Шели Емлинг е майка на три деца и старши редактор

Шели Емлинг е майка на три деца и старши редактор в The Huffington Post. Предоставяме ви текста ѝ за порастването и отделянето на децата от фамилното огнище, тъй като знаем, че доста родители изпитват сходни страсти, когато детето им замине да учи в различен град или друга страна, когато избира да споделя почивките си с другари, а не с мама и баща, когато животът става повече „ негов “, в сравнение с „ наш “.

Когато най-голямото ми дете напусна дома ни на 29 август 2013 година сутринта, с цел да отиде в лицей, в действителност разбрах за първи път какви страсти са изпитали моите по-възрастни другари, които ми говореха до погнуса за тъгата на този миг. Издайническото отичане на клепачите ми можеше да свидетелсва за обстоятелството, че плаках. Много.

Но единствено след няколко месеца синът ми си беше у дома за Коледа, по-късно и за пролетната почивка, най-после се прибра и за цялото лято. И през тези интервали петчленното ни семейство си влезе в остарялата рутина. Най-големият ми наследник разхождаше кучето – както постоянно е правил. Играеше шах с по-малкия си брат. Късно вечерта всички дружно се събирахме, с цел да гледаме повторенията на „ Офисът “.

Тази година се изтърколи и аз бях хваната беззащитна от седем елементарни думички: „ Няма да се прибирам за пролетната почивка. “ Вместо това щял да пътува с другари. „ Няма проблем, нали? “, попита той. Разбира се, че няма. Няма. И настина, в действителност няма. В края на краищата, нали това се чака от него – да се оправя самичък. И аз съм щастлива за него. Но няма по какъв начин да се отхвърли и майчината болежка, полазила сърцето ми, сега, в който думите излязоха от устата му.

Когато децата бяха дребни, хората ми споделяха: „ Наслаждавай се на това време. Ще пораснат ужасно бързо. “ И, да, бяха прави. Но в случай че тогава дните се изнизваха като часове, а седмиците като дни, сега месеците в нашето семейство се изтъркулват като минути. Всичко се трансформира толкоз бързо, че все едно виждам обичания си филм, единствено че на забързан каданс, и единственото, което желая да направя, е да натисна паузата.

Не единствено че огромното ми дете няма да се прибира за пролетната почивка, ами и междинното преди малко реши, че ще отпътува за Бразилия през септември, с цел да прави публично потребен труд в границите на една година преди колежа – проект, който аз и брачният партньор ми чистосърдечно поддържаме. А 15-годишната ми щерка? Тя пък неотдавна стана асистент в детски лагер, тъй че ще прекара по-голямата част от лятото си там.

Дълбоката страст, която върви ръка за ръка с превръщането ти в родител на първокурсник, внезапно избледнява спрямо палитрата от усеща от последните дни като виждам по какъв начин и трите ми деца се отдалечават от мен едновременно. И знам, че ще става по-зле.

Малко откакто синът ми беше отпътувал за първата си година в колежа, споделих на по-възрастна съседка за меланхолията, която ме е налегнала. Никога няма да не помни какво ми сподели: „ Повярвай ми, това е нищо спрямо момента, когато помагаш на детето ти да се нанесе в първия си апартамент, откакто се е дипломирало. Докато са в колежа, към момента се прибират у дома, най-малко понякога. След като си откри работа и се реалокира в различен град, към този момент няма какво да се направи. “

Започвам да разбирам какво имаше поради. На границата да се трансформира в майка на трима млади възрастни, към този момент стартирам да оплаквам за края на интервала, в който съм била майката от последните 20 години – онази с непрекъснатите контакти с децата си. Много родители ще прочетат това и ще си кажат: „ Какво ти става? Тъкмо това би трябвало да вършат децата ти. Не мислиш ли, че алтернативата би била доста по-лоша? “

Разбира се, че ще е. Знам го. Няма нищо друго, което да желая повече на този свят, от това децата ми да са щастливи и да следват своя път. И вярвайте ми, позор ме е извънредно доста, като се сетя за познати, чиито деца са умряли. Но това не значи, че и аз не мога да съм тъжна или който и да е различен родител не би могъл. Поне за малко. Има смяна в динамичността на фамилията ни и предстоят още разтърсващи промени през идващите години, които изискват време, с цел да се свикне с тях. Понякога изискват и време за оплакване. След като всяко дете напусне гнездото, формата на фамилията ни се трансформира и би трябвало да си стъпваме на краката още веднъж. Аз също би трябвало да си стъпя на краката като майка от нов тип.

Много ми харесваше да отглеждам децата си. Това беше най-голямата наслада в живота ми. Пазауването след учебно заведение. Семейните кино вечери. Безбройните поръчки на пиле със сусам (любимата храна на трите ми деца) от китайския ресторант на ъгъла. Кухнята, която е същинска кочина, откакто щерка ми и приятелките ѝ са правили кексчета. Дори разногласията за пиърсинга на веждата и цялото терзание, вървящо с това. Толкова доста терзание. Всяка една минута от него ми е доставяла наслаждение.

Ще обичам и всички моменти, които безспорно следва да прекараме дружно като семейство в бъдеще. Но не ме интересува кой какво споделя. Преживяването на подобен вид разлъка може да е мъчително. Може би не за всеки, само че за някои от нас. Това, че синът ми няма да се прибере за пролетната почивка, е единствено дребна част от това. Винаги съм знаела, че този стадий от живота ми ще пристигна. Знаех и че ще бъде мъчно. Но май в никакъв случай не съм предполагала, че ще е толкоз мъчно. Една глава от живота ми завършва, само че стартира нова. Просто би трябвало да привикна с тази мисъл.

Освен това има единствено няколко седмици до лятната почивка. И си мисля, че тогава ще си пристигна.

Източник: noviteroditeli.bg