Извънземните планини на Китай, вдъхновили „Аватар“
Шай не беше припрян човек, само че даже тя се бореше да резервира самообладание, вадех ли телефона си за стотната фотография на същата панорама. Шай – галено име за Шън Хун Йен – беше моят лидер през Националния горски парк Джанджиаджие и тя знаеше, че предстоят още по-красиви гледки по-напред. Но към момента ми беше мъчно да продължа: извисяващите се пясъчни кварцови стълбове на тази гора не приличаха на нищо, което бях виждал другаде по света, написа кореспондент на BBC.
Разположен в северозападния завършек на провинция Хунан, Джандзядзие е първият народен парк в Китай, основан през 1982 година
Гората е част от по-голямата живописна зона Улинюен, включена в листата на ЮНЕСКО за обекти на международното завещание през 1992 година и по-късно получила статут на Глобален геопарк през 2001 година Името може да е необичайно, само че има по-лесен метод за запомнянето му – като ентусиазъм за планините Алелуя от филмовата поредност „ Аватар “. Всъщност, преди да посетя Джандзядзие, това беше единственият факт, който знаех за това място. Шай удостовери това, което подозирах: че Джандзядзие е бил неразучена дестинация даже измежду китайските туристи, преди филмът да я изстреля в съзнанието им.
Официалният уеб страница на филмовия франчайз споделя: „ Планините Алелуя се състоят от планини, носещи се във въздуха над Пандора. “ И до момента в който тези, в които се бях втренчил, да не левитираха, методът, по който се издигаха от земята през тънкото одеяло от облак и мъгла, им придаваше чувство за другоземност. Оттук пристигна и нежеланието ми да се откъсна и да продължа напред.
Но Шай беше права и пейзажът ставаше все по-зрелищен, до момента в който продължихме да вървим. Когато стигнахме до звездната атракция – самотния кварцов дирек, който локалният отдел по туризъм е нарекъл „ Хвалете Господната планина “ (свободен превод на Алелуя) – Шай подскачаше от неспокойствие.
Това е, за което идват всички “, сподели тя, акцентирайки тълпите, струпани към тази панорама, пробвайки се да уловят внушителното великолепие на този естествен театър на дребните екрани на телефоните си.
Първоначално наречена „ Колоната на южното небе “, тази канара се издига на 1080 м във въздуха с бучки от гъсти израстъци на зеленина, добавящи пръски блестящо зелено към преобладаващо кафявия пейзаж. Изчаках търпеливо бърборещите групи да се отдалечат за шанса най-сетне да се насладя на миг на самотност и тишина.
„ Наричахме това „ циенкун “ “, прошепна Шай. Думата значи „ Небе и Земя “, което значи, че този дирек свързва двете. Подходящо име за нещо, което изглеждаше като парче земя, достигащо до самото небе. От моята позиция изглеждаше, че стълбът е по-тънък в основата в сравнение с върха, само че стоеше устойчиво и непоколебимо, както е било в продължение на милиони години.
В парка са разпръснати повече от 3000 такива стълбови скали и назъбени върхове, формирани от процеса на естествена ерозия и непрекъснатото придвижване на вода, прорязваща твърдите камъни. Районът, обзет от националния парк, е много дребен, малко повече от 48 кв. км, в допълнение разграничен на по-малки секции, които улесняват покриването на акцентите за няколко дни.
Въпреки че има няколко пешеходни пътеки за хора с всевъзможни умения и равнища на устойчивост, има също рейсове, въжени линии и даже асансьор на планинския скат за тези, които избират да го карат по-полека и просто да набележат най-хубавите места за фотоси.
Асансьорът Байлун – който издига 50 души до височина от 326 м за по-малко от две минути – е една от звездните атракции на парка, като хората се редят на опашка с часове в пиковия сезон, с цел да се возят.
Това бе първият ми сигнал какъв брой друг е планинският туризъм в Китай съпоставяне с този в страните от Европа и Северна Америка. Тук имаше скупчвания от кафенета и магазини за сувенири, мощни гласове и още по-силна музика, гърмяща от високоговорители по продължение на пътеките. Така че не бях напълно шокиран, когато по време на обяд Шай ме заведе в оживения ъгъл за хранене на върха на планината, цялостен със сергии за храна, в това число и с McDonald`s.
Въпреки това невероятните гледки и фантастичните имена за всяка от тях – „ Небесни поля “, „ Мост №1 под Рая “, „ Върхът на трите сестри “, „ Екстази тераса “ – компенсираха неналичието на мира. Беше отегчителен, сив ден със слънце, което си играеше на гоненица с облаците и когато след обяд спряхме на върха на планината Тианзи, с цел да потърсим издатината „ Приказната госпожица, която подарява цветя “, Шай беше разочарована, че не получихме явен аспект. Но бях очарован от метода, по който въртящата се мъгла го караше да наподобява като оживяла обичайната китайска картина.
По времето, когато слязохме от планината, мъглата беше почнала да се разсейва и ние вървяхме няколко часа около клокочещия поток, прочут като потока „ Златен бич “.
На идната заран гъстите облаци като че ли ни последваха до планината Тянмън, ситуирана на час път в сърцето на град Джандзяджие. Тази зона не е част от националния парк Джандзяджие, само че Шай я предлага горещо поради „ нещо особено “.
Подобно на асансьора в националния парк, огромната прелест тук е кабинковият въжен превоз, който се изкачва и слиза по планината. Седейки вътре в стъклената гондола за осем души, можех да схвана на какво се дължи вълнението. Това е най-дългото пътешестване с кабинков въжен превоз в света, което се простира на повече от 7 км и лишава към 30 минути, с цел да стигнете до върха. Плъзга се по стръмен надолнище и предлага 360-градусова панорама към извисяващите се върхове и планинския път с 99 остри завоя.
Бързо разбрах, че с многочислените си мостове със стъклени подове и пътеки по ръба на скалите Тиенмън не е за хора със слаби сърца. Чувах по какъв начин сърцето ми бие мощно и бързо в ушите ми, до момента в който правех една неуверена крачка след друга по моста със стъклено дъно, обгърнат в мъгла.
Определено не беше моментът за Шай да уточни, че тази пътека в началото се е наричала „ Алеята на вярата “. Видимостта остана неприятна, само че можех да видя бледите контури на стълбове и върхове, доста сходни на тези, които бяхме виждали в националния парк. И по-късно към специфичната част – пещерната арка сред два върха на хълма, която китайската легенда счита за врата към парадайса (оттук идва и името на планината - „ Планината на портата на парадайса “).
Докато доста туристи си проправяха път нагоре по 999-те стъпала, с цел да стигнат до отвора на тази пещера, ние избрахме да застанем на открития площад в дъното и да погледнем обезверено нагоре към бялата завеса, покриваща пейзажа. И внезапно, в един от тези непредвидени моменти, които вършат пътуването толкоз вълнуващо, облаците се разпръснаха, мъглата се подвигна и пещерата се появи. Хората към нас ахнаха шумно, някои даже пляскаха. Аз просто гледах със благоговение.
Разположен в северозападния завършек на провинция Хунан, Джандзядзие е първият народен парк в Китай, основан през 1982 година
Гората е част от по-голямата живописна зона Улинюен, включена в листата на ЮНЕСКО за обекти на международното завещание през 1992 година и по-късно получила статут на Глобален геопарк през 2001 година Името може да е необичайно, само че има по-лесен метод за запомнянето му – като ентусиазъм за планините Алелуя от филмовата поредност „ Аватар “. Всъщност, преди да посетя Джандзядзие, това беше единственият факт, който знаех за това място. Шай удостовери това, което подозирах: че Джандзядзие е бил неразучена дестинация даже измежду китайските туристи, преди филмът да я изстреля в съзнанието им.
Официалният уеб страница на филмовия франчайз споделя: „ Планините Алелуя се състоят от планини, носещи се във въздуха над Пандора. “ И до момента в който тези, в които се бях втренчил, да не левитираха, методът, по който се издигаха от земята през тънкото одеяло от облак и мъгла, им придаваше чувство за другоземност. Оттук пристигна и нежеланието ми да се откъсна и да продължа напред.
Но Шай беше права и пейзажът ставаше все по-зрелищен, до момента в който продължихме да вървим. Когато стигнахме до звездната атракция – самотния кварцов дирек, който локалният отдел по туризъм е нарекъл „ Хвалете Господната планина “ (свободен превод на Алелуя) – Шай подскачаше от неспокойствие.
Това е, за което идват всички “, сподели тя, акцентирайки тълпите, струпани към тази панорама, пробвайки се да уловят внушителното великолепие на този естествен театър на дребните екрани на телефоните си.
Първоначално наречена „ Колоната на южното небе “, тази канара се издига на 1080 м във въздуха с бучки от гъсти израстъци на зеленина, добавящи пръски блестящо зелено към преобладаващо кафявия пейзаж. Изчаках търпеливо бърборещите групи да се отдалечат за шанса най-сетне да се насладя на миг на самотност и тишина.
„ Наричахме това „ циенкун “ “, прошепна Шай. Думата значи „ Небе и Земя “, което значи, че този дирек свързва двете. Подходящо име за нещо, което изглеждаше като парче земя, достигащо до самото небе. От моята позиция изглеждаше, че стълбът е по-тънък в основата в сравнение с върха, само че стоеше устойчиво и непоколебимо, както е било в продължение на милиони години.
В парка са разпръснати повече от 3000 такива стълбови скали и назъбени върхове, формирани от процеса на естествена ерозия и непрекъснатото придвижване на вода, прорязваща твърдите камъни. Районът, обзет от националния парк, е много дребен, малко повече от 48 кв. км, в допълнение разграничен на по-малки секции, които улесняват покриването на акцентите за няколко дни.
Въпреки че има няколко пешеходни пътеки за хора с всевъзможни умения и равнища на устойчивост, има също рейсове, въжени линии и даже асансьор на планинския скат за тези, които избират да го карат по-полека и просто да набележат най-хубавите места за фотоси.
Асансьорът Байлун – който издига 50 души до височина от 326 м за по-малко от две минути – е една от звездните атракции на парка, като хората се редят на опашка с часове в пиковия сезон, с цел да се возят.
Това бе първият ми сигнал какъв брой друг е планинският туризъм в Китай съпоставяне с този в страните от Европа и Северна Америка. Тук имаше скупчвания от кафенета и магазини за сувенири, мощни гласове и още по-силна музика, гърмяща от високоговорители по продължение на пътеките. Така че не бях напълно шокиран, когато по време на обяд Шай ме заведе в оживения ъгъл за хранене на върха на планината, цялостен със сергии за храна, в това число и с McDonald`s.
Въпреки това невероятните гледки и фантастичните имена за всяка от тях – „ Небесни поля “, „ Мост №1 под Рая “, „ Върхът на трите сестри “, „ Екстази тераса “ – компенсираха неналичието на мира. Беше отегчителен, сив ден със слънце, което си играеше на гоненица с облаците и когато след обяд спряхме на върха на планината Тианзи, с цел да потърсим издатината „ Приказната госпожица, която подарява цветя “, Шай беше разочарована, че не получихме явен аспект. Но бях очарован от метода, по който въртящата се мъгла го караше да наподобява като оживяла обичайната китайска картина.
По времето, когато слязохме от планината, мъглата беше почнала да се разсейва и ние вървяхме няколко часа около клокочещия поток, прочут като потока „ Златен бич “.
На идната заран гъстите облаци като че ли ни последваха до планината Тянмън, ситуирана на час път в сърцето на град Джандзяджие. Тази зона не е част от националния парк Джандзяджие, само че Шай я предлага горещо поради „ нещо особено “.
Подобно на асансьора в националния парк, огромната прелест тук е кабинковият въжен превоз, който се изкачва и слиза по планината. Седейки вътре в стъклената гондола за осем души, можех да схвана на какво се дължи вълнението. Това е най-дългото пътешестване с кабинков въжен превоз в света, което се простира на повече от 7 км и лишава към 30 минути, с цел да стигнете до върха. Плъзга се по стръмен надолнище и предлага 360-градусова панорама към извисяващите се върхове и планинския път с 99 остри завоя.
Бързо разбрах, че с многочислените си мостове със стъклени подове и пътеки по ръба на скалите Тиенмън не е за хора със слаби сърца. Чувах по какъв начин сърцето ми бие мощно и бързо в ушите ми, до момента в който правех една неуверена крачка след друга по моста със стъклено дъно, обгърнат в мъгла.
Определено не беше моментът за Шай да уточни, че тази пътека в началото се е наричала „ Алеята на вярата “. Видимостта остана неприятна, само че можех да видя бледите контури на стълбове и върхове, доста сходни на тези, които бяхме виждали в националния парк. И по-късно към специфичната част – пещерната арка сред два върха на хълма, която китайската легенда счита за врата към парадайса (оттук идва и името на планината - „ Планината на портата на парадайса “).
Докато доста туристи си проправяха път нагоре по 999-те стъпала, с цел да стигнат до отвора на тази пещера, ние избрахме да застанем на открития площад в дъното и да погледнем обезверено нагоре към бялата завеса, покриваща пейзажа. И внезапно, в един от тези непредвидени моменти, които вършат пътуването толкоз вълнуващо, облаците се разпръснаха, мъглата се подвигна и пещерата се появи. Хората към нас ахнаха шумно, някои даже пляскаха. Аз просто гледах със благоговение.
Източник: economic.bg
КОМЕНТАРИ