Сигурен съм, че редакторите на вестника, после и читателите, ще

Сигурен съм, че редакторите на вестника, след това и читателите, ще бъдат сюрпризирани от писмото ми. Няма по какъв начин да не се запитате този пък дядко на 70 какво е тръгнал да се жалва пред хората. Само че аз не желая да хлипам, не диря страдание или състрадание. Искам с писмото си да кажа на мъжете в никакъв случай да не престъпват думата, която са си дали. Особено в случай че причина за това е някоя жена.
За да ме разберете, би трябвало да уточня, че на 14 септември навърших 70. Хубава възраст, споделиха двамата другари, с които отпразнувах юбилея. Единият в никакъв случай не е минавал границата на България – нито на север, нито на запад, нито на юг.

Другият от 40 година живее в Марсилия и долетя от там поради мен. Тези хора са единствените близки, които имам. Тъжно е да го призная, само че сърцето ми от дълго време се научи да бие единствено.
Аз съм едно от момчетата, които са порасли като сираци при живи родители. Още преди да навърша годинка, са ме оставили на баба. Тя ме отгледа, до момента в който те доста работеха. Баща ми обикаляше огромните градежи, а стотинка от парите му не влизаше у дома. Майка ми работеше в окръжната болница и все беше на повикване.

Аз не знаех какво е да пребивавам с тях и несъмнено по тази причина в никакъв случай не ми липсваха. За първи път се изплаших, когато баба се разболя. Не ми споделяше, само че усещаше, че часът й наближава. Една от заръките й беше да разгадавам единствено на себе си, да ходя, където ми видят очите и от нищо да не се опасявам.
През 81-ва избягах от България, тогава единствено по този начин можех да напусна страната. Без капчица страдание и без да погледна обратно. През доста премеждия минах, обаче към този момент бях твърд мъж и не се огънах. 15 години по-късно имах живота, който желаех.

Работех, към момента бях чартърен, само че се оглеждах за собствен дом. Добре си пресмятах парите, планирах всичко до най-малката детайлност и нещата ми се получаваха. Нищо не ми липсваше, дами – също. С никоя не се обвързах – това беше моето главно мъжко предписание. Не съм ги употребявал единствено като компания или само за секс. Наистина обичах една от тях, само че за брак не помислях. Бях се зарекъл, че няма да бъда като татко си, не желая да подлъгвам и комплицирам живота й, за нищо на света не можех да позволи да се роди дете, което ще е самотно като мен. Достатъчно хора се развъждат по света, на мен това „ продължение “ не ми беше належащо.

Приятели и познати се грижеха да не остана остарял ерген, всичките им опити обаче се разбиваха в моето „ в никакъв случай “.
Ние, българите, имаме една доста хубава приказка: огромен залък лапни, огромна дума не казвай. И друга истина знаем – всеки си намира майстора. Моят се споделя Росица и като ураган прекатурна живота ми. Не беше най-голямата хубавица на земята, нито невиждана секс бомба, още по-малко жена, която като хрътка гони жертвата си. В нея имаше нещо, което не бях виждал в никоя преди.

Не знам какво разсъни у мен и по какъв начин го направи, само че за първи път разбрах какво е някой да ти липсва. Винаги, на всички места, до болежка. Градът, в който се срещнахме, е голям. Живеехме в далечни квартали, работехме доста и аз небрежно взех решение, с цел да не губим време и сила, да я поканя при себе си. Да остане и да заживее с мен. Страхувах се повече от нея от това общуване. Никого преди не бях допускал толкоз рисково близо. Тя не бързаше – докарах багажа й цели 6 месеца по-късно. Колкото по-дълго Росица отлагаше, толкоз повече аз разбирах, че това е неизбежно.
Три години по-късно се роди щерка ни Кристина.

Дойде на бял свят преди Коледа и сърцето ми едвам не се пръсна от благополучие и обич. Моите две девойки ме накараха да се усещам същински и приключен мъж. Всичко се завъртя към тях и единственото ми предпочитание беше да сме дружно, те да имат всичко, да са усмихнати и да се обичаме. Спокойствието, което претърпях в идващите години, изтри горчивото ми минало и ме накара да имам вяра, че фамилията е нещо велико и изцяло допустимо.
Мина време, родителите на жена ми остаряха, мъчно им беше да пътуват надалече, а когато се разболяха по-сериозно, Росица настоя да се приберем в България.

За мен беше все едно къде ще живеем, стига да съм с нея и детето ни. Продадох без страдание всичко, което имах, и по този начин за повторно започнах живота си изначало. Върнахме се в Бургас – родния град на брачната половинка ми. Веднъж ме попита ще мога ли да привикна там, без познати, без родственици, без другари. Засмях се, че мога да пусна корени на всички места, стига тя да е там. Този път не беше толкоз елементарно, колкото си го представях. Освен че към този момент бях на години, от време на време се усещах подценен – не бях единственият, с който Росица прекарва времето си. Все по-често излизаше сама, вечер закъсняваше след работа, прекарваше някой от почивните си дни отвън дома. Понякога взимаше и Кристина със себе си. И тогава в мен се надигаха старите страхове – че може да спре да ме обича и да ме остави самичък.
Случи се тъкмо преди щерка ми да навърши 12 година

Една вечер жена ми прекомерно умерено, надали не някак апропо, сподели, че е влюбена в различен. Бил датчанин и считала да заживее с него в Копенхаген. Чувал съм за инфарктна болежка, само че онази, която изпитах тогава, беше десеторно по-страшна. Мисля, че в един миг сърцето ми просто спря… Опитах да я спра. Какво ли не направих, по какъв начин ли не я молих, какъв брой се унижавах! Росица отпътува и взе Кристина със себе си. Просто по този начин, като че ли разпределяше куфарите – единият лети с мен, другият остава.
Не знам по какъв начин живях. Чудя се по какъв начин душата ми е още цяла, откакто лека-полека изгубих и всякаква връзка с детето си. В началото постоянно се чувахме, настоявах щерка ми да си идва, пращах пари, купувах билети – за нея, мен никой не ме канеше там… Вече не преброявам от кой момент не съм я виждал. Отдавна и по скайп не контактуваме. Представа нямам по какъв начин наподобява.

Сигурно е красива. Някаква хилава вяра имах, че най-малко за юбилея ще ме потърси. Но един глас в главата ми говореше, че Кристина евентуално от дълго време е не запомнила рождения ми ден. За страдание се оказа истина.
На 14-и, минути преди среднощ и преди да изпратя гостите си, не устоях и й позвъних. Вместо нейния глас чух, че съм набрал неверен или фиктивен номер. Дъщеря ми явно имаше нов телефон, който аз не знам. И надали ще науча. На вратата единият другар попита да остане ли при мен въпреки всичко, имаше през целия ден преди противоположния полет до Франция. Другият сподели, че би трябвало да опиша своята история на повече хора – не с цел да обясня какъв брой неприятни и погрешни са дамите, а по какъв начин в един миг мъжете оглупяват от обич и изневеряват на себе си. И по този начин написах писмото си до „ Лична драма “.
Владо
Инфо: Лична драма