Сибирското лято не трае дълго. Снегът се топи през май,

Руското семейство, прекарало 40 години в пълна изолация в Сибир, без да знае за края на войната

Сибирското лято не трае дълго. Снегът се топи през май, а студеното време се завръща още веднъж през септември, заледявайки тайгата: безкрайни километри разпръснати борови и брезови гори със спящи мечки и гладни вълци; стръмни планини; бели реки, които се изливат бурно в долините; стотици хиляди ледени блата. Тази гора е от последните същински диви места на Земята. Простира се от най-далечните арктически райони на Русия чак на юг до Монголия, на изток от Урал до Тихия океан: 13.1 милиона квадратни километра пустота, с популация отвън шепа градове, наброяваща едвам няколко хиляди души.

Прочетете продължението на сагата: Семейството с 40 годишната изолираност в Сибир и оживялата щерка Агафия Ликова, която не изневери на вярванията си.

Когато дойдат топлите дни обаче, тайгата разцъфва и за няколко къси месеца наподобява съвсем приветстваща. Точно тогава човек може да види най-ясно този прикрит свят – не от сушата, защото тайгата може да погълне цели армии от откриватели, а от въздуха. Сибир е източник на множеството нефтени и минерални запаси на Русия и през годините даже най-отдалечените региони са обработвани.

Така стигаме до далечния юг на гората през лятото на 1978г. Хеликоптер е изпратен да открие безвредно място за кацане, където да смъкна група геолози на 150км от монголската граница. Машината се спуска над гористата котловина на река Абакан. Склоновете на долината са стръмни, тук-там съвсем отвесни, а боровете и брезите са толкоз на гъсто, че няма метод да създадат място за кацане.

Но надничайки с напрежение през предното стъкло в търсене на междина, водачът вижда нещо, което не би трябвало да е там. Сечище, на 1800м в планината, сред борове и лиственици и белязано от дълги, тъмни бразди. Озадаченият екипаж на хеликоптера прави няколко прелитания, преди да стигне до заключението, че това са признаци на човешко обитание – градина, която съдейки по размера и формата на сечището, би трябвало да е там от много време.

Изумително изобретение. Планината е на повече от 240км от най-близкото населено място, на място, което в никакъв случай не е изследвано. Съветските управляващи нямат данни за хора, обитаващи този район.

На четиримата учени, изпратени там, с цел да търсят желязна руда, им е казано за видяното от водача и това ги разтревожва и озадачава. „ По-малко рисково е да попаднеш на диво животно, в сравнение с чужд. “ – отбелязва писателят Василий Песков за тази част на тайгата. И вместо да изчакат във краткотрайната си база на 15км, учените вземат решение да проучат. Водени от геолога Галина Писменская, те избират явен ден и пълнят раниците си с дарове за евентуалните им нови другари – въпреки за всеки случай да ревизират и дали са си взели револверите.

Докато натрапниците се катерят по планината, насочвайки се към мястото, посочено от водача, те стартират да попадат на признаци за човешка активност: пътека, сопа, мост над поток и дребна барака, цялостна със сушени картофи. Писменская споделя:

„ До потока имаше къща. Почерняла от времето и дъжда, колибата беше зарината от всички страни с кора, дъски и колове. Ако не беше прозорец с размера на джоба на раницата ми, щеше да е мъчно да повярваме, че там живеят хора. Но хора имаше, без съмнение… Пристигането ни беше видяно, както разбрахме.

Ниската врата изпука и фигура на доста остарял мъж се появи на дневната светлина, напряко като от приказка. Бос. Облечен с риза от зебло, цялата в кръпки. Носеше и панталони от същия материал, също в кръпки, имаше и несресана брада. Косата му беше разчорлена. Изглеждаше уплашен и нащрек… Трябваше да кажем нещо, по тази причина започнах: „ Здравей, дядо! Идваме с положително! “

Старецът не отговори веднага… Най-накрая чухме мек, нерешителен глас: „ Е, откакто сте пристигнали чак до тук, по-добре влезте. “

Гледката, посрещнала геолозите на влизане в колибата е като от средновековието. Нескопосано издигната от подръчни материали, къщурката е надали не дупка в земята – „ ниска бърлога, студена като мазе “, а подът се състои от картофени обелки и черупки на жълъди. Оглеждайки се в тъмнината, посетилите откриват, че стаята е една. Тя е препълнена, плесенясала и извънредно мръсна, с провиснали греди… и дом на семейство от петима:

„ Тишината беше нарушена от ридания и вопли. Едва тогава видяхме силуетите на две дами. Едната беше в нервност и се молеше: „ Това е за греховете ни, за нашите грехове “. Другата беше зад колона и се свлече на пода. Светлината от дребния прозорец падна върху огромните й, ужасени очи и осъзнахме, че би трябвало да излезем допустимо най-бързо. “

Начело с Писменская, учените излизат бързо от колибата и се отдръпват на няколко метра, след което изваждат малко храна и стартират да ядат. След към половин час вратата още веднъж се отваря и от нея се демонстрират старецът с двете си дъщери – към този момент по-спокойни, въпреки явно изплашени, само че и любопитни. Предпазливо тримата се доближават и сядат до посетителите си, отказвайки всичко, което им е препоръчано – сладко, чай, самун – продумвайки „ Това не ни е разрешено! “. Когато Писменская ги пита дали в миналото са опитвали самун, старецът дава отговор: „ Аз съм ял. Но те не са. Никога не са виждали самун. “ Той най-малко приказва разбираемо. Дъщерите приказват променен от изолацията език. „ Когато сестрите говореха между тях, звучеше като постепенно, заглушено гукане. “

Постепенно, в течения на няколко визити, цялостната история на фамилията изплува. Старецът се споделя Карп Ликов и е от старообрядците – член е на съветска фракция, която уважава жанр, неизменен от 17-и век. Старообрядците са преследвани още от времето на Петър I, а Ликов приказва по този начин, като че ли е било през вчерашния ден. За него Петър е персонален зложелател и „ безбожник в човешка форма “ – нещо, което той упорства, че е потвърдено от акцията на царя да модернизира Русия принудително, отрязвайки брадите на християните.

Нещата стават по-зле за семейство Ликови, когато болшевиките атеисти идват на власт. Изолираните общности старообрядци, които са избягали в Сибир от преследванията, стартират да се отдръпват още по-далеч от цивилизацията. При чистките през 30-те, когато и християнството е на майтап, комунистки патрул прострелва брата на Ликов в покрайнините на селото им. Тогава той сграбчва фамилията си и изчезва в гората.

Това се случва през 1936г, когато Ликови са единствено четирима – Карп; брачната половинка му Акулина; наследник на име Савин, на 9 години; и Наталия, щерка на 2 години. Грабвайки движимостите си и малко семена, те потъват надълбоко в тайгата и живеят в разнообразни небрежно издигнати колиби, до момента в който най-после не се откриват на откъснатото от света място. Още две деца се раждат в дивото – Дмитрий през 1940г и Агафия през 1943г – никое от децата не е виждало различен човек, с изключение на родственик. Всичко, което Агафия и Дмитрий знаели за външния свят, били научили напълно от историите на родителите си. Основното развлечение на фамилията, отбелязва съветският публицист Василий Песков, „ било всеки да описват сънищата си “.

Децата знаели, че има места, наречени градове, където хората живеят натъпкани във високи здания. Били чували, че има други страни, с изключение на Русия. Но тези хрумвания били просто нереални за тях. Единственото им четиво били молитвеници и остаряла фамилна Библия. Акулина употребила евангелията, с цел да учи децата да четат и пишат, като остри пръчки потопени в сока на растението орлови нокти служили за химикалки. Когато на Агафия посочили картинка на кон, тя го познала от историите в Библията.

Но до момента в който изолацията на фамилията е мъчно да бъде възприета, тежкият им живот не е. Стигането до дома на Ликови пешком било извънредно мъчно, даже благодарение на лодка по реката. При първата си аудиенция, Песков – който се афишира за основен хроникьор на фамилията – вижда, че са пропътували 250км, без да видят никакви признаци на цивилизация.

Изолацията прави оцеляването в дивото съвсем невероятно. Зависими напълно от личните си запаси, Ликови се борели да заменят дребното неща, които взели със себе си в тайгата. Направили си галоши от дървесна кора и клони, вместо обувки. Дрехите шиели и кърпели, до момента в който не се разпаднали, след което ги заменили със зебло.

Ликови носели със себе си чекрък, както и частите на тъкачен стан – местенето на тези неща от място на място, до момента в който отивали все по-дълбоко в тайгата е изисквало доста сложни и дълги пътувания – единствено че не са имали технологията да заменят метала. Два чайника им служели доста години, само че най-после ръждата ги победила и единствената им опция била брезовата кора. Понеже тя не може да се поставя върху огъня, готвенето станало много мъчно. Когато Ликови са открити, те се изхранвали с картофени кюфтета с ръж и конопено семе.

В някои връзки, разяснява Песков, тайгата предложила някои изобилия: „ До колибата имало чист, леден поток. Лиственица, смърч, бор и бреза предложили материал, колкото може да носи човек… Боровинки и малини постоянно имало на разположение, дърва за огрев също, а кедровите ядки падали напряко върху покрива. “

Въпреки това Ликови непрекъснато живеели на ръба на глада. Едва в края на 50-те, когато Дмитрий съзрял, фамилията можело да лови животни и да употребява месото и кожите им. Без оръжия и даже лък, те ловували като копаели трапове или преследвали дивеча през планините, до момента в който животното не се изтощи и не припадне. Дмитрий развил изключителна устойчивост и можел да ловува необут през зимата, от време на време не се прибирал с дни, като спял навън при минусови температури и носел млад елен на раменете си. Твърде постоянно обаче нямало месо и диетата им била еднообразна. Дивите животни унищожили реколтата им от моркови и Агафия наричала 50-те „ гладните години “. „ Хранихме се с листа от офика “, споделя тя. „ Корени, трева, гъби и кора от дърво. Постоянно бяхме гладни. Всяка година имахме фамилен съвет, с цел да решим дали да изядем всичко или да оставим нещо за семена. “

Гладът бил непрекъснато надвиснала заплаха при тези условия и това си проличало през юни 1961г. Ледът умъртвил всичко в градината им и напролет фамилията трябвало да претърпява на дървесна кора. Акулина избрала да храни децата си и същата година умряла от апетит. Останалите били избавени от знамение: само зрънце ръж покълнало в градината им. Ликови създали ограда към него и го пазели денонощно от мишки и катерици. Стъблото дало 18 зрънца и с тях те съумели да възстановят ръженото поле.

Опознавайки семейство Ликови, геолозите осъзнават, че са подценили качествата и интелекта им. Всеки член на фамилията имал самостоятелен характер; остарелият Карп нормално бил очарован от най-новите нововъведения, които учените носели в лагера им. Макар настойчиво да отказвал да повярва, че човек е стъпил на Луната, той се приспособил към концепцията за спътниците. Ликови ги забелязали още през 50-те, когато „ звездите почнали да препускат бързо през небето “.

Най-много го изумила транспарантна целофанова опаковка. „ Боже, какво са измислили – като стъкло е, а се нагъва! “. Карп държал на статуса си на глава на фамилията, въпреки към този момент да гонил 90 години. Най-големият му наследник, Савин, се оповестил за неотстъпчив съдия във връзка с религията. „ Беше мощно набожен, само че необработен човек “ – споделя татко му за него. Карп бил угрижен какво ще се случи със фамилията след гибелта му, в случай че Савин поеме контрола. Най-големият наследник щял да срещне малко опозиция от Наталия, която по този начин и не съумяла да размени майка си като стопанка и шивачка.

По-малките деца въпреки това, били по-открити към смяната и нововъведението. „ Фанатизмът не е толкоз надълбоко загнезден у Агафия “ – отбелязва Песков и осъзнава, че най-младата от Ликови имала възприятие за подигравка и можела да се подиграва на себе си. Необикновената тирада на Агафия – имала певчески глас и разпъвала елементарни думи в многосричия – убедила посетителите, че е малоумна, до момента в който в действителност била много умна и отговаряла за следене на времето, в случай, че фамилията не разполагало с календар. Не бягала от тежката работа, копаела ново мазе през есента и работела на лунна светлина, когато слънцето залязвало. Когато Песков я пита дали не я е било боязън сама в дивата гора, тя му дава отговор: „ Че какво може да ме нападне тук? “

От всички обаче, Дмитрий се оказва любим на геолозите – умел фен на природата, който познавал всички настроения на тайгата. Той бил най-любопитен и евентуално най-открито настроения член на фамилията. Именно той направил фамилната печка и кофите от дървесна кора, които употребявали за предпазване на храна. Дмитрий прекарал дни в рязане и отсичане на всяко дърво, което Ликови употребявали. Вероятно не е изненадващо, че точно той бил най-изумен от технологиите на учените. Щом връзките им се подобрили до толкоз, че Ликови били уверени да посетят руския лагер надолу по течението, той прекарал доста щастливи часове в дребната дъскорезница, чудейки се какъв брой елементарно един кръговиден трион може да реже дървото.

Карп Ликов води дълга и несполучлива борба със себе си да ограничи цялата тази модерност. Когато към момента опознават геолозите, семейство Ликови одобряват единствено един подарък от тях – сол. С течение на времето обаче вземат повече. Приветстват помощта на техния специфичен другар измежду геолозите – Ерофей Седов, който през множеството време асистирал с посяването и събирането на реколтата. Приемат ножове, вилици, зърно и даже лист и хартия, както и фенер. Повечето от тези нововъведения били бързо възприети, само че прегрешението на малкия екран, с която се сблъскали в лагера на геолозите, се оказал неудържим за тях.

На редките си визити, те сядали и гледали. Карп сядал непосредствено пред екрана. Агафия следила, надничайки от вратата. Тя се опитвала да прогони прегрешението с молитва – шепнейки и кръстейки се. След това и старецът се молел.

Вероятно най-тъжното от странната история на Ликови е скоростта, с която всичко за тях пропада откакто възвръщат контакта си с външния свят. През есента на 1981г три от четирите деца последват майка си в гроба единствено в границите на няколко дни. Според Песков, гибелта им не е била, както може да се чака, от излагането на заболявания, към които не са имали имунитет. Савин и Наталия страдали от бъбречна непълнота, евентуално в следствие от диетата им. Дмитрий обаче починал от пневмония, която може би е почнала като зараза, получил от новите си другари.

Смъртта му раздрусва геолозите, които обезверено се пробват да го спасят. Те оферират да повикат хеликоптер и да го закарат в болница. Дмитрий обаче отхвърля да изостави фамилията и религията си. „ Това не ни е разрешено. Човек живее колкото Бог му е отредил “ – прошепва той преди да почине.

След като тримата са заровени, геолозите се пробват да убедят Карп и Агафия да изоставен гората и да се завърнат при родственици, които са оживели след толкоз години чистки и към момента живеят в остарялото им село. Но никой от тях не желае и да чува за това. Те възвръщат остарялата си барака, само че остават покрай остарелия си дом.

Карп Ликов умира в съня си на 16 февруари 1988г, тъкмо 27 години след брачната половинка си. Агафия го погребва в планината благодарение на геолозите, след което се връща назад в дома си, уверена, че Бог ще й оказва помощ. И в действителност остава там. Четвърт век по-късно, към този момент на 70, това дете на тайгата към момента живее единствено, високо над Абакан.