Новогодишно мълчание в зимната вечер frognews.bg
Сгушен в шала си, се спирам пред „ светлинната ливада “, населила фасадата на дребните „ Пет кьошета “ с фигурите на тигър, антилопа и слон, и безчет цветни лампички. „ Око се не насища от гледане, ухо се не напълва от слушане “, както е казано в Еклисиаста. Дали поради войната в Украйна, или поради това, което престрадахме през последните две години, ми се коства, че хората са някак по-смълчани и по-забързани преди идващата нова година? Или пресилвам с мрачнотата си? И до момента в който виждам разноцветните лампички, не знам за какво се сещам за боядисания червен розов шубрак от „ Алиса в страната на чудесата “. Спомняте ли си тази история? В нея Алиса обезверено се пробва да разбере за какво боядисват розите в алено, на което Пет и Седем не желаят да ѝ дадат отговор. Едва най-после Две отвръща безшумно, че грешката била тяхна: посели, без да желаят, бели рози. Оттогава ги боядисват, щото забележи ли го Царицата, на всинца ще отсече главата. Кратък курс по мимикрия.
И отново чувствам по какъв начин тъна в всякакви проклети въпроси, без да е ясно защо всичко туй би трябвало да се натрупа в главата ти и за какво продължаваш да мъкнеш със себе си всякакви истории, които в никакъв случай и за нищо не ще ти потрябват. Ала те се натрупат и натрупат, до момента в който не изплуват неканени в някой уединен час. При най-малкия мотив.
Докато си премислям, зад мен се раздава скърцане на желязна количка. Приведен от тежестта ѝ, а и от годините, малък на растеж човек я бута надолу по „ Шести септември “. Правя му път да мине и без да знам за какво, потеглям след него. Виждам по какъв начин малко след кооперацията на Екатерина Каравелова той отваря някаква железна решетка и хлътва в двора на прилежащата къща, боядисана в яркозелен цвят, който меко се разлива в мрака. Светлинните украси по улицата трансформират всички тези преходи сред старите софийски домове с техните тъмни и усойни коридори в декори на „ американска нощ “.
Човекът се стопира. Чул е, че го повиках. Учуден е какво ли желая от него. Празниците са сгодно време да събере малко желязо. Нали би трябвало да се живее. Давам своята дан за празниците и му оказвам помощ да добута количката в двора. Асен – споделя ми името си – изяснява, че е избрал това място, тъй като тук никой не живее. Направо не е за поверие. Три огромни къщи, в които никой не живее. Въобще не чува с едното ухо, съвсем крещя, с цел да разбере какво го запитвам. Навътре в двора окадените от дима на времето здания към този момент тъмнеят. Става дума за голямо пространство от домове, затулени зад огромните здания сред „ Шести септември и „ Раковски “. Поне пет-шест къщи и още два пъти по толкоз пристройки.
Идвал ли съм в миналото тук? Може би от дълго време, преди доста години. Докато Асен струпва находките си в някакво полумазе, аз се разхождам напред-назад из това оградено пространство. Навсякъде телени огради и стоманени порти. А в миналото, най-малко в спомените ми, не беше по този начин.
Трябва да съм бил шестгодишен. В началото на 70-те падаше огромен сняг, не както в този момент. Тогава София грейваше в някаква млечна белота, даже в мрака. Във времето на „ действителния социализъм “ с неговия продължителен недостиг имаше доста малко коли, по тази причина по софийските улици умерено се караха шейни, а децата до късно лудуваха в щипещия мраз и се замеряха със снежни топки.
В една такава вечер, малко след Коледа и таман преди Нова година, майка ми, хващайки ме за ръка, ме поведе към някакъв наш отдалечен чичо, който живеел самичък и рядко излизал на открито. Помня добре по какъв начин за малко се спряхме пред снежните индивиди в градинката на „ Св. Седмочисленици “, където беше цялостно с родители и деца. Страшно ми се искаше да останем там, само че не можехме – бързахме да посетим този чичо, който, по този начин и не разбрах, дали ни чакаше. Спомням си по какъв начин пресякохме „ Граф Игнатиев “ и се стартира същинско търсене. Влязохме в някакъв безистен, само че се оказа, че не сме уцелили двора. Опитвахме да минем от друго място, само че попаднахме на дъсчен стобор, който ни принуди да се върнем назад. Едва най-после, хубавичко измръзнали, излазихме в снега до трети вътрешен двор, където майка ми ревизира името по звънците и се закатерихме по високите стълби.
Нашият чичо Христо обитаваше таванския етаж на един от домовете в двора. Всъщност ставаше дума за същински таван, до който се стига по дървени стълби. Една, втора врата. Почукахме и по-късно ни отвори мъж на години, със снежнобели коси, който същински се удиви на появяването ни, само че не сподели нищо. Носехме пакет курабийки, изпечени от баба, и цяла баница. Той бе очевидно разчувстван, засуети се, чудеше се къде да ни постави да седнем. Таванската му мансарда бе като кибритена кутийка, само че все пак бе побрала толкоз доста неща. На мен ми се падна да седнал съм в скърцащ клатещ се стол с излиняла дамаска. Спомням си по какъв начин ме смаяха странните букви по книгите в библиотечки до двете стени, закачените големи дипломи, и самият чичо Христо, който не промълви нито дума, до момента в който майка ми разказваше всякакви работи, с цел да не се възцари неудобно безмълвие.
Не че той не се зарадва на визитата ни, таман противоположното. По едно време дори стана, погали ме по главата и ми връчи да преглеждам голяма кожена енциклопедия, в която имаше всевъзможни цветни картинки с животни. Вече бях се понаучил самичък да чета по „ Островът на съкровищата “ на Стивънсън. Ала такива букви, какво имаше в тази книга, не бях виждал.
„ Това е готически шрифт “, изясни ми мама.
По това време имах досадния табиет да запитвам всеки срещнат дали има деца. Просто по този начин делях хората – на такива с деца (като мен) и на други. Не пропуснах да задам този въпрос и на чичо Христо за огромен позор на мама, която ми правеше страховити знаци да си мълча.
Спомням си по какъв начин след моя въпрос той стана и отиде до дребното прозорче на мансардата си, което открехна. В нахлулия извън звук за първи път чух гласа му – печален и благозвучен, – който ми сподели: „ Не, мойто момче, нямам деца… “.
Усетих, че съм сторил голяма нелепост и забодох нос в жирафите и слоновете от богато илюстрованата книга, която държах в ръцете си (най-вероятно истинското издание на историята на животинските типове от Алфред Брем).
След което с облекчение посрещнах думите на мама, че става късно и е време да си вървим.
Чичо Христо събра ръце и се поклони в жест на благодарност. Спомням си добре този жест, изражението на лицето му и блясъка на сините му очи. Никога не го видях повече.
На връщане дълго досаждах на майка ми с въпроси. Кой е този чичо Христо, какъв ни се пада, за какво е така безмълвен, по какъв начин по този начин не излиза на никое място.
По едно време на мама ѝ омръзна от врънканията ми. Спря се и съществено ми съобщи, че той бил „ страдал човек “. Завършил естествени науки в огромен немски университет, мисля че Хайделберг, предричали му огромно научно бъдеще и университетска кариера, но не станало по този начин.
„ Че за какво? “ – не мирясвах аз. „ Нали е изчел всички тези дебели книги с неразбираемите букви, несъмнено знае ужасно доста неща? “
„ Не му е провървяло в живота “, отсича мама, с цел да покаже, че слагаме завършек на диалога.
Бях не запомнил всичко това. Или по-точно се сещах понякога за него, само че паметта ми по някаква причина изтласкваше тази история по-дълбоко от разните други. Дали поради оня детски позор? Или заради друга причина?
От дворчето на Асен ми се стори, че разграничавам в мрака капандурите на два отсрещни тавана, тънещи в мрак. Дали в някой от тях не е била мансардата с готическите книги на моя чичо Христо? Как да схвана?
Чак след 1989 година един път мама ми заприказва за него. Беше през „ Лукановата зима “, по време на тези безкрайни опашки в студа за самун, мляко и първите демократични вестници. Тогава към този момент се заприказва намерено за предишното.
„ Спомняш ли си нашия чичо Христо? “ – попита ме тя внезапно.
„ Какво за него? “, попитах аз и мансардата с готическите книги и клатещия се скърцащ стол внезапно лумна в съзнанието ми.
„ Просто го унищожиха след 9 септември. Защо… по този начин и не се разбра. По нечий донос. Влачиха го по затвори и лагери. Опитвали се да го вербуват… Той се самозатвори. Изцяло. Боеше се от всичко. Спря да излиза. Едвам преживяваше, с каквото му занесат родственици. Така си отиде “.
За мой позор не зная семейството му, а и майка ми не я помнеше. И не мога да направя информация в архивите, да възкреся най-малко парченце от един убит живот. Бодливата тел на предишното огражда освен пространството и времето. Тя минава през сърцата – като боязън и изтриване. Останал ми е единствено този детски спомен – за цената на едно новогодишно безмълвие.
Тони Николов,
И отново чувствам по какъв начин тъна в всякакви проклети въпроси, без да е ясно защо всичко туй би трябвало да се натрупа в главата ти и за какво продължаваш да мъкнеш със себе си всякакви истории, които в никакъв случай и за нищо не ще ти потрябват. Ала те се натрупат и натрупат, до момента в който не изплуват неканени в някой уединен час. При най-малкия мотив.
Докато си премислям, зад мен се раздава скърцане на желязна количка. Приведен от тежестта ѝ, а и от годините, малък на растеж човек я бута надолу по „ Шести септември “. Правя му път да мине и без да знам за какво, потеглям след него. Виждам по какъв начин малко след кооперацията на Екатерина Каравелова той отваря някаква железна решетка и хлътва в двора на прилежащата къща, боядисана в яркозелен цвят, който меко се разлива в мрака. Светлинните украси по улицата трансформират всички тези преходи сред старите софийски домове с техните тъмни и усойни коридори в декори на „ американска нощ “.
Човекът се стопира. Чул е, че го повиках. Учуден е какво ли желая от него. Празниците са сгодно време да събере малко желязо. Нали би трябвало да се живее. Давам своята дан за празниците и му оказвам помощ да добута количката в двора. Асен – споделя ми името си – изяснява, че е избрал това място, тъй като тук никой не живее. Направо не е за поверие. Три огромни къщи, в които никой не живее. Въобще не чува с едното ухо, съвсем крещя, с цел да разбере какво го запитвам. Навътре в двора окадените от дима на времето здания към този момент тъмнеят. Става дума за голямо пространство от домове, затулени зад огромните здания сред „ Шести септември и „ Раковски “. Поне пет-шест къщи и още два пъти по толкоз пристройки.
Идвал ли съм в миналото тук? Може би от дълго време, преди доста години. Докато Асен струпва находките си в някакво полумазе, аз се разхождам напред-назад из това оградено пространство. Навсякъде телени огради и стоманени порти. А в миналото, най-малко в спомените ми, не беше по този начин.
Трябва да съм бил шестгодишен. В началото на 70-те падаше огромен сняг, не както в този момент. Тогава София грейваше в някаква млечна белота, даже в мрака. Във времето на „ действителния социализъм “ с неговия продължителен недостиг имаше доста малко коли, по тази причина по софийските улици умерено се караха шейни, а децата до късно лудуваха в щипещия мраз и се замеряха със снежни топки.
В една такава вечер, малко след Коледа и таман преди Нова година, майка ми, хващайки ме за ръка, ме поведе към някакъв наш отдалечен чичо, който живеел самичък и рядко излизал на открито. Помня добре по какъв начин за малко се спряхме пред снежните индивиди в градинката на „ Св. Седмочисленици “, където беше цялостно с родители и деца. Страшно ми се искаше да останем там, само че не можехме – бързахме да посетим този чичо, който, по този начин и не разбрах, дали ни чакаше. Спомням си по какъв начин пресякохме „ Граф Игнатиев “ и се стартира същинско търсене. Влязохме в някакъв безистен, само че се оказа, че не сме уцелили двора. Опитвахме да минем от друго място, само че попаднахме на дъсчен стобор, който ни принуди да се върнем назад. Едва най-после, хубавичко измръзнали, излазихме в снега до трети вътрешен двор, където майка ми ревизира името по звънците и се закатерихме по високите стълби.
Нашият чичо Христо обитаваше таванския етаж на един от домовете в двора. Всъщност ставаше дума за същински таван, до който се стига по дървени стълби. Една, втора врата. Почукахме и по-късно ни отвори мъж на години, със снежнобели коси, който същински се удиви на появяването ни, само че не сподели нищо. Носехме пакет курабийки, изпечени от баба, и цяла баница. Той бе очевидно разчувстван, засуети се, чудеше се къде да ни постави да седнем. Таванската му мансарда бе като кибритена кутийка, само че все пак бе побрала толкоз доста неща. На мен ми се падна да седнал съм в скърцащ клатещ се стол с излиняла дамаска. Спомням си по какъв начин ме смаяха странните букви по книгите в библиотечки до двете стени, закачените големи дипломи, и самият чичо Христо, който не промълви нито дума, до момента в който майка ми разказваше всякакви работи, с цел да не се възцари неудобно безмълвие.
Не че той не се зарадва на визитата ни, таман противоположното. По едно време дори стана, погали ме по главата и ми връчи да преглеждам голяма кожена енциклопедия, в която имаше всевъзможни цветни картинки с животни. Вече бях се понаучил самичък да чета по „ Островът на съкровищата “ на Стивънсън. Ала такива букви, какво имаше в тази книга, не бях виждал.
„ Това е готически шрифт “, изясни ми мама.
По това време имах досадния табиет да запитвам всеки срещнат дали има деца. Просто по този начин делях хората – на такива с деца (като мен) и на други. Не пропуснах да задам този въпрос и на чичо Христо за огромен позор на мама, която ми правеше страховити знаци да си мълча.
Спомням си по какъв начин след моя въпрос той стана и отиде до дребното прозорче на мансардата си, което открехна. В нахлулия извън звук за първи път чух гласа му – печален и благозвучен, – който ми сподели: „ Не, мойто момче, нямам деца… “.
Усетих, че съм сторил голяма нелепост и забодох нос в жирафите и слоновете от богато илюстрованата книга, която държах в ръцете си (най-вероятно истинското издание на историята на животинските типове от Алфред Брем).
След което с облекчение посрещнах думите на мама, че става късно и е време да си вървим.
Чичо Христо събра ръце и се поклони в жест на благодарност. Спомням си добре този жест, изражението на лицето му и блясъка на сините му очи. Никога не го видях повече.
На връщане дълго досаждах на майка ми с въпроси. Кой е този чичо Христо, какъв ни се пада, за какво е така безмълвен, по какъв начин по този начин не излиза на никое място.
По едно време на мама ѝ омръзна от врънканията ми. Спря се и съществено ми съобщи, че той бил „ страдал човек “. Завършил естествени науки в огромен немски университет, мисля че Хайделберг, предричали му огромно научно бъдеще и университетска кариера, но не станало по този начин.
„ Че за какво? “ – не мирясвах аз. „ Нали е изчел всички тези дебели книги с неразбираемите букви, несъмнено знае ужасно доста неща? “
„ Не му е провървяло в живота “, отсича мама, с цел да покаже, че слагаме завършек на диалога.
Бях не запомнил всичко това. Или по-точно се сещах понякога за него, само че паметта ми по някаква причина изтласкваше тази история по-дълбоко от разните други. Дали поради оня детски позор? Или заради друга причина?
От дворчето на Асен ми се стори, че разграничавам в мрака капандурите на два отсрещни тавана, тънещи в мрак. Дали в някой от тях не е била мансардата с готическите книги на моя чичо Христо? Как да схвана?
Чак след 1989 година един път мама ми заприказва за него. Беше през „ Лукановата зима “, по време на тези безкрайни опашки в студа за самун, мляко и първите демократични вестници. Тогава към този момент се заприказва намерено за предишното.
„ Спомняш ли си нашия чичо Христо? “ – попита ме тя внезапно.
„ Какво за него? “, попитах аз и мансардата с готическите книги и клатещия се скърцащ стол внезапно лумна в съзнанието ми.
„ Просто го унищожиха след 9 септември. Защо… по този начин и не се разбра. По нечий донос. Влачиха го по затвори и лагери. Опитвали се да го вербуват… Той се самозатвори. Изцяло. Боеше се от всичко. Спря да излиза. Едвам преживяваше, с каквото му занесат родственици. Така си отиде “.
За мой позор не зная семейството му, а и майка ми не я помнеше. И не мога да направя информация в архивите, да възкреся най-малко парченце от един убит живот. Бодливата тел на предишното огражда освен пространството и времето. Тя минава през сърцата – като боязън и изтриване. Останал ми е единствено този детски спомен – за цената на едно новогодишно безмълвие.
Тони Николов,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ