за международната опера и би трябвало да одобри, че е въпрос на авторитет да го слушате онлайн, най-малко такава е била концепцията в предишното.

Някъде в средата на 70-те години родната власт повече не може да пренебрегва българският оперен артист и му разрешава да посети България, само че с едно изискване – няма право да пее. Този късмет ще бъде получен през 1986 година и със завършването на музикалната приказка. Борис Христов се сбогува с публиката в Българската академия за изкуство и просвета в Рим. Остава да живее в италианската столица до своя финален ден – 28 юни 1993 година България желае тялото да бъде върнато в страната и преди погребението е сложено за поклонение в софийската катедрала „ Свети Александър Невски “., а по-късно е заровен. Любопитен факт е, че до момента в който е жив, назовава страната си „ Златна мина за гласове и гении “.

В едно доста особено изявление в италиански ефир, Борис Христов е разказан като образован и извънредно надарен артист с заложба не просто да извиси оперното изкуство, а да се върне обратно, с цел да се опита да разбере и да вникне в самата есенция на това изкуство. Точно този претекст, тъкмо тази могъща концепция, разрешава да се доближи до тази висота. Впрочем в случай че имаме вяра на думите му, а няма причина да не го създадем, Христво има нещо, за което мнозина мечтаят – умеенето да усеща, да схваща и да улавя оня боязън, с който това изкуство е създавано и приема за своя съществена задача да показа концепциите по този начин, както в миналото са били създавани.

Онези хора, които са го виждали по какъв начин репетира, си спомнят разходките му освен по сцената, само че и на разнообразни точки в самото помещение, с цел да може да улови акустиката и да тренира гласа си по този начин, че във всяка една точка да бъде допустимо най-добре усетен и въздействащ. Това е цената за толкоз тежката корона на оперното изкуство.

Снимки: Wikipedia