![[Shutterstock] Още по темата EK отново опитва да продаде европейската](http://www.capital.bg/shimg/zx620y323c_3105258.jpg)
Излишните финансови бушони
[Shutterstock] Още по тематиката
EK още веднъж пробва да " продаде " европейската застраховка на депозитите
Еврозоната ще се снабди с спомагателни правила и институции, което покачва условията към страни като България, които желаят да одобряват еврото
11 окт 2017
Кривата гаранция
Защо в действителност отбраната на депозитите до 196 хиляди лева се оказва нездравословна и по какъв начин това може да се промени
29 авг 2014 " Шамар от Европа! " " Черна новина! " " Вижте каква брадва готвят " Така в български медии през ноември се завъртя " новината ", че ЕЦБ възнамерява да постави завършек на обезпечените депозити до 100 хиляди евро в Европейски Съюз.
Тук изникват цяла редица проблеми и може би най-малкият от тях са шоковите заглавия. Всъщност ЕЦБ изобщо не си е и помисляла сходно нещо - в случай че беше, щеше да има огромни заглавия по тематиката (макар и без удивителни) и във Financial Times и Wall Street Journal. Реално новината потегля от един много леконравен прочит на от месеци дискутирано предложение да се вкара опция на регулаторите за мораториум на тегления при банки, застрашени от ликвидна рецесия, който да продължава до пет дни. За някои пазари това може и да е миниреволюция, само че действително в България Българска народна банка направи на практика това с КТБ на 20 юни 2014 година, като с слагането на квестори замрази тегленията за месеци.
Но може би най-същественото е, че тематиката е поднесена на най-елементарната допустима повърхност. Спокойно може да се спори, че вместо брадва вероятно унищожаване на обезпечените депозити би било една от най-позитивните промени в банкирането. Финансовият бранш от дълго време е обраснал с сходни потребителски отбрани, които обаче го изкривяват и внасят толкоз опасности, че изгодите от тях от дълго време наподобяват засенчени от вредите. Проблемът е, че концепцията да се отстранен звучи толкоз Скандално!, че няма никаква воля даже да се поведе логичен спор.
Ето няколко сходни скандално звучащи хрумвания за унищожаване на ненужни бушони.
Вредната гаранция
Допреди по-малко от 100 години светът си е живеел умерено и без държавно обезпечени влогове. Причината да бъдат въведени през 30-те в Съединени американски щати и всеобщо през 70-те е явна - да тушират банкова суматоха. Ако доста клиенти масирано тръгнат да теглят парите си и те са вложени в нещо дълготрайно и мъчно продаваемо (разбирай главно кредити), то за банката настава ликвиден проблем. И логиката е, че в случай че обещаеш на всички, че парите им са обезпечени, те ще са по-малко склонни да теглят под паника средствата си.
Критиките към този модел са и концептуални, и на практика. По първата линия огромният проблем съгласно доста икономисти е, че банковата суматоха не е сама по себе си болест, а признак. Ако се е стигнало до нея и тя е толкоз мощна, че да не може да бъде овладяна, в общия случай това значи, че банката си има сериозен проблем. А в случай че суматохата е краткотрайна и нерационална, то тя би трябвало да отшуми бързо, а банката в това време да може да си обезпечи ликвидност от други банки или от централната банка като заемодател от последна инстанция. А и като цяло няма логичност едни играчи на финансовия пазар да са субсидирани с държавна гаранция, а други, предлагащи също спестовни и капиталови артикули - не. Също по този начин, даже отбраната да има резултат при проблем в обособена банка, при систематичен проблем, тя не работи.
Освен това депозитната гаранция е искрено нездравословна за банковата система и води до струпване на опасности. Когато за клиентите се отстрани страхът за парите им, те разумно по-малко се вълнуват постоянна ли е банката им и главният им тласък за избор става цената. Така естествено повече средства се насочват към офертите за най-високи лихви, които разумно подхождат на по-голям риск. Иначе казано - депозитната гаранция подтиква освен вложителите, само че и банкерите да се държат по-рисково. За задачата доста от схемите за гарантиране в света и неотдавна и всички в Европейски Съюз са с рисково претеглени вноски, т.е. банките с по-голяма заплаха да банкрутират би трябвало да дават по-голям % от привлечените си средства. Така работи всяка застраховка и тази на депозитите няма за какво да прави изключение. Рисковият съставен елемент обаче е дребен и непълен да тушира играчи, които нападателно и с над пазарни лихви порастват стремително.
В България всичко това елементарно се илюстрира през образеца КТБ, която до затварянето си имаше предложения за над 8% рента по депозити при междинни равнища на пазара 4-5%. В резултат тя растеше в пъти по-бързо от пазара и засмукваше запас от съперниците, който беше влаган рисково в придобивки на притежателя й и негови близки лица.
Макар системата за гаранция на влоговете през днешния ден да е норма в съвсем всички развити страни, има и изключения - Австралия я вкарва едвам 2008 година, а Нова Зеландия в никакъв случай не е имала като се изключи къс интервал от 2008 до 2011 година През 2016 година лондонският Centre for Policy Studies разгласява проучване, в което създателят Андреас Весеман от Ashcombe Advisers предлага премахването й и във Англия, мотивирайки се с моралния риск и с високата макроикономическа цена за дотацията. В подмяна той предлага да се сътвори държавна банка, която да предлага базови услуги като спестовна и разплащателна сметка, за искащите обезпечена сигурност, която да е основа за конкуренция в частния бранш. " Това може да отвори път към свят с по-малко ливъридж, по-малко рецесии и повече функционално присъединяване на страната ", написа той.
Очевидно внезапното унищожаване на системата в страни, където я има от десетилетия, би провокирало солидни земетресения, а и политически мъчно би се приело. А, несъмнено, може да последват и негативи - да вземем за пример централизация на депозити най-вече в най-големите или най-агресивно рекламиращи се институции. Друг проблем е, че даже публично да се отстрани гаранцията, тя ненапълно продължава да съществува имплицитно и при всяка банкова рецесия държавните управления се оказват под напън да компенсират изгубилите спестяванията си. Но има и доста способи, даже и в границите на нея да се смекчат негативите:
- Непълно покритие - в случай че се подсигуряват огромна част, само че не целият депозит, въпреки всичко вложителят има тласък да търси и сигурност, а освен рентабилност. Това е прилагано в редица страни до началото международната рецесия с обсег 75-90%.
- Без държавна гаранция - средствата могат да са обезпечени единствено до размера на наличните средства във Фонда за гарантиране на влоговете и аналозите му в другите страни.
- Намаляване на размера - единните за Европейски Съюз 100 хиляди евро явно не са идентична сума за страни с толкоз разнообразни равнища на приходи. Ако в България сумата беше 40 хиляди евро (колкото беше до началото на кризата) ФГВБ щеше да има да изплаща едвам към 1.6 милиарда лева за КТБ, а и депозитите в КТБ биха били сензитивно по-малко.
- Доброволен избор - клиентите да могат да избират дали влогът им да е обезпечен или да се откажат от тази алтернатива и да получат по-висок приход.
- Частно обезпечаване - доброволна депозитна гаранция би могла да прави и всяка застрахователна компания
Да няма скрито-покрито
Друга свещена крава в бранша, на която никой не би желал да посегне е банковата загадка. Тук не става дума за натиска над потайни юрисдикции като Швейцария или Лихтенщайн да си сътрудничат с данъчните или проверяващите органи на други страни, а за основополагащото предписание - взаимоотношенията сред банка и клиент са си единствено сред тях и не засягат необятната аудитория.
Разбира се, премахването на това наподобява плашещо - не желая съседът ми да знае, какъв брой дължа по ипотеката си и дали в последно време не пропущам вноски. Същевременно обаче сигурно желая да знам дали банката, където съм си вложил парите, не кредитира неразумно. Дали не финансира политически лица, акционерите си или пък браншове, които смятам за морално неприемливи - оръжия за конфликтни зони или компании, експлоатиращи детски труд, замърсяващи природата или каквото друго ми е значимо.
Накратко при търсенето на баланс сред персоналната цялост и обществения интерес сегашната система е мощно наклонена в интерес на първото. Той може да се промени с премахването на банковата загадка, несъмнено, в някакви граници. Например сума или % от активите на банките, на които те са длъжни да разкриват елементи по експозициите си. Ако примерно приемем за подобен сумата 1 млн. евро, то за голямата част от хората персоналните финанси ще си останат секрети. А всеки, който има предпочитание да употребява обществено набран запас в огромни размери (основно корпоративни клиенти), ще знае, че би трябвало да преглътне, че това няма да са персонални взаимоотношения.
Най огромният боязън освен това е разкриването на бизнес проекти - заеми за финансиране на покупко-продажби или нови мощности дават сведения от кухнята за конкуренцията. Това обаче елементарно може да бъде заобиколено със забавено откриване на такава информация - забавяне от няколко месеца или даже година.
Какви биха били плюсовете? В страни със слаби регулатори, в които няма доверие, прозрачността може да е по-ефективна от банковия контрол. Тя даже може да има и превантивно деяние - при знанието, че информацията ще се разгласява, банката по-трудно би се впуснала в случка да кредитира свързани лица или браншове, носещи й репутационен риск. Справка - още веднъж КТБ, в която при затварянето се оказа, че 95% от кредитния портфейл е в 137 компании, от които множеството свързани с главния акционер и ръководени от подставени лица. Ако това беше известно, евентуално банката мъчно щеше да притегля нови инвеститори.
А другояче огромният минус естествено е, че в случай че това се приложи единствено в обособени страни, ще е мъчително за стопанската система, тъй като огромните корпорации и банковият капитал бързо ще се пренасочат в други дестинации.
Чао лиценз
Ако защитни и наложителни механизми (пенсионни осигуровки, застраховки и т.н.) не съществуват, става допустимо да се мисли и за още по- " скандални " промени. Например по какъв начин би изглеждал финансовият свят без лицензи. Те всъщност са преграда на входа в пазара, която да облекчи живота на регулаторите - вместо да надзирават рояци дребни играчи, могат да си сведат секторите до по-обозрими бройки. Но както всяка преграда, намаляваща конкуренцията, тя, както и спомагателните разноски за контрол, се заплаща от клиента.
Така разумният въпрос е до каква степен има смисъл в лицензите. Теоретично те дават повече сигурност, само че на процедура това от ден на ден се подяжда. Все повече обичайни за лицензиране бизнеси услуги (най-видимо това са разплащанията) са атакувани от сложни за обгръщане от дребни нерегулирани fintech решения. Единият метод естествено е да опиташ да поставиш и тях под регулаторен чадър, само че има и различен вид - да премахваш лицензионни режими от от ден на ден области.
Последното носи опасности - повече измами и злоупотреби. Същевременно обаче отварянето на пазарите за конкуренция и премахването на непотребните бушони е автоматизирана спирачка за пораждането на различен не по-малък риск - прекомерно огромните, с цел да банкрутират (Too Big To Fail), институции. Без лицензи банкрутите ще са чести, само че дребни и ще е мъчно да се стигне до такива завличащи цели стопански системи и изискващи избавяне с пари на данъкоплатеца. Още през 1999 година тогавашният президент на Федералната банка на Минеаполис Гари Стърн в своя тирада, кръстена " Нужна ли е банкова регулация ", акцентира като съществена причина за потребността от контрол и защитни механизми като депозитната гаранция точно TBTF институции и неналичието на доверие, че при техен банкрут държавните управления няма да се намесят да ги избавят. А те няма по какъв начин да изчезнат и да се стартира от нулата.
Затова и всичко това е доста мъчно и малко евентуално да стане. Причините са най-различни:
- Самият преход от настоящето статукво на трансферираната към регулатори отговорност към персонална е сложен и може да сътвори земетресения
- Затова и се желае политическа храброст и мъчно се намира някой да поеме виновност при неуспех
- Със сигурност ще има лобиране и опозиция от сегашните огромни играчи - в случай че си притежател на лиценз, който от на следващия ден не коства нищо, разумно си ощетен
- Повечето сходни промени мъчно биха се прокарали единствено на национално равнище без огромни стопански вреди
Налаганата от пазара дисциплинираност мъчно може изцяло да замести напълно налаганата от регулаторите. Как действат днешните банки и какъв брой риск крият в балансите са сложни въпроси и за експерти и да се разчита, че елементарен инвеститор може да реши този ребус би било наивно. Ако обаче по-пълна информация е налична за повече хора (а освен за незадоволителните като брой чиновници в някой регулатор), шансът да се получи достоверна картина може да се окаже много по-добър.
EK още веднъж пробва да " продаде " европейската застраховка на депозитите
Еврозоната ще се снабди с спомагателни правила и институции, което покачва условията към страни като България, които желаят да одобряват еврото
11 окт 2017
Кривата гаранция
Защо в действителност отбраната на депозитите до 196 хиляди лева се оказва нездравословна и по какъв начин това може да се промени
29 авг 2014 " Шамар от Европа! " " Черна новина! " " Вижте каква брадва готвят " Така в български медии през ноември се завъртя " новината ", че ЕЦБ възнамерява да постави завършек на обезпечените депозити до 100 хиляди евро в Европейски Съюз.
Тук изникват цяла редица проблеми и може би най-малкият от тях са шоковите заглавия. Всъщност ЕЦБ изобщо не си е и помисляла сходно нещо - в случай че беше, щеше да има огромни заглавия по тематиката (макар и без удивителни) и във Financial Times и Wall Street Journal. Реално новината потегля от един много леконравен прочит на от месеци дискутирано предложение да се вкара опция на регулаторите за мораториум на тегления при банки, застрашени от ликвидна рецесия, който да продължава до пет дни. За някои пазари това може и да е миниреволюция, само че действително в България Българска народна банка направи на практика това с КТБ на 20 юни 2014 година, като с слагането на квестори замрази тегленията за месеци.
Но може би най-същественото е, че тематиката е поднесена на най-елементарната допустима повърхност. Спокойно може да се спори, че вместо брадва вероятно унищожаване на обезпечените депозити би било една от най-позитивните промени в банкирането. Финансовият бранш от дълго време е обраснал с сходни потребителски отбрани, които обаче го изкривяват и внасят толкоз опасности, че изгодите от тях от дълго време наподобяват засенчени от вредите. Проблемът е, че концепцията да се отстранен звучи толкоз Скандално!, че няма никаква воля даже да се поведе логичен спор.
Ето няколко сходни скандално звучащи хрумвания за унищожаване на ненужни бушони.
Вредната гаранция
Допреди по-малко от 100 години светът си е живеел умерено и без държавно обезпечени влогове. Причината да бъдат въведени през 30-те в Съединени американски щати и всеобщо през 70-те е явна - да тушират банкова суматоха. Ако доста клиенти масирано тръгнат да теглят парите си и те са вложени в нещо дълготрайно и мъчно продаваемо (разбирай главно кредити), то за банката настава ликвиден проблем. И логиката е, че в случай че обещаеш на всички, че парите им са обезпечени, те ще са по-малко склонни да теглят под паника средствата си.
Критиките към този модел са и концептуални, и на практика. По първата линия огромният проблем съгласно доста икономисти е, че банковата суматоха не е сама по себе си болест, а признак. Ако се е стигнало до нея и тя е толкоз мощна, че да не може да бъде овладяна, в общия случай това значи, че банката си има сериозен проблем. А в случай че суматохата е краткотрайна и нерационална, то тя би трябвало да отшуми бързо, а банката в това време да може да си обезпечи ликвидност от други банки или от централната банка като заемодател от последна инстанция. А и като цяло няма логичност едни играчи на финансовия пазар да са субсидирани с държавна гаранция, а други, предлагащи също спестовни и капиталови артикули - не. Също по този начин, даже отбраната да има резултат при проблем в обособена банка, при систематичен проблем, тя не работи.
Освен това депозитната гаранция е искрено нездравословна за банковата система и води до струпване на опасности. Когато за клиентите се отстрани страхът за парите им, те разумно по-малко се вълнуват постоянна ли е банката им и главният им тласък за избор става цената. Така естествено повече средства се насочват към офертите за най-високи лихви, които разумно подхождат на по-голям риск. Иначе казано - депозитната гаранция подтиква освен вложителите, само че и банкерите да се държат по-рисково. За задачата доста от схемите за гарантиране в света и неотдавна и всички в Европейски Съюз са с рисково претеглени вноски, т.е. банките с по-голяма заплаха да банкрутират би трябвало да дават по-голям % от привлечените си средства. Така работи всяка застраховка и тази на депозитите няма за какво да прави изключение. Рисковият съставен елемент обаче е дребен и непълен да тушира играчи, които нападателно и с над пазарни лихви порастват стремително.
В България всичко това елементарно се илюстрира през образеца КТБ, която до затварянето си имаше предложения за над 8% рента по депозити при междинни равнища на пазара 4-5%. В резултат тя растеше в пъти по-бързо от пазара и засмукваше запас от съперниците, който беше влаган рисково в придобивки на притежателя й и негови близки лица.
Макар системата за гаранция на влоговете през днешния ден да е норма в съвсем всички развити страни, има и изключения - Австралия я вкарва едвам 2008 година, а Нова Зеландия в никакъв случай не е имала като се изключи къс интервал от 2008 до 2011 година През 2016 година лондонският Centre for Policy Studies разгласява проучване, в което създателят Андреас Весеман от Ashcombe Advisers предлага премахването й и във Англия, мотивирайки се с моралния риск и с високата макроикономическа цена за дотацията. В подмяна той предлага да се сътвори държавна банка, която да предлага базови услуги като спестовна и разплащателна сметка, за искащите обезпечена сигурност, която да е основа за конкуренция в частния бранш. " Това може да отвори път към свят с по-малко ливъридж, по-малко рецесии и повече функционално присъединяване на страната ", написа той.
Очевидно внезапното унищожаване на системата в страни, където я има от десетилетия, би провокирало солидни земетресения, а и политически мъчно би се приело. А, несъмнено, може да последват и негативи - да вземем за пример централизация на депозити най-вече в най-големите или най-агресивно рекламиращи се институции. Друг проблем е, че даже публично да се отстрани гаранцията, тя ненапълно продължава да съществува имплицитно и при всяка банкова рецесия държавните управления се оказват под напън да компенсират изгубилите спестяванията си. Но има и доста способи, даже и в границите на нея да се смекчат негативите:
- Непълно покритие - в случай че се подсигуряват огромна част, само че не целият депозит, въпреки всичко вложителят има тласък да търси и сигурност, а освен рентабилност. Това е прилагано в редица страни до началото международната рецесия с обсег 75-90%.
- Без държавна гаранция - средствата могат да са обезпечени единствено до размера на наличните средства във Фонда за гарантиране на влоговете и аналозите му в другите страни.
- Намаляване на размера - единните за Европейски Съюз 100 хиляди евро явно не са идентична сума за страни с толкоз разнообразни равнища на приходи. Ако в България сумата беше 40 хиляди евро (колкото беше до началото на кризата) ФГВБ щеше да има да изплаща едвам към 1.6 милиарда лева за КТБ, а и депозитите в КТБ биха били сензитивно по-малко.
- Доброволен избор - клиентите да могат да избират дали влогът им да е обезпечен или да се откажат от тази алтернатива и да получат по-висок приход.
- Частно обезпечаване - доброволна депозитна гаранция би могла да прави и всяка застрахователна компания
Да няма скрито-покрито
Друга свещена крава в бранша, на която никой не би желал да посегне е банковата загадка. Тук не става дума за натиска над потайни юрисдикции като Швейцария или Лихтенщайн да си сътрудничат с данъчните или проверяващите органи на други страни, а за основополагащото предписание - взаимоотношенията сред банка и клиент са си единствено сред тях и не засягат необятната аудитория.
Разбира се, премахването на това наподобява плашещо - не желая съседът ми да знае, какъв брой дължа по ипотеката си и дали в последно време не пропущам вноски. Същевременно обаче сигурно желая да знам дали банката, където съм си вложил парите, не кредитира неразумно. Дали не финансира политически лица, акционерите си или пък браншове, които смятам за морално неприемливи - оръжия за конфликтни зони или компании, експлоатиращи детски труд, замърсяващи природата или каквото друго ми е значимо.
Накратко при търсенето на баланс сред персоналната цялост и обществения интерес сегашната система е мощно наклонена в интерес на първото. Той може да се промени с премахването на банковата загадка, несъмнено, в някакви граници. Например сума или % от активите на банките, на които те са длъжни да разкриват елементи по експозициите си. Ако примерно приемем за подобен сумата 1 млн. евро, то за голямата част от хората персоналните финанси ще си останат секрети. А всеки, който има предпочитание да употребява обществено набран запас в огромни размери (основно корпоративни клиенти), ще знае, че би трябвало да преглътне, че това няма да са персонални взаимоотношения.
Най огромният боязън освен това е разкриването на бизнес проекти - заеми за финансиране на покупко-продажби или нови мощности дават сведения от кухнята за конкуренцията. Това обаче елементарно може да бъде заобиколено със забавено откриване на такава информация - забавяне от няколко месеца или даже година.
Какви биха били плюсовете? В страни със слаби регулатори, в които няма доверие, прозрачността може да е по-ефективна от банковия контрол. Тя даже може да има и превантивно деяние - при знанието, че информацията ще се разгласява, банката по-трудно би се впуснала в случка да кредитира свързани лица или браншове, носещи й репутационен риск. Справка - още веднъж КТБ, в която при затварянето се оказа, че 95% от кредитния портфейл е в 137 компании, от които множеството свързани с главния акционер и ръководени от подставени лица. Ако това беше известно, евентуално банката мъчно щеше да притегля нови инвеститори.
А другояче огромният минус естествено е, че в случай че това се приложи единствено в обособени страни, ще е мъчително за стопанската система, тъй като огромните корпорации и банковият капитал бързо ще се пренасочат в други дестинации.
Чао лиценз
Ако защитни и наложителни механизми (пенсионни осигуровки, застраховки и т.н.) не съществуват, става допустимо да се мисли и за още по- " скандални " промени. Например по какъв начин би изглеждал финансовият свят без лицензи. Те всъщност са преграда на входа в пазара, която да облекчи живота на регулаторите - вместо да надзирават рояци дребни играчи, могат да си сведат секторите до по-обозрими бройки. Но както всяка преграда, намаляваща конкуренцията, тя, както и спомагателните разноски за контрол, се заплаща от клиента.
Така разумният въпрос е до каква степен има смисъл в лицензите. Теоретично те дават повече сигурност, само че на процедура това от ден на ден се подяжда. Все повече обичайни за лицензиране бизнеси услуги (най-видимо това са разплащанията) са атакувани от сложни за обгръщане от дребни нерегулирани fintech решения. Единият метод естествено е да опиташ да поставиш и тях под регулаторен чадър, само че има и различен вид - да премахваш лицензионни режими от от ден на ден области.
Последното носи опасности - повече измами и злоупотреби. Същевременно обаче отварянето на пазарите за конкуренция и премахването на непотребните бушони е автоматизирана спирачка за пораждането на различен не по-малък риск - прекомерно огромните, с цел да банкрутират (Too Big To Fail), институции. Без лицензи банкрутите ще са чести, само че дребни и ще е мъчно да се стигне до такива завличащи цели стопански системи и изискващи избавяне с пари на данъкоплатеца. Още през 1999 година тогавашният президент на Федералната банка на Минеаполис Гари Стърн в своя тирада, кръстена " Нужна ли е банкова регулация ", акцентира като съществена причина за потребността от контрол и защитни механизми като депозитната гаранция точно TBTF институции и неналичието на доверие, че при техен банкрут държавните управления няма да се намесят да ги избавят. А те няма по какъв начин да изчезнат и да се стартира от нулата.
Затова и всичко това е доста мъчно и малко евентуално да стане. Причините са най-различни:
- Самият преход от настоящето статукво на трансферираната към регулатори отговорност към персонална е сложен и може да сътвори земетресения
- Затова и се желае политическа храброст и мъчно се намира някой да поеме виновност при неуспех
- Със сигурност ще има лобиране и опозиция от сегашните огромни играчи - в случай че си притежател на лиценз, който от на следващия ден не коства нищо, разумно си ощетен
- Повечето сходни промени мъчно биха се прокарали единствено на национално равнище без огромни стопански вреди
Налаганата от пазара дисциплинираност мъчно може изцяло да замести напълно налаганата от регулаторите. Как действат днешните банки и какъв брой риск крият в балансите са сложни въпроси и за експерти и да се разчита, че елементарен инвеститор може да реши този ребус би било наивно. Ако обаче по-пълна информация е налична за повече хора (а освен за незадоволителните като брой чиновници в някой регулатор), шансът да се получи достоверна картина може да се окаже много по-добър.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ