Поетесата Магдалена Абаджиева: Кой е виновен за коронавируса? Вината е на всички нас!
Сигурна съм, че в тези дни, когато опасността от ковид смразява кръвта ни, доста от нас си задават въпроса: ”Защо стигнахме до тук? ”. Защо нямаме задоволително лекари, медицински сестри, за какво нямаме задоволително отделения по реанимация, инсталация, експерти, учени?
Моят отговор на този въпрос е следният: Защото българинът доста обича да трансферира виновността на някой различен. Виждаме какво вършат самите ръководещи, образецът е толкоз сладкодумен - виновността се прехвъля като грозна движимост, от която всеки желае да се отърве. И да - нормално комунизмът е отговорен. Вече повече от 30 години.
И тук ще кажа няколко думи от персонален опит. Дълго време бях ангажирана със сдружението в помощ на болните от булозна епидермолиза - заболяването на пеперудените деца, от която беше болна и моята починала към този момент сестра. Първото, което направих през далечната 2001, беше да открия имената на болните в София и на техните близки, с цел да събера подписи, с които да се поддържа молба до НЗОК да бъдат отпуснати средства за лекуване на тези пациенти. Не мога да не помни първата си среща с една от майките. Жената се отнесе остро, надали не ме атакува и ме упрекна в това, че до момента не съм правила нищо, с цел да оказа помощ. " Къде бяхте до момента, в този момент ли се сетихте да събирате подписи? Та ние сме в това състояние от години? ". Опитах се да обясня, че съм родственик на болен от това заболяване, че желая да оказа помощ, че съм като нея, в нейното състояние, само че ми стана ясно, че дамата не може да направи разлика, че не възприема и ме мисли за държавен чиновник. Бях толкоз сюрпризирана от това отношение, само че и аз тогава си споделих: " А вие, госпожо, какво правихте до момента? "
Както и да е, минаха 10 години и напъните - моите и на тогавашния Управителен съвет, дадоха резултат. Заболяването на сестра ми беше включено в една значима разпоредба, а болните започаха да получават всеки месец помощ от страната. И в този момент, когато виждам какво се случва, няма по какъв начин да не си напомня оня диалог и тези думи - " Къде бяхте до момента? ".
Да, къде бяхме ние до момента, че не се интересувахме, че не протестирахме, че не търсихме отговорност от ръководещите за положението на хубавичко ни система? Колко от нас бяха солидарни с майките на деца с увреждания? Колко от нас се събраха пред Народното събрание, с цел да поддържат протестиращите медицински сестри? Колко от нас надигнаха глас пред затварянето на отделения в страната? Писахме ли писма, искахме ли пояснения за положението на нашите лечебни заведения?
Сигурна съм, че доста от вас са търсили помощ за свои близки. Търсили са места в реанимации, отделения и на другия завършек на света. Търсили са медикаменти и инсталация. Знаят защо става въпрос. И какво е ситуацията ни сега. А то по никакъв начин, но по никакъв начин не е положително. И за това виновността е на всички, които сме се заблуждавали, че животът е прелестен, щом имаме молове, метро, автомагистрали и фантазии за ярко бъдеще. Вината е на всички нас, които сме мълчали и не сме питали. Мисля си, че не е късно това да се поправи.
Само не би трябвало да си споделяме, че скоро всичко ще свърши и отново ще си бъдем както преди. А би трябвало да си отворим очите, да си изострим мозъците и да се научим да задаваме въпроси.
Магдалена Абаджиева
Моят отговор на този въпрос е следният: Защото българинът доста обича да трансферира виновността на някой различен. Виждаме какво вършат самите ръководещи, образецът е толкоз сладкодумен - виновността се прехвъля като грозна движимост, от която всеки желае да се отърве. И да - нормално комунизмът е отговорен. Вече повече от 30 години.
И тук ще кажа няколко думи от персонален опит. Дълго време бях ангажирана със сдружението в помощ на болните от булозна епидермолиза - заболяването на пеперудените деца, от която беше болна и моята починала към този момент сестра. Първото, което направих през далечната 2001, беше да открия имената на болните в София и на техните близки, с цел да събера подписи, с които да се поддържа молба до НЗОК да бъдат отпуснати средства за лекуване на тези пациенти. Не мога да не помни първата си среща с една от майките. Жената се отнесе остро, надали не ме атакува и ме упрекна в това, че до момента не съм правила нищо, с цел да оказа помощ. " Къде бяхте до момента, в този момент ли се сетихте да събирате подписи? Та ние сме в това състояние от години? ". Опитах се да обясня, че съм родственик на болен от това заболяване, че желая да оказа помощ, че съм като нея, в нейното състояние, само че ми стана ясно, че дамата не може да направи разлика, че не възприема и ме мисли за държавен чиновник. Бях толкоз сюрпризирана от това отношение, само че и аз тогава си споделих: " А вие, госпожо, какво правихте до момента? "
Както и да е, минаха 10 години и напъните - моите и на тогавашния Управителен съвет, дадоха резултат. Заболяването на сестра ми беше включено в една значима разпоредба, а болните започаха да получават всеки месец помощ от страната. И в този момент, когато виждам какво се случва, няма по какъв начин да не си напомня оня диалог и тези думи - " Къде бяхте до момента? ".
Да, къде бяхме ние до момента, че не се интересувахме, че не протестирахме, че не търсихме отговорност от ръководещите за положението на хубавичко ни система? Колко от нас бяха солидарни с майките на деца с увреждания? Колко от нас се събраха пред Народното събрание, с цел да поддържат протестиращите медицински сестри? Колко от нас надигнаха глас пред затварянето на отделения в страната? Писахме ли писма, искахме ли пояснения за положението на нашите лечебни заведения?
Сигурна съм, че доста от вас са търсили помощ за свои близки. Търсили са места в реанимации, отделения и на другия завършек на света. Търсили са медикаменти и инсталация. Знаят защо става въпрос. И какво е ситуацията ни сега. А то по никакъв начин, но по никакъв начин не е положително. И за това виновността е на всички, които сме се заблуждавали, че животът е прелестен, щом имаме молове, метро, автомагистрали и фантазии за ярко бъдеще. Вината е на всички нас, които сме мълчали и не сме питали. Мисля си, че не е късно това да се поправи.
Само не би трябвало да си споделяме, че скоро всичко ще свърши и отново ще си бъдем както преди. А би трябвало да си отворим очите, да си изострим мозъците и да се научим да задаваме въпроси.
Магдалена Абаджиева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ