Ще ти разкажа за едно момиче. Тя, приказката, не е най-щастлива. Но

Ще ти опиша за едно момиче.
Тя, приказката, не е най-щастлива.
Но към този момент знам – повярвай ми, по този начин е,
че и в тъгата зрънце смисъл има.

Момичето е леко остаряло,
жена да я назовавам – не наподобява.
Защото в случай че никой не я гледа,
тя още с облаците тича.
В дъжда чадъра не отваря.

В снега пък ръкавиците презира.
Ще се усмихне благо на клошаря.
И в мокрите врабчета ще се взира.
Понякога е ужасно изтощена.

От себе си най-много. И от всичко.
Така и не съумя да стане зряла…
Да бъде зряла й е непривично.
Житейските уроци не научи.

Но може да ти рецитира Шели.
Ще те залее постоянно с въпроси,
кахърите й не са бели.
И с нея ще си постоянно на изпит –
тя лицемерието не прости.

Един гений си има и го носи.
Да се раздава. И да се раздава…
Ако я срещнеш в миналото, кажи й,
че облаците са безпределно значими.

Или не казвай нищо – прегърни я.
Голяма работа, че от дъжда е влажна.